Д-Р АТАНАС МОСКОВ - ТЕОРЕТИК НА СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА
В своите последни броеве 14-15 и 16-17 от 1996 г. вестник "Свободен народ" започва да отпечатва труда на д-р Атанас Москов - "Социализъм и хуманизъм". За съжаление благородната идея остава недовършена, защото след два броя поради липса на финансови средства печатният орган на БСДП престава да излиза. В броя на "Позиция", посветен на 100-годишнината от рождението на големия българин и социалдемократ, поместваме част от раздела "Социалистически хуманизъм". С това искаме да разсеем всички спекулации, възникнали след смъртта на д-р Атанас Москов за неговите идейни позиции, както и опитите делото му да бъде приватизирано от отделни политически формации, а личността му - противопоставена на неговите другари и съидейници от БСДП.


ХУМАНИЗЪМ И СОЦИАЛИЗЪМ
Д-р Атанас Москов

Социалистически хуманизъм

Диктатурата, която болшевиките установяваха и която наричаха "пролетарска", не бе и не стана пролетарска, а партийно-полицейска. Но много тонове бяха написани, за да се оправдава с учението на Маркс и Енгелс диктатурата на незначителното партийно малцинство, която бе обявена за "пролетарска". Какви не цитати и какви не тълкувания бяха правени, за да се обоснове насилието като средство, диктатурата като революционна цел. Всъщност и Маркс, и Енгелс, вземайки предвид променящото се положение в Европа и утвърждаването на мощни работнически и социалистически партии в няколко страни, определиха съвсем категорично своето отношение към революционното завземане на властта, към насилието и диктатурата. Казаното около 1848 година под влиянието на тогавашните събития във франция и другаде, се значително промени след разгрома на Парижката комуна през 1871 год.
Това събитие и поведението на бланкистите през време на Комуната и след нея карат Маркс и Енгелс да изразят категорично резерви относно ефикасността на бунтовете и на насилието. През 1876 год., пишейки труда си "Анти-Дюринг", Фридрих Енгелс набляга силно върху ролята на икономическите условия и необходимостта от организация на масите, за нов вид политическа и икономическа борба, която да замести спонтанните въстанически действия на революционни малцинства. За Бланки той казва още в 1874 год., че е "революционер от една отминала генерация".
Новите поколения, които идват, пише той, трябва да държат сметка за променящите се икономически и политически условия и да бъдат революционери от нов тип, да се борят чрез системна организация на широките маси.
Класически и не, позволяващи никакво възражение са мислите, написани от Енгелс в увода му към новото издание на труда на Маркс върху класовите борби. Той казва: "... Ако условията са се променили за войната на народите, те не са по-малко променени за борбата на класите. Мина времето на въстанията, на революциите, извършени от незначителни по брой съзнателни малцинства, застанали начело на несъзнателни маси. Там, където се касае за цялостно преобразуване организацията на обществото, трябва самите маси да участват, да са разбрали за какво се касае, защо те се намесват (с телата и с живота си). Ето какво ни учи историята на последните петдесет години, но за да могат масите да разберат това, което предстои да се прави, необходима е широка и упорита работа."
Когато Ленин, бит в законодателните избори от социалдемократите и социалреволюционерите, разгони Думата, разтури и забрани всички други партии, освен своята - болшевишката, и премина към формулата "диктатура на пролетариата". Роза Люксембург, тая лява социалистка, обявена от комунистите за революционерка-комунистка, писа в книгата си "Руската революция": "... Свобода, запазена само за поддръжниците на правителството, само за членовете на партията, колкото и многобройни да са те, това не е свобода. Има свобода само когато е свободен този, който мисли по друг начин... Свободата трябва да бъде свобода и за тия, които не мислят като вас... Народните маси трябва да участвуват най-активно, без никаква спънка, в една демокрация без ограничения... Без свободна и неспъвана преса, без свободни сдружения и без събрания, които могат да се състояват без препятствия, не може да се мисли за господство на широките народни маси... Без общи избори, без цялостна свобода на пресата и на събранията, без свободно изразяване на мненията, която и да е политическа система престава да живее."
През 1948 год. югославянските комунисти отказаха да се подчинят на Сталиновия диктат. Не можаха нито руските комунисти, нито комунистическият интернационал (Коминформа) да ги заставят да се покаят. Във всички комунистически партии се проведе терористична чистка, с бесилки и разстрел на заподозрени в благосклонност към югославските комунисти.
Затова, че като министър при преговорите за подписване през юли 1947 год. нов търговски договор със Съветска Русия главният секретар на Българската комунистическа партия Трайчо Костов е проявил усилия да отстои на някои претенции на руснаците, той бе заподозрян, че симпатизира на Тито, че не е за пълно подчинение пред съветските тези, бе "снет" от всички заемани постове, изключен от партията, обявен за враг, предател и шпионин, осъден на смърт и обесен в Софийския централен затвор.
Централният комитет на БКП обяви, че е най-опасен "врагът с партиен билет". Тероризмът, направляван от Москва, извърши същото в Унгария, Чехословакия, Полша, Румъния и другаде. Комунистическите партии, организирани, както и цялото комунистическо движение в света по сталински, авторитарно централистически, с йерархия отдолу нагоре към все по-абсолютна власт, проведоха чинно получаваните от Москва нареждания. В затворите и в концлагерите заприиждат "врагове с партиен билет". Страхът пред произволието и неизвестността се разстила в комунистическия кадър.
Страх пред и от собствената си партия: зловещо постижение на "социализма" в терористична одежда, зловещо хуманистическо постижение!
Чехословашките комунисти си позволиха в началото на 1968 год. да заявят, че марксизмът не трябва да бъде административно налаган, че съпоставянето му в свободни разисквания с други учения социалистически, несоциалистически и антимарксически, ще докаже правотата на тезите му, от което той ще спечели. Силата на марксизма, казваха чехословашките комунисти, е, че може да застане лице с лице със своите опоненти.
Съветските танкове заставиха някои от чехословашките комунисти да се откажат от тия "еретични", "ревизионистични", "контрареволюционни" позиции и да приемат догмата така, както тя е формулирана от претендиращите безпогрешност съветски сановници.
Така насилието идва в подкрепа на догмата, както някога при Инквизицията, и задръства всички възможности за мисловен, за духовен възход на човека. Към това водят комунистическите партии, издигнали диктатурата като цел, терора като средство.
Да влезеш в една такава партия значи да си сложиш сам един вид вериги и да станеш оръдие за обковаване на всички други.
Искрените, но наивни комунисти, които влизат в диктаторска комунистическа партия, са хора, които идеализират собственото си и това на другите робуване.
При диктатурата човек престава да бъде личност. Тая драматична истина се отнася не само до обикновените хора, сковани в наредби, забрани и действия, лишаващи ги от основните човешки и граждански права. Тя се отнася и до интелектуалните и творчески среди, които би трябвало да олицетворяват свободния разцвет на човешкия дух - учени, писатели, критици, художници, музиканти, артисти, кинодейци, журналисти и пр. Отнася се и до управляващите от всички стъпала на държавната пирамида.
Още от времето на Сталин се налага със системен терор това, което трябва да се мисли, поддържа, казва и пише. Всяко отклонение от заповядания шаблон се таксува за вражество и се наказва по безброй начини.
В Петия конгрес на БКП Георги Димитров застави световно известния биолог и академик Дончо Костов да се откаже публично в самия конгрес от Вайсмановите си разбирания по въпроса за наследствеността и да декларира, че само теориите на съветските биолози Мичурин и Лисенко са научно издържани и съгласувани с "Революционния" ход на живота и науката, теза, наложена на съветските учени и поддържана в страната на революцията...
Казваше се тогава, че това публично отричане пред конгрес на БКП, както някога Галилей пред Инквизицията, разтърсило толкова българския учен комунист, че той се разболява и наскоро умира.
Както ставаше в СССР при изказванията на Сталин, така и в България, щом като Георги Димитров и по-късно тия, които се изреждат на неговото място, кажеха някакво съждение по какъвто и да е въпрос, всички трябва да го подемат и възвеличат като авторитетно, компетентно и безспорно.
Писателят Димитър Димов написа интересен роман "Тютюн". Критиците комунисти го отрекоха. Но ето че първият секретар и министър-председател Вълко Червенков намерил в романа "добри страници". Той дава в партийния вестник "Работническо дело" статия в тоя смисъл. Всички дотогавашни отрицатели на романа си посипаха главите с пепел и заявиха, че са сгрешили. Сам авторът прие "забележките" на първия секретар за абсолютно правдиви, прередактира романа си, написа цяла нова глава, вмъкна, както партийните тезиси го изискваха, "положителна" героиня, противопоставена на "упадъчната" Ирина, главната фигура в книгата.
И така преработен, романът бе отпечатан наново, а първото издание изтеглено "от обръщение".
Макар че "култовщината" бе порицана формално, нов сталинизъм и видоизменени сталиновци се проявяват и утвърждават в СССР и у нас, продължава фактически унизителното обезличаване на хората на мисълта и на творчеството.
Първият секретар на някоя комунистическа партия, който и да е той - Никита Хрушчов, Леонид Брежнев, Тодор Живков или друг някой абсолютен властелин в държавата, се изказва по насоките на литературното творчество. Писатели и поети веднага заявяват, че са открили в думите му мъдростта и компетентността, които да ги вдъхновяват в творчеството им. Бидейки от такава стойност, мненията на водача се приемат като безспорен директив. Започва рабско цитиране на тия мнения.
Първият секретар на БКП се изказва по състоянието на литературната критика. Всички критици бързат да съгласуват писанията си с неговите "мисли", правят си самокритика и обещават да следват в бъдеще неотклонно "напътствията" на водача. И пак, с повод и без повод, започват цитирания, за да дадат партийна тежест на становищата си.
Изказване, все на първия секретар, по въпроса за българските научни изследвания и проучвания във всички области, предизвиква порой възторжени писания и речи от академици начело с председателя на Академията на науките, професори, учени и изследователи, в които с постоянното споменаване "Както казва др. Ж.", се заявява с умиление, че най-после те са видели по колко погрешен път са водили дотогава своята научна и изследователска работа и че за в бъдеще ще работят вдъхновявайки се от високонаучните и компетентни изказвания на съвършено чуждия на науката първи секретар.
Издават се в България осем тома, после второ издание в 23 тома, "Подбрани" съчинения (речи и доклади, изготвени от други и прочетени от първия секретар по разни поводи). Отпечатват се на десетки какви не чужди езици томове от тия "съчинения".
Изреждат се учени и журналисти да говорят и пишат панегирични рецензии за тия "епохални трудове", които никой от тях не е чел и никой никога няма да разлисти. Първите страници на вестниците се изпълват с фотографии на автора, а до него редиците томове - неговите съчинения.
На тоя "интелектуален елит" от високо самокласирали се амбициозни глави се възлага задачата да величае нравствените, културните, научните шаблони, дадени от партията или от водача й. Литературата, театърът, филмът, радиото, телевизията, пресата, словото - всичко, което би могло да служи за информация, за общение с народа, се превръщат в средства за пробутване в съзнанието на "консуматорите" идеите, целите, методите, личностите на властвуващите. Те стават нещо като пищните афиши и лозунги по стените и рекламните табла.
Опиянени от звания, награди, осигурено поле за "творческа" изява, оглашените сглобяват цветистия декор на разкрасена и лакирана действителност в "новото" общество. Със заспали или покрити с ръжда съвести те възпяват култовски държащите в момента властта, тия, които раздават благоволенията. След като партията развенчае възпетите, талантите се смълчават, като че ли никога не са знаели за съществуването им, или през замрежени от безсрамие очи крещят, че виждат ярко колко е правдиво това, което новите властелини казват за свалените. И екват пак кантати за силните на деня. Хвалебствията се леят за онова и ония, за които е казано, че трябва да се въздигат. Отрицания и хули за всичко и всички, поставени под индекс.
Сталин, Хрушчов, Трайчо Костов, Вълко Червенков, Югов, Пастернак, Солженицин, Дубчек, Лукач, Фишер, Гароди и колко още повече и по-малко известни не ги затрудниха. Възпяваха ги и отричаха ги все със същата стандартна наглост. Перото им не засече нито веднъж
Такъв е "новият човек", отразен в поведението на "творческия елит".
Може би постъпвайки така, някои таят в душите си друго мнение. Може би ръката на някой е потръпвала, когато е подписвал декларация против личността и творчеството на Александър Солженицин, без даже да го е чел. Може би...
Двуличието, до което терорът и страхът свеждат "елитния" човек, е също така една гангрена, разяждаща "социалистическото" общество.
Френските писатели комунисти Пиер Декс и Елза Триоле изнасят, че видният комунистически писател и журналист Пиер Куртад, който в продължение на години, в Сталиново и след Сталиново време, беше кореспондент в Москва на партийния комунистически вестник "Л'Юманите", славеше сталинизма, а след това го порицаваше, казал преди смъртта си, че "СССР е Конго с термоядрени ракети".
Във всяка двойственост има явна лъжа и скрита истина. За нещастие на социализма, комунистите издигнаха двойствеността и лъжата като система при управлението и в живота. Всичко, което се казва, е противно на това, което се върши. Всичко, което се съобщава за резултатите от управлението - стопански, финансови, политически, духовни - е изопачаване, прикриване, фалшифициране на действителността. Няма вярна статистика, няма верен отчет. Всички инициативи и мерки, които утежняват положението на гражданина, се представят като нови придобивки на народа, който трябва, следвайки примера на интелектуалците, да изяви ликуване, че е удостоен с тях. Всички знаят това, изпитват го на плещите си, но властващите твърдят и втълпяват обратното. Десетилетия вече режимът култивира двойствеността в собствените си действия, в собствените си методи и в съзнанието на хората. Това фалшифициране на действителността, това разлагане на душите, подхранвано от "елитните" среди, е постоянният топъл климат за разцъфтяващата се лъжа.
Създават се хора, които губят своята достоверност и сами погазват достойнството си, които се закриват постоянно зад психологически маски, изковани понякога въпреки скрити трепети на съвестта. Трябва да се приложи особена система за анализ на душата на такива хора или пък да се създаде необикновена интимност с тях, при която да разкрият сами нещо от потиснатата си самоличност, че да се долови какво се таи зад изкуствено сглобената и усърдно поддържана тяхна всекидневна външна проява.
В цялата човешка история духовното богатство е натрупвано благодарение самоутвърждаването и творческата самоизява на свободната, горда и независима интелектуално и морално личност, винаги готова за саможертва.
Създаване благоприятен за всички хора по света климат за такова самоутвърждаване и такава самоизява е една от големите хуманитарни задачи на социализма.
Противното на това, практиката и печалните й резултати особено сред интелигенцията при комунистическите режими показват неморалния и антихуманен лик на диктатурите, чрез които се поддържа власт, но не се строи социализъм, не се създава социалистическата личност.
Но за да прикрият отблъскващата действителност, комунистите обявяват с резолюции и доклади в конгресите на БКП, че "На сегашния етап преобладаващият тип личност в страната е социалистическата личност."
Колко жалка е тая "социалистическа личност".
Затъмняването и разрушаването на характери сред хората, от творческия елит илюстрира само един тесен сектор от резултатите на диктатурата. И други немалобройни среди стават жертва на нейното въздействие.
Наистина, не би могло да се опрости толкова мотивировката на поведението на всяка категория хора, префасонирана под диктаторската преса, че да бъдат всичките оцветени в един и същи тон. Но общото за всички засегнати е едно: превиване пред насилието на властващите.
Още в най-ранния период на установяване комунистическата власт у нас изпъкнаха на предна линия един особен, вид съдружници на комунистите, ония, които трябваше да спомагат за утвърждаване на диктатурата и които вътре във всички политически течения развяха френетично "ОФ" знамена и разтвориха безскрупулно гърла да викат до прегракване "браво". За тях всичките е вярна една обща характеристика: хора с разнебитени характери или с порочна биография.
С шумното манифестиране на ОФ ентусиазъм те искаха да привлекат върху себе си вниманието на силните или да прикрият петна в своето минало. Присъединяването им безрезервно към новата власт беше акт на безчестие спрямо вярните на убежденията си в партиите, от които заявяваха, че изхождат, а същевремнено - подлост спрямо ония, на които искаха да служат и към които желаеха да се присъединят. Така обременени в своето минало и в своето настояще, тия самоподложили се изпитват ненавист към отстояващите с чест своите идеи и убеждения. Срещу тях те насочват цялата злоба, на която са способни. Със страст, каквато само злостността може да подхрани, те се стараят да угодничат на властниците и сипят доноси против останалите верни на партията си.
Правейки това, те искат да СЛУжат на властниците и да си разчистят, ако е възможно, пътеки към общественото поприще.
Използвайки ги, комунистите им подхвърляха примамни обещания и дозирани според услугите им облаги. Така се оформи един широк слой "активисти", чиято задача в партиите им беше да разлагат отвътре, като същевременно се окопават на служби и постове, от които да извличат възможно най-големи облаги от властта и властването.
Това морално опустошение, насърчавано и възнаграждавано от управляващите, се разстла като характеризиращо явление за новия режим. То подхрани разновидности на траен вирус за обществено разложение, вируса на двуличието и подлостта, вируса на пълзящите.
А обикновеният гражданин?
При обществена безперспективност, със снизена от диктатурата личност, той се озовава в парализиращ идеологически вакуум и в един опасен психологически хаос. В широки слоеве от населението настъпва отчужденост, безразличие спрямо обществения живот, пълна аполитичност. Унизени до обезличаване да им е "позволена" единствената обществена проява: да бъдат заставени да "гласуват" стадно, с една листа, веднъж на няколко години, за някакъв вид избраници в някакъв вид "избори", с които се маскирва диктатурата: принудени по същия начин да "избират" и "одобряват" в множеството организации, в които са задължени да членуват (ОФ, синдикати и др.), гражданите приемат като неизбежно да се подчиняват и да живеят във всеобща измама.
Млади и по-млади се поддават на враждебност спрямо другите хора, спрямо близки и далечни, спрямо цялата житейска действителност.
Задръстените пътища към свободна лична творческа самоизява карат някои да търсят удовлетворяване на пламтежа си в други силни преживявания. И би могло да се каже, че обезпокоителен брой го намират в алкохола, наркотиците, плътта.
Обезправяването и потисничеството са довели много други до затваряне в себе си, до обезверяване. Невярване във възможностите на доброто, в осъществяване на хубави идеи, в реалността на разните планове, които непрестанно им се шумно натрапват.
Мнозинството, недопуснато, отблъснато или отчаяно относно възможността за истински и богат духовен живот, заобиколено от отчуждаваща го политическа действителност, се оплита все повече в пипалата на грубия материализъм.
Бляскавите постижения на техниката привличат. Крещящи вещи омайват. Човекът изпада във вещно робство. И в това вещно робство, свойствено на буржоазния мир, той открива смисъла на живота си. В него влага всичките трепети на своята душа.
Констатирането на тая крайност не позволява обаче мисълта, че бедността е сама по себе си добродетелно състояние и че следователно подобряване, повишаване стандарта на живот значи обуржоазяване, душевно опошляване. Материалната нищета е социално зло, водещо до физическо и морално разлагане и израждане на човека. Да се храни добре, да се облича прилично, да е подслонен в слънчево, приятно и подредено с вкус жилище, да предпочита да живее в по-голямо селище - това са елементи на човешката същност, проява на утвърждаваща се човешка личност, а не обуржоазяване в лошия смисъл на думата. Обогатяването води до обуржоазяване, когато е самоцел в живота, когато стремежът към богатство изпълва съзнанието, става стил на живота.
Достойно за човека е онова материално положение, при което е заглушена страстта за притежаване, но което положение е достатъчно, за да се открие простор и даде предимство на духовното израстване.
Към такова качество на живота се стреми демократическият социализъм. Дойде време, когато вече се действа за осъществяването му.
От доста години Социалистическият интернационал поставя на своите партии като належаща задача не само да проучват въпроса за ново качество на живота, такъв, какъвто го изисква всестранният материално-технически прогрес, но и изхождайки от постигнатото високо жизнено равнище, да осигуряват в борбата и политиката си нова, по-висша в духовно отношение степен в качеството на живота за всички хора.
Във връзка с това се правят множество проучвания и публикации в социалистическите партии. На видно място между тях са тия на Бруно Крайски, Вили Бранд Франсоа Митеран, Рихард Льовентал и др. За всички тях, за социалистическия интернационал, В новото качество на живота се е дошло до стадий, когато вече благосъстоянието на духа е истинската мярка за материалното благосъстояние на човека.
За съжаление, в съвременното "социалистическо" общество, утвърдено чрез диктатура, при оценяването качеството на живота, както и при взаимното определяне на индивидуалните стойност и важимост, се слагат от мнозина на предно място в теглилката само притежаваните вещи, натрупаното богатство. "Престижното" потребление и притежаване на вещи са станали истински, завладяващ двойник на ."изящното", характерен белег за буржоазно-капиталистическия хуманизъм.
За да бъде това така, допринася най-вече капиталистическата същност на държавно-монополистичното стопанство с парично-стоковите си закони. Както това става във всяко пазарно общество, гражданинът при "реалния социализъм" на комунистическите диктатури е непрестанно от ранно детство до края на живота си под влиянието на най-различни видове реклама и други начини за пряко или косвено въздействие върху душата, за да се създаде влечение към купуване и притежаване на вещите - стока, за да се изгради вкус, навик и култ към материалното.
Някои теоретици ленинисти виждат това и търсейки лек за боледуващото от тая болест "социалистическо" общество, не намират друго, освен да се приложи "строго регулиране на потреблението" ("Проблеми на мира и социализма", кн. 11 от 1976 г.). За тях това е всемогъщата държава, диктаторската власт, която трябва с "регулиращи заповеди" да сложи ред в социалистическото общество. А редът, така проведен, значи заставяне всички да желаят и да купуват само определеното от властта и то само в разрешените количество и качество.
Това е опростеното до абсурд разрешение за потребителния проблем в "социалистическото" общество на комунистите. То доразрушава личността, вместо да я спаси и издигне. То петни социалистическия хуманизъм.