НЕЗАБРАВИМИТЕ НАШИ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ

Дълги години учредяването на Българската социалдемократическа партия на 02.08.1891 г. на връх Бузлуджа бе изпълнено с митове. На пръв поглед всичко бе изучено и изписано в червените учебници. Но прочелите ги с труд биха цитирали друго име на участник в сбирката, освен това на Димитър Благоев. Причината за тази особена ситуация се корени във факта, че мнозина от учредителите като Евтим Дабев, Андрей Конов, Никола Габровски, Константин Бозвелиев не поемат пътя на “Дядото”, а свързват имената си с т.нар. “широки социалисти”, които комунистическата пропаганда определя като опортюнисти и в последствие дори като предатели на социалдемократическите идеи.
Един от тях ще представим в настоящия брой на “Позиция”. Той е сред “чучулигите”, както тогава са именували социалдемократите от първите години на проникването на тези идеи в страната ни. Оставил е твърде обширно писмено наследство, но то е издавано преди 09.09.1944 г. и отново частично вижда бял свят едва след демократичните промени - през 1993 г. Той е преживелия бурните години на възход и падение, изтикания преднамерено в сянката на полузабравата

КОНСТАНТИН БОЗВЕЛИЕВ
10.11.1862 г. – 11.01.1951 г.



Константин Бозвелиев е роден в Цариград. Син е на Теньо Бозвели, любознателен еснаф – тютюнджия от рода на Неофит Хилендарски Бозвели. Основното си образование получава в Казанлък. След Освобождението през 1878 г. е пощенски раздавач, стражар в жандармерията, просбописец и секретар на Казанлъжката община. Работи упорито за своето самообразование и сам научава руски и френски език. Участва в Казанлъжката ученолюбива дружинка “Искра”. През 1900 г. е един от основателите на потребителна кооперация “Братство”. По същото време 1889 -1890 г. основава първия социалистически кръжок в Казанлък. Участник е в Търновската сбирка и в Бузлуджанския конгрес 1891 г., на който е един от опонентите на Димитър Благоев. В годините 1892 – 1894 г. е сред ръководните дейци на Българския социалдемократически съюз (БСДС). През 1898 г. е избран за член на ЦК на БРСДП и негов касиер, а през 1900 г. – 1902 г. е секретар-касиер на ЦК и помощник редактор на в-к “Работнически вестник”. По време на разделянето на тесните и широките социалисти 1903 г. застава на страната на Янко Сакъзов. До 1919 г. (с прекъсвания) е секретар на ЦК на БРСДП (о). През периода 1908 – 1911 г. и по-късно е кмет на гр.Казанлък. От 1913г. в продължение на 14 години е народен представител. След преврата през 1934 г. постепенно се оттегля от активна политическа дейност.
Бозвелиев сътрудничи на множество кооперативни и социалдемократически периодични издания – сборник “Социалдемокра” (1892 – 1893 г.), списание “Кооперативно дело” (1924 – 1943 г.), списание “Червена трибуна” (1928 – 1934 г., списание “Кооперативно движение” (1936-1944 г.) и други. През 1894 г. е съосновател и редактор на вестник “Селски глас” (1894 -1895 г.) – първият български социалдемократически вестник, предназначен за селото. Автор е на книгите: “Какво искаме ние социалистите”, “Обеснение на праграмата на Българската работническа социалдемократическа партия – обединена” (1919 г.), “Програма на работническата социалдемократическа партия за общинските и окръжните съвети. Обяснена и мотивирана” (1919 г.), “Спомени, том І. До Освободителната война включително. 1868 -1878” (1942 г.)
Константин Бозвелиев преживява смъртта на двамата си сина и дочаква “революционните” промени след 09.09.1944 г. Неговото последно завещание, в което се посочва “и на гроба ми никакви речи” звучи като особена оценка на видяното от него в последните години на живота му.

РАЗНОГЛАСИЯ И СПОРОВЕ В ПАРТИЯТА
(из “Константин Бозвелиев - Моите спомени ”, издание 1993 г.)
 
В една социалистическа партия пълно единомислие нито е възможно, нито може да се иска. И в нашата партия не можеше да бъде другояче. Разногласие и полемики е имало в нея и по-рано, каквото беше, например и полемиката по партийния печат през 1898 г. Особеността на разногласията и полемиките през партийната 1900 – 1901 г. бе тая, че тези разногласия, вместо да се разрешат и уталожат, все повече се разгаряха и увеличаваха и от печата се пренесоха в конгресите, а след това и в организациите на партията и най-сетне доведоха да разцепление.
Сега споровете и полемиките се захванаха наскоро след Сливенския конгрес. През м.септември 1900 г. захвана се издаването на две списания, едното под име “Труд”, месечно работническо списание, издавано от Евтим Дабев в Стара Загора, а другото под името “Общо дело” – двунеделно литературно и политическо списание, издавано от Янко Сакъзов в София. Появяването на тези две списания бе посрещнато не твърде дружелюбно от страна на официалния орган на партията – “Работнически вестник”. В една бележка, поместена във втори брой на вестника от 8 септември 1900 г., се казваше, че тези списания се издават, за да задоволят не една обществена или партийна нужда, а индивидуалистичните амбиции на своите издатели. Нашият обществен и партиен живот не бил толкова богат, за да даде материал за няколко списания, та те щели да предъвкват само това, което други преди тях са казали. Авторът на тази бележка даже не се бе посвенил да пусне по адрес на издателите на тези списания и следната обидна инсинуация, а именно, че те се залавяли за тази работа “не от голяма способност да пишат, а от издателски майсторлък, забравяйки че трябва по-напред да се работи за социалистическото дело, преди да се живее от него!”



Един месец след тая бележка в октомврийската книга на списание “Ново време” се появи една голяма статия от Д.Благоев, която бе цял обвинителен акт против издателя на “Общо дело” Я.Сакъзов. В нея Сакъзов се обвиняваше: 1) че е нарушил конгресното решение по печата със започването на “О.Д.”, защото то не било списание, а “двунеделен вестник”, а издаването на вестници е забранено на партийните членове; 2) че със своите статии в 1 и 2 брой “О.Д.” Сакъзов се отклонява от принципите на БРСДП, напуска нейното становище, не си служи с нейната терминология и се явява като дребнобуржоазен идеолог; 3) че Я.Сакъзов ратува за изменяване тактиката, без да е сезирал с това Ц.К. И в това заключение на тези обвинения Благоев повдига въпрос: може ли Я.Сакъзов да бъде партиен член и още член на ЦК?
Всъщност в какво се състоеше грехът на Яко Сакъзов?
Още в първата книга на “О.Д.” той беше се опитал да характеризира политическото положение в страната и да търси изход от това положение. Той и констатираше, че въпреки демократическите начала на нашата конституция, в България се редуват режими на насилие и безправие, какъвто бе и преживеният тогава Радославов режим. Дирейки причините за тая аномалия, на това противоречие между писаната конституция и българската действителност, Сакъзов намира тая причина в липсата на една организирана обществена сила, която да се застъпи за правата и свободите на българските граждани. Сакъзов мислеше, че такава сила би могла да се образува от съединените усилия на “производящите слоеве” на българския народ: селяни, занаятчии, търговци, индустриалци и работници. Всякой от тези слоеве страда от режима на насилието и безправието, който му не дава да се развива свободно и правилно, така че би могъл още днес, за да защити собствените си интереси, да се опълчи против тоя режим, а утре съединените усилия на всички “производящи слоеве” да организират оная обществена сила, която ще бъде в състояние да въдвори в България едно трайно управление на свобода и законност.
Във втория брой на “О.Д.” Янко Сакъзов продължава да пише на тази тема. Той намира, че режимът на насилие и безправия с безконтролното прахосване на държавните средства водят страната към икономически банкрут. В края на краищата всичко се свежда до личния режим, сиреч до неограниченото властване на безотговорния фактор, който начело на управлението поставя свои фаворити и с това насърчава произволите и беззаконията. Следователно задачата на силата, образувана от съединените сили на “производящите слоеве” ще бъде премахването на личния режим.
Но в момента, когато Я.Сакъзов пишеше тези неща, понятието “производящи слоеве” почти нищо конкретно не представляваше, защото на тези слоеве им липсваше каквато и да било обществена и политическа организация. Само една малка част от работниците беше организирана под знамето на социализма, под името “Работническа социалдемократическа партия”. Към тях под същото знаме влизаха и част от занаятчиите, и част от дребните търговци, и част от интелигенцията. Но съсловни организации на отделните “производящи слоеве” не съществуваха. Едно начало на съсловна организация даваше новообразуваният “Земеделски съюз”, но и той не беше окончателно оформен и още се луташе в дирене своя собствен път и не го намираше. Схващайки това, в брой 3 на “О.Д.” Я.Сакъзов минава от неопределеното и разтегливо понятие за “производящите слоеве” към конкретното понятие за партии и политически деятели и кани съществуващите тогава партии да се обединят върху една политическа, икономическа и финансова програма, за да създадат с общи усилия един здрав конституционен ред.
Но, както се видя, Я.Сакъзов нямаше вяра в нашите тогава партии и затова две седмици след горната статия в брой 4 на “О.Д.” наново поставя въпроса: За изход от положението към кого да се обърнем? Партиите, дори и най-напредничивите, казва Я.Сакъзов, могат направи нещо добро само ако идват отдолу, от производящите слоеве, сиреч от народа. И затова на поставения в началото на статията въпрос авторът отговаря: “Към народа, към народа, към народа!”
С това Я.Сакъзов нищо ново не казваше, защото всъщност социалистическата партия във всички свои предизборни позиви, възвания, манифести, постоянно се е обръщала към “ работници, селяни, занаятчии и дребни търговци” и ги е канила да се обединят около социалистическата партия, да й дадат подкрепата си със своя глас за извеждане държавата от режима на безправие и насилие и за преобразуването й в държава правова, демократична.
Заслужаваше ли тогава да се дига около това таквази тревога. Но Благоев в “Ново време” намери, че Я.Сакъзов не мислил като социалист, защото в дребнобуржоазните слоеве дирил фактори за прогреса, когато тези слоеве били с реакционни стремежи, че интересите на тези слоеве били противоречиви и в борба помежду си, така че утопия било да се мисли, че те могат да се съгласят помежду си за едно общо действуване и то в прогресивна посока и най-сетне, че Я.Сакъзов с това отричал класовата борба в обществото и вместо нея препоръчва класово сътрудничество. Напразно Я.Сакъзов заявяваше, че това сътрудничество той го е препоръчвал като временна мярка за излизане от тежкото положение, в което страната се намираше при Радославовия режим.
За Благоев нито временно сътрудничество между класите или съсловията е възможно или допустимо. Общи интереси помежду им той не намираше. И той продължаваше в ред статии в “Ново време” и в “Работнически вестник” да изтъква Я.Сакъзов като изменник на социализма, като дребнобуржоазен идеолог и като нарушител на конгресните решения по печата. Благоев не се отказваше от абсурдното мнение, че “О.Д.” не било списание, а било вестник и следователно издаването му противоречало на конгресното решение, което забраняваше на партийните членове да издават политически вестници.
Тъй полемиката на тая тема продължи до конгреса. В нея от самото начало се намесиха и редакторите на “Работнически вестник” Георги Кирков и Гавраил Георгиев и взеха страната на Благоева. Тъкмо срещу конгреса в началото на юли 1901 г. излезе в Шумен една брошура, написана от Д.Димитров, голям деятел на синдикалното движение. Тя носеше заглавието: “Разпра в работническата партия”. В нея авторът изтъкваше, че поведената от Благоев полемика е поставена на погрешна основа и че искането му да бъде Я.Сакъзов изключен от партията е неоснователно, защото не почива на устава. От членовете на социалистическата партия партийният устав иска само едно: да припознават нейната програма и да работят за нейното осъществяване. По кой път са дошли до това припознаване на социалистическата програма, затуй уставът не пита. Дори ако се приеме, че Я.Сакъзов се е отклонил от марксизма, туй пак не съставлява такъв грях, който да влачи подире си изключването от партията. Според авторът човек може да бъде социалист и без да споделя напълно всичките изводи на Маркса. Тая брошура издава силния и наблюдателен ум на автора, който и преди нея бе познат като човек с голяма ерудиция и широк философски замах. Това се припознаваше и от постоянният сътрудник на “Работнически вестник” – Хр.Н. (Христо Николов Кабакчиев), макар и той да взе страната на Благоева.