БСП В РОЛЯТА НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ КРОНОС
Елеонора Станоева

На фона на разгарящите се остри противоречия между десните партии у нас в отношенията на БСП с нейните партньори от “Коалиция за България” цари пълна идилия. Привидността на разбирателството проличава от действия като тези на Кръстьо Петков (председател на ОБТ), тръгнал година преди изборите да търси нови партньори, или от някои несъгласувани ходове на депутати от т.нар. “гражданска квота”. Ала иначе се налага мнението за ред и спокойствие в коалицията. Причините за това затишие са комплексни. Може би една от съществените е, че БСП се готви да сдъвче и преглътне поредната порция неравностойни партньори, широко отворила обятия за нови техни заместници. Поговорката за лампата, която сгрява, но изгаря всяка муха, кацнала на нея, има исторически корени. Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед назад, за да видим съдбата на всички партньори на БСП в близкото и по-далечно минало.
Българските социалисти твърдо отстояват тезата, че са наследници и приемници на БКП, а последната – на тесните социалисти на Димитър Благоев. 1919 е годината, в която по всички “червени” учебници с гордост се заявяваше, че БРСДП (т.с.) е наченала своята болшевизация, преименувайки се в БКП. Само няколко години по-късно, в лятото на 1923 г., Георги Димитров и Васил Коларов се връщат от Съветска Русия с изричното указание на Коминтерна за въстание. През м.септември 1923 г. с тях тръгват на бунт и т.нар. “леви” земеделци, но много скоро се оказва, че ролята им е да платят част от кървавата сметка на Коминтерновския експеримент. Червените лидери пресичат сръбската граница и от Виена продължават да дават “ценни” указания.
1939 г. – Сталин и Хитлер са съюзници в подялбата на Източна Европа, ала две години след това застават един срещу друг. България също е въвлечена в световната касапница. Инструкциите към българските комунисти от Москва са да се търсят съюзници. През 1942 г. се ражда Отечествения фронт (комунисти, земеделци, социалдемократи, хора, свързани с кръга “Звено”, безпартийни интелектуалци). Един от малцината лидери, отказали да сътрудничат с комунистите е социалдемократът Кръстю Пастухов. Това определя личната му съдба. През 1946 г. е арестуван с изфабрикувани обвинения, а през 1949 г. е удушен в затвора в гр.Сливен.
С победата на Червената армия идва 9.ІХ.1944 г. Датата е преломна. В новото правителство влизат БЗНС “Пладне”, звенари и социалдемократи. Много скоро, обаче, истината излиза наяве. След груб натиск БЗНС и БРСДП са разцепени. Никола Петков и Коста Лулчев правят последен опит да устоят демократичните идеи, създавайки обединената опозиция. В настъпващия терор изходът е трагичен не само за лидерите, но и за техните организации.
През 1948 г. БРП (к) кротка поглъща остатъка от БРСДП, преименувайки се в БКП, и осигурява политическо съществуване на няколко души, приели съглашателска позиция,. Останалите отечественофронтовски формации като звенари и радикали са принудени “доброволно” да се саморазпуснат и да се влеят в новото ОФ. БЗНС на Георги Трайков е запазен за лустро на парадната демокрация, но чл.1 от Живковата конституция, приета през 1971 г., му отрежда полагащата се роля на сателит със затихващи функции.
Падането на Берлинската стена (1989 г.) взривява тоталитарните режими в Източна Европа. Стари и нови партии никнат като гъби. БКП започва отстъпление рубеж по рубеж. В резултат ХІV-ия конгрес се оказва последен за комунистическата кауза. Партията с главно “П” по това време е самотна, заклеймявана отвсякъде и с бързо топящи се редици. Ръководството спешно търси спасителна формула и я намира. В една априлска нощ на 1990 г. членовете й заспиват като комунисти и се събуждат социалисти. Никой не се заинтересува, че междувременно след 10.11.1989 г.се бе пръкнала вече партия с името “Българска социалистическа партия”, която дори не успява да се изяви на политическата сцена и бе пометена още в зародиш.
По това време баща и син Топенчарови мъдро съветват новото социалистическо ръководство: “Да не се търси изкуствено запазване на единството, може би е добре да се стимулира отделянето на леви (комунисти) и десни (АСО и АСП) самостоятелни организации като основа на бъдещ ляв блок с широк спектър.” И още: “Да се внимава много с Дертлиев – потенциално той е най-опасен ... Чува се, че е съгласен да влезе в правителството. Добре, но трябва да плати за това.”
Сполуката за България фалира и през 1991 г. новопокръстената БСП тръгва да търси другари. Не е важно какви и с каква идеология са. Важно е да са повече на брой. Така се ражда коалицията с Българска либерална партия, Християн-републиканската партия, Християнското женско движение, Отечествената партия на труда и т.н. до “Ера 3”. В 36-тото ОНС цялата тази компания БСП кръщава “Парламентарен съюз за социална демокрация” и си отдъхва от напрежението.
Противоречията в новородения СДС дават златен шанс на бившите комунисти да управляват в състояние на опозиция почти две години и да погледнат през 1994 г. отново към цялата власт. Разбира се старите партньори се оказват ненужни и използвани веднъж, те са захвърлени на бунището на историята. Идва ред на нова коалиция, в която за пред света е необходимо да има по-разбираеми политически субекти. Така се появява творението с БЗНС “Ал.Стамболийски” и ПК “Екогласност”. Единствено БСДП остава встрани от опита да бъде привлечена с данайски дарове. С леви земеделци и еколози напред БСП успява да постигне пълно мнозинство от 125 души в 37-ия парламент. Радостта трае кратко. Правителството на Жан Виденов се сгромолясва в зимата на 1996-1997 г., оставяйки страната в дълбока икономическа криза.
За следващото 38-мо ОНС БСП трябва да спасява каквото може и преди всичко себе си. Така БЗНС “Ал.Стамболийски” на Св.Шиваров се разбива на две и отпада от коалицията, а от ПК “Екогласност” в законодателния орган попада само лидерът Ст.Гайтанджиев. Бившият учредител на СДС Гайтанджиев се вживява в ролята си на крайна антинатовска левица и при изменената след 4 години ситуация се оказва ненужен. За 39-ия парламент местото му е заето от друга прононсирана крайна левица – БКП на Ал.Паунов.
Подготвяйки базиса си за признание в международен план, преди изборите за 39-то ОНС БСП прави няколко успешни “маньовъра” в коалиционната политика. Първо си прибира обратно отцепилата се от нея през 1997 г. група на Н.Камов под названието ПД “Социалдемократи” и така разделя току що избуялата “Евролевица” на също бившия се съпартиец Ал.Томов. Умело жонглирайки с понятията БСП създава кръга “Нова левица”, където освен ПД “Социалдемократи” е приютен и ОБТ на Кр.Петков. Основният препъни камък се оказва пак БСДП. В условията на пълно медийно господство, обаче, БСП бързо решава проблема. Надува по света свирката, че традиционната социалдемокрация е разбита, даже “съдебно” забранена и приласкава групата около П.Агов. После на 23.03.2002 г. рязко дръпва килимчето под краката на припознатия от нея лидер и си разкрива пътя към Социнтерна, по който толкова години е хвърляла не само морални, но и материални усилия.
Днес БСП е част от световната социалдемократическа организация, ала никой в партията твърдо не заявява: “Аз съм социалдемократ.” Използваният термин “социалист” е продукт на странна двойнственост – оттатък Калотина той е равносилен на социалдемократ, а у нас се възприема като комунист. Напълно в съзвучие с принципа “На всекиму според потребностите”. Навярно така ще се формира и бъдещия субект, с който БСП ще се яви на поредния изборен тур. Ненужните - тихо ще отпаднат. Необходимите ще останат до следващия етап на реализиране на стария девиз: “Един народ – една партия”, вече адаптиран във вида: “Единна левица – един политически субект”. А що е то “левица” по български нека всеки го разбира както си иска.