Защо ме изкушавате, лицемери

Кръстю Пастухов

(публикувано във в-к “Свободен народ”, бр.41 от 22.02.1946 г.)

Един заклет антимилитарист, чиято партия имаше за знаме лозунгите “долу войската” и “долу отечеството”, сега, на празника на Военното училище, се е почувствал задължен, за да разсее съмненията всред офицерството, да запее друга песен, без, обаче, да се обясни за своето минало поведение, което е елементарен дълг на всеки общественик. Ние бяхме клеймени години подред като “социал-патриоти”, “контра-революционери”, “военнолюбци”, загдето не ме сме отричали отечеството и войската, а сега същите хора, които са навлекли върху вълчата, агнешка кожа за прикритие, ни обвиняват, че рушим отечеството и войската.
Нашата войска не може да се каже, че е била ненародна и само оръдие на династията и германизма. Тя е нямала “народни генерали”, които не са минали по реда на йерархията и служебния ценз, но нейните ръководители не са кацвали по върховете, без да са удряли крак и дишали роден казармен въздух десетки години, както това става във всички модерни армии. Може да се критикуват доста работи, но не може да не се подчертае, че се удаде на българския национален дух да създаде една високо морална, дисциплинирана и храбра първоразрядна армия, която ни издигна в очите на света.
Затова онези елементи, които й обявиха кръстоносен поход, подхвърлиха на гонения и унищожение офицерите ни, разстроиха дисциплината й, ръководени от властогонски съображения извършиха непростителен грях. Той продължава още със стремежа за заселване на партийния дух в нейната среда. Това е новаторството на новите хора, които подражават образец при еднопартийна система. Направили в тази посока значителни завоевания със завземане ключови позиции от партийци, както и на политически командири, те, за да се оградят и препречат пътя на други конкуренти, надигат лицемерен глас против опартизаняването на войската.
Най-прононсираният партиец не си задава въпроса, поради липсата на каквито и да е било военно или официално качество, неговото слово в едно военно празненство, е проява на партизанство във войската, един вид “дискусионен клуб”. Особено, без да изразява мнението на армията, той говори политическа реч от гледище партийно. Той не иска политически гнезда на другите политически партии – звенари, земеделци, социалисти и пр., за да се направи впечатление. Злото на опартизаняването ние по-рано от него сме го посочвали. То ще бъде катастрофално, ако продължава в полза на която и да било партия, защото армията, ще стане партийна, преторианска.
Поради това, тя трябва да бъде освободена от настанилите се там партийци, тъй като други групи нито се допущат, нито вършат такава пропаганда.
Но това не е в плана на оратора. Напротив, той туря за задача на войската, лишена от национални идеали, да пази и се бори за Отечественофронтовското правителство. А това ще рече, войската да бъде не в страж на отечеството и сигурността на държавата, а оръдие на правителството и враг на народа, когато той при упражняване на конституционните си права, поиска сваляне на това правителство. Само при режим на диктатура и еднопартийна система, може да се допуска подобно отождествяване на войската с правителството. В демократичните държава правителствата са временни, борбите са непрестанни между партия и власт и смяната неизбежна.
Именно от това се опасяват офицери и граждани, че войската може да бъде инструмент на партийни домогвания и владичество. Речите във Военното училище засилват съмненията, а не ги разпръскват. Ораторите чувстват всичко това и са се постарали да ги заменят с някакви нови национални задачи, но впечатлението е, че България пак ще си гори ръцете не за себе си, както е било и до сега.