Реставрацията на тоталитарните символи, елегантна форма за моделиране прераждането на бившите комунисти

“Млади социалисти искат да получат дома-паметник на Бузлуджа”, четем във вестник, именуващ себе си “ляв”. Подбудите са повече от конструктивни: “Да се спре с безстопанствеността на монументалната сграда, в която е вграден един от символите на комунизма – червената петолъчна звезда.”
“Съхранете паметниците от тоталитарната епоха, защото те са част от историята, част от нашето минало!” (мнозина все още го определят като “светло”). Доводът: “Дайте да градим бъдещето, а не да рушим!” – звучи повече от убедително, а и се твърди, че бил приложен на практика в Китай.
“В Държавна сигурност работиха не само доносници, но и професионалисти разузнавачи, които се бореха на тихия фронт за интересите на България. Защо обиждаме тези личности, с които трябва да се гордеем? Те предотвратиха множество терористични актове и разкриха редица престъпления.” Звучи умилително до просълзяване. От там до поредния орден за чест и слава крачката е само една.
“Изчезнаха нашите морални стимули. Да върнем Димитровската награда като най-чистия ярък знак за значимост на постижения в областта на науката и културата.” Колко патриотично и убедително е това предложение! Как в света могат да връчват престижната Нобелова награда по името на човек, изобретил средство за разрушение, а ние да не оценяваме героя от Лайпциг? За останалата дейност на същия преди и след 1933 г. нито дума, защото той е “вожд и учител”, а на хора от такъв ранг не се търсят негативи. От тук до съобщението за подготвянето на грандиозно честване на 60-годишнината от “славната дата” 9.ІХ.1944 г. има само няколко месеца. А тези, които неколкократно докараха България до икономическа разруха вече се очакват като манна небесна, като новите спасители.
Защо стартира този наглед абсурден процес, еманация на късата памет? Отговорът е прост, но следствията от него са разностранни. Защото никой през тези 15 години не каза истината за състоянието на страната, за тоталитарните репресии, за натрупания външен дълг, потънал в джобове и банкови сметки на определени лица, за подготвеното щателно разграбване на активите на България, на нейна територия и източването им през външнотърговски дружества и фирми, за виновните животът на няколко поколения българи да бъде провален и харизан в гонитба на химери и защита на чужди интереси. Защото палачите се усмихваха доволно и заявяваха, че ако с тях се занимава правосъдието, те ще бъдат подложени на жестока репресия. Виновни в края на краищата останаха жертвите, чиито живот, име и имот бяха покрити с гнусни епитети, разсипани и разграбени. Те днес почиват в неизвестност, а върху тях насилниците ремонтират своите пантеони на славата.
Сега е нормално да се чуе как 15 години България пропада и още е далече от онова икономическо ниво и показатели за жизнено равнище, което е имал българина преди 1989 г. На никой и през ум не му минава, как подходът много прилича на деление на нула, а резултатите се използват за научни цели. Та от онази икономика до днес има Балкан разлика, а и чудно защо “благоденствието” си тогава българите оценяваха като жители на лагера, на социалистическия лагер. В крайна сметка как никой не постави въпроса: “Поради каква причина не само живеещите в България, а и всички “щастливи” хора от страните на реалния социализъм въстанаха срещу обещаното “светло бъдеще”.
“Но мълчи сърце” – казваше в свое стихотворение Ботев. Дори да се бунтуваш гласът ти ще остане “глас в пустиня”, защото тези, които ограбиха парите днес управляват и мощните медии, а в информационното общество никой няма да те чуе, ако повикът ти не е яко икономически подплатен.
Остава само, от време на време, някой да се запита: “Защо тези, гдето ограбиха мандрата, геройски вдъхновяват бъдещите поколения с гранитния си вид, а наследниците на този, когото обраха, още носят петното – врагове на народа?”
Почетният председател на БСДП инж.Груди Панчев не веднъж повтарящи: “Между нас социалдемократите и комунистите има един дол, пълен с кости.” Днес Г.Анастасов – председател на никому неизвестна организация, която се опитват да представят като наследник на БСДП, угоднически заявява: “сложихме край на 100-годишната измислена война между тесни и широки социалисти”. Вярно е, че мотивите за присъдата над Кръстю Пастухов са измислени, но неговото убийство в затвора е напълно реално. Вярно е, че Цвети Иванов попада в лагер по измислени обвинения, но загива там напълно реално. Вярно е, че тези, които комунистите се опитват да забравят като Коста Лулчев и Петър Джидров, или тези, с които искат да се закичат като Атанас Москов и Петър Дертлиев са осъдени по монтирани, измислени процеси, но лежат десетилетия в затвора най-реално, докато други инжектират в масите революционния ентусиазъм.
Едва ли е конструктивно вечно да гледаме назад към миналото, но дваж по-неетично е да го четем избирателно или да го затваряме поради икономически интереси, както сториха т.нар. носители на новия морал. Скрити зад име от миналото на преден план излязоха хора, дълги години градили кариера именно върху отричането на неговата особа. Наред с това изпъкнаха и общите интереси на тези, които напуснаха България, за да управляват изнесените народни средства, и тези, които ги посрещнаха, за да им станат удобен параван. Защото те постигнаха едно – разбиха крехката политическа система у нас и сега остава да оберат плодовете от стореното.
На демократичните сили за пореден път се пада само поуката от тежкия кръст на прехода, който те трябваше да носят, и наградата от тръни, която в края получиха. Що се отнася до светлото утре, то може би, както се говори в една популярна песен “започва от днес”. Най-лошо би било, ако пак по навик замаршируваме в кръг и след тежки жертви и страдания се окажем там, където сме били вчера, все със същия въпрос: “До кога?”


Йордан Нихризов