ОТНОВО ЗАКОН ЗА НАУЧНИТЕ СТЕПЕНИ И НАУЧНИТЕ ЗВАНИЯ
(публикувано във вестник “Монитор”)

Отново в дневния ред на Народното събрание е включен проблемът за научното развитие на българския преподавател във висшите училища. Съдбата на университетските преподаватели се регулира със закон, приет през 1972 г. Въпреки промяната на политическата и икономическата система в страната ни, вече 15 години никой не смее да реши този проблем. А от това в голяма степен зависи качеството на висшето ни образование. И не трябва да се учудваме, че то е в колапс. От както започнаха промените в нашата страна, бяха разработени и депозирани повече от 30 проекта за закон. Резултатът е нулев. В момента за първо четене в пленарната зала са внесени 5 законопроекта, които третират тази материя. Проекти с различна философия. И от тях трябва да се изработи един действащ и прогресивен закон?
Ще се систематизирам някои мои виждания за основните моменти на проблема. С това ще изразя и мнението голяма част от академичната ни общност.
• Преди всичко е нарушено равновесието във функционирането на системата за висше образование. Всички елементи на тази система са записани в Закона за висше образование (ЗВО), като само професионалното израстване и изискванията за него с отделени в друг закон, т.е. в Закон за научните степени и научните звания (ЗНСНЗ). Същевременно имаме и действащ закон за БАН. Опитваме се чрез няколко закона да обединим развитието на хора, занимаващи се с два различни вида дейности. И поради това не се получава добър резултат. Трябва най-накрая да се проумее, че става дума за преподавателски длъжности и съответно преподавателски звания. В страните на европейската общност няма отделен закон за длъжностите (званията) на преподавателите и за процедурите, по които те се дават. Същевременно, с малки изключения, в почти всички проекти се запазва държавната регулация чрез Висшата атестационна комисия (ВАК), което доказа своята нецелесъобразност и противоречи на европейската и световна практика.
• Съгласно ЗВО трета образователна степен е “доктор”. Държавните изпитни комисии за първите две степени “бакалавър” и “магистър” са задължение на Висшето училище, извършило обучението. И това е логично. Те отговарят за качеството на придобитите знания и за дипломата, която удостоверява това. Не е така обаче за третата образователна степен. Степента и дипломите се дават от Висшата атестационна комисия (ВАК), чрез нейните Специализирани научни съвети. Ако това е правилния подход, тогава защо и за останалите образователни степени не се приложи същия принцип, като Държавните изпитни комисии във висшето образование се формират централизирано с уеднаквени процедури?
• Правилата за структуриране и функциониране на Висшето образование (ЗВО) са отделени от правилата за кадровото му осигуряване (ЗНСНЗ). Процедурите по хабилитацията на всеки преподавател трябва да бъде основна задача и отговорност на висшето училище (съответно на звеното което обучава). Автономията на висшите училища дава възможност да се разработва собствена стратегия за образователния процес. Те изграждат своите преподаватели в един продължителен период и така оформят своя облик. В същия момент, някъде извън него, оценката за качествата на преподавателите и достойнствата им за заемане на преподавателската длъжност, се прави от малка група хора, обединени в Специализиран научен съвет. Много често те не познават кандидата като личност и преподавател, а също и научната материя, която обсъждат. При очертаващата се силна конкуренция между Висшите училища и намаляването на студентите в страната, този подход може да бъде гибелен.
• В момента са регламентирани 5 преподавателски длъжности (три за асистенти и две за хабилитирани). В същото време не се регламентират различни права както между асистентите, така и между хабилитираните. Понастоящем във висшите училища около 80 % от преподавателите са доценти и главни асистенти, т.е. основната дейност се извършва от тези две преподавателски длъжности. Ако има разлика в обема на знанията и възможностите на отделните категории, то трябва да се формулират ясно. Ако няма, защо е необходимо да са различни звания. В световната практика основните длъжности (звания) в университетите са професор и асистент. От всички страни в Европа преподавателската длъжност “доцент” е запазена само в България! Ако въпросът е за размера на заплатите, то той е добре регламентиран в Кодекса на труда. Тогава за каква законова хармонизация и самочувствие на българския преподавател може да се говори. България в момента има само 4-5 професори, по-млади от 45 години.
• За заемане на длъжността “професор” се изисква един безсмислен “сезифовски“ труд, наречен “хабилитационен”, който да има качествата на докторат за “доктор на науките”. Това изискване съществува само в нашата страна. Твърдението, че това повишава качеството на преподавателя е демагогия. Обикновено хабилитационния труд се чете от много малък кръг хора (най-често само рецензентите). Това изискване е сигурно средство за инсулти и инфаркти и във всеки момент може да се ползва като наказателен инструмент. Статистиката го показва. Същевременно качеството на лекционния курс и написаните учебници се приемат само за сведение.
Накрая ще систематизирам основните моменти, които считам за основополагащи при разработването на Закон за научните степени е научните звания.
Първо - тъй като е практически невъзможно в момента да се изработи обединен Закон за висшето образование и преподавателските длъжности, целесъобразно е в ЗНСНЗ да се отрази философията за обединяване в близко бъдеще;
Второ – процедурите за даване на образователната и научна степен “Доктор” и избора на хабилитирани преподаватели да се извършва от назначавани за тази цел съвети на висшето училище, което е провело обучението или е обявило конкурса;
Трето –длъжностите (званията) на преподавателите на основен трудов договор във висшите училища да бъдат – професор, асистент и преподавател;
Четвърто – да се премахне задължителното държавно изискване кандидатите за професорска длъжност да има научно звание “Доктор на науките” или да представя “Хабилитационен труд”;
Пето – Контролът за спазване на законността при даване на образователната и научна степен “Доктор” и на преподавателските длъжности (звания) да се осъществява от Държавна агенция към Министерския съвет.
Предстои приемането ни в Европейската общност и нека Бог пази България от лоши закони.

София, 07.11.2004 г.

Доц. д-р инж. Симеон Стоядинов - Технически университет – София,
Председател на Координационния съвет за модерно образование,
Секретар на Асоциация на демократичните синдикати