ГОДИШНИК НА УНИВЕРСИТЕТА ПО АРХИТЕКТУРА, СТРОИТЕЛСТВО И ГЕОДЕЗИЯ - СОФИЯЮБИЛЕЕН - 2002ANNUAIRE DE L'UNIVERSITE D'ARCHITECTURE, DE GENIE CIVIL ET DE GEODESIE - SOFIA

ИНСТИТУЦИОНАЛИЗИРАНЕТО НА ТРИСТРАННОТО СЪТРУДНИЧЕСТВО НА НАЦИОНАЛНО НИВО В ЦЕНТРАЛНА И ИЗТОЧНА ЕВРОПА (1988 - 2000)
Инж. Теодор Данаилов Дечев
Ключови думи: Трипартизъм, тристранно сътрудничество, социален диалог, социални партньори, синдикати, профсъюзи, работодателски асоциации.

РЕЗЮМЕ
Представен е кратък сравнителен анализ на институционализилането на тристранното сътрудничество на национално ниво в Централна и Източна Европа в периода 1988 - 2000 г. Разгледано е създаването на органите на "социалния диалог" на национално ниво и тяхната законодателна уредба. Анализирано е влиянието на състава на правителствата върху тристранното сътрудничество, положителните и отрицателните страни на профсъюзния плурализъм, както и относителната слабост на организациите на работодателите. Анализирани са процесите на установяване на националната представителност на социалните партньори.


1. Трипартитните процедури и ефективното им функциониране.

Някои страни - Унгария, Полша, Чешката република и Словакия - имат функциониращи трипартитни структури от години, които съществено са повлияли върху процеса на икономически и политически преход през разглеждания период. В други държави, подобни тела са институционализирани в по - късни времена - в Румъния през 1997 г., в Естония през 1998 г. В някои страни, тристранното сътрудничество съществува за сега само на хартия - наример в Босна и Херцеговина или в Косово. (В Косово администрацията на ООН учредява Тристранна съвещателна комисия през декември 1999 г.)
В Централна и Източна Европа трипартитните органи, осъществяващи сътрудничество на национално ниво имат различни имена: Национален съвет по труда - Албания; Национален съвет за тристранно сътрудничество - България; Съвет за икономическо и социално споразумяване, последван от Съвет за диалог на социалните партньори - в Чешката република; Икономически и социален съвет - в Хърватско; Национален икономически и социален съвет - в Естония; Съвет за съгласуване на интересите, последван от Национален съвет по труда - Унгария; Тристранна комисия по социалните и икономическите работи - Полша; Икономически и социален съвет - Румъния; Съвет за икономическо и социално споразумяване, последван от Съвет за икономическо и социално партньорство - в Словашката република; Социален и икономически съвет - в Словения и т.н.
Повечето от тези трипартитни тела имат специализирани подкомитети, комисии, секретариати и др. В няколко страни органите, функциониращи на национално ниво се допълват от други (в т.ч. тези които се занимават с взаимоотношенията с МОТ), а също така профсъюзите и работодателските организации участват в органите, управляващи социално осигурителните системи и фондове (в т.ч. Албания, България, Полша, Словакия, Унгария преди 1998).
Като цяло органите на тристранното сътрудничество са повече или по - малко уредени законодателно. Обикновено те имат фиксиран брой участници. Някои от тристранните органи имат ротационно председателство, други имат постоянни председатели и т.н. Тристранните органи прокарват "рамки" от общи икономически, социални и трудови политики, както и провеждат консултации, предшествуващи приемането на различни закони. Някои от тях имат чисто консултативни функции, докато предназначението на други е да постигат споразумения. В някои страни е предписана дори формата на споразуменията, които трябва да се приемат - например годишни Генерални споразумения в някогашните Съвети за социално и икономическо споразумяване в Чешката и Словашката република, Социалните споразумения в Социалния и икономически съвет на Словения и др. Между основните въпроси, обект на тристранни консултации са били либерализирането на политиката по доходите, нивото на надниците и на другите приходи. Минималната работна заплата се определя с тристранни споразумения (решения) в няколко страни.
Законодателната основа за тристранното сътрудничество се урежда с кодексите на труда или със специални закони. В Полша социалният диалог е бил издигнат до нивото на структурен конституционен принцип. В Унгария, когато по време на управлението на социалисти и либерали (1994 - 1998), е било на дневен ред подготвянето на нова конституция, е било предложено включването на подобен член, както в Полша. Независимо, че правителството е имало необходимата парламентарна подкрепа за да прокара такъв текст в новата конституция, дори и политическите партии в управляващата коалиция не са могли да постигнат съгласие по някои основни принципи, включително тези за социалния диалог и за съгласуването на интересите на национално ниво.
Международната организация по труда (МОТ), с нейните конвенции и политики, има силно влияние над развитието на тристранното сътрудничество и неговите институции в региона. Съответствуващият трудов станадарт на МОТ в случая е Конвенция № 144 за тристранното консултиране. Подробности могат да бъдат намерени в публикацията на L. Hethy [1.].
Необходимите условия за ефективното функциониране на практиките в областта на тристранното сътрудничество са:
1. Солидни управления с пространство за икономическо маневриране, в което могат да се подемат алтернативи, след като над тях е било преговаряно и е било постигнато съгласие.
2. Силни и обединени работнически и работодателски организации, които имат потенциал да мобилизират значителна подкрепа от членове и съмишленици и да упражняват натиск едни върху други, както и върху правителството, с оглед да се постигнат споразумения. Също така тези организации трябва да имат потенциал да накарата членовете си да приемат и да следват постигнатите споразумения.
3. Определено общо приемане на тристранното сътрудничество и от трите страни, което да произхожда от общността на тяхната философия и възгледи върху управлението, трудовите отношения и върху ръководенето на икономиката.
4. Наличие на адекватни институции.

2. Превесът на правителствата в социалния диалог.

По общо признание, основната форма на тристранно сътрудничество в Централна и Източна Европа е тристранното консултиране и преговаряне на национално равнище.[2.] Цялостният процес на тристранно сътрудничествмо и социален диалог е твърде централизиран, като гравитационният му център е националното ниво. Това се дължи не само на традицията на централизиран контрол и ръководство в региона, но и на процеса на прехода, в течение на който правителствата винаги "държаха дясната си ръка върху социалните и икономически реформи".
Ролята на държавата и съответно на правителствата се променя в хода на приватизацията и трансформацията на икономиката. В повечето страни правителствата остават да доминират в икономиката до наши дни, докато само в някои от тях те са загубили отчасти влиянието си на основен фактор взимащ решения.
Sobotka пише за Полша: " Държавата се е оттеглила от ролята на омнипотентен decision maker и е възприела ролята на гарант, арбитър, партньор, организатор и на играч, поемащ инициативата. Ролята на държавата като работодател се запазва за държавните служители. Тази трансформация не е била извършена с еднократен акт, а в хода на продължителен процес, зависещ от степента на приватизация и ефективността на структурните реформи, които се провеждат. Тристранното сътрудничество играе основна роля в този процес." [3.]
От друга страна, в повечето страни държавата и съответно правителството все още запазват по - голямата част от миналата си роля.
В Хърватско "... държавата не може да възприеме напълно неутрална роля на социален партньор в успокояването на взаимоотношенията между работодателите и профсъюзите, защото самата държава е първостепенен и доминиращ работодател. Автономията на работодателските организации на сегашния стадий на недовършен икономически преход остава пожелание, и е много по - вероятно работодателите да гласуват солидарно с правителството против страната на наемните работници". [4.]
Правителствата доминират, но пространството им за икономическо маневриране е станало изключително тясно, за да могат да предлагат истински политически алтернативи на социалните партньори - профсъюзи и работодателски организации, и да "се сдобие" с тяхното сътрудничество чрез икономически концесии. На тях им се налага да действуват при сурови финансови и икономически проблеми, произхождащи не само от повсеместното намаляване на БВП в хода на прехода, но също така и с оглед на задачата да редуцират външната задлъжнялост, натрупана в миналото.
До края на деветдесетте години, повечето тристранни споразумения се отнасят предимно до регулиране на нарастването на бремето върху работниците и служителите. Това положение не можеше да бъде държано дълго под контрол от социалните партньори. Популярността на профсъюзите беше и продължава да е доста ниска навсякъде в страните от ЦИЕ и те рискуваха да загубят изцяло кредита си на доверие и подкрепа. "Капанът" стана очевиден в Унгария през 1995 г., когато профсъюзите подкрепяха или поне толерираха мерките за макроикономическа стабилизация на социалистическо - либералното правителство на Гюла Хорн. Тогава профсъюзните лидери се оказаха противопоставени лице в лице със своите членове, които остро протестираха срещу тези мерки.
От друга страна, с днешна дата трябва да се има пред вид, че ако правителството не е убедено, че иска да укрепва социалния диалог, то лесно може да се оправи без да разговаря с профсъюзите и работодателите, стига това да става в контекста на нарастващи реални доходи и на подобряване на социалните придобивки. В този случай работниците няма да излязат на улицата.

3. Противоречиви процеси в синдикатите.

Когато се говори за слабост на социалните партньори в Централна и Източна Европа, обикновено се започва с работодателските организации. Но и за професионалните съюзи в региона като цяло, оценката е "разделени, слаби и страдащи от хроничен недостиг на подкрепа от своите действителни и потенциални членове".
Докато в тоталитарния период нивото на синдикализация клонеше към 100 %, след падането на Берлинската стена, започна процес на неговото понижаване. Икономическите процеси - колапсът или респективно приватизацията на големите предприятия с държавна собственост, свиването на делът на индустрията в общата рамка на заетостта, бурното развитие на малките и средните предприятия и на самонаетостта, разпространението на "нетипични" форми на заетост, както и на нелегалната заетост, не са в полза на профсъюзното движение. Независимо от това, нивото на синдикализация се запазва относително високо, особено в сравнение с други европейски държави. В средата на двадесетте години то се оценява да е около 40 % в Унгария и Полша, а в Чешката република дори се смята и за по - високо.
Дезинтеграцията и фрагментацията протекли в профсъюзите в началото на деветдесетте години, изглежда затихват към края на двадесетия век и са налице сигнали за реинтеграция или поне за сътрудничество, независимо от историческите разделения, които като цяло се запазват. В Унгария през 2000 г., бяхме свидетели на усилията на шест профсъюзни конфедерации (преди несравнимо по - разделени) за изработване на обща платформа по социалната политика и за по - близко сътрудничество, независимо от запазването на организационната им самостоятелност. В България КНСБ и КТ "Подкрепа", които воюваха през 1989 - 1991 г., сега се държат много по - приятелски помежду си, независимо че са в изключително лоши отношения с новопоявилите се синдикални структури. Дори и в Румъния "има нарастващо разбиране, че многочислеността на профсъюзите съдействува на разделението и отслабва силата на синдикалното движение като цяло." [5.]
От друга страна, по същото време в Полша разделението и антагонизмът между двете големи профсъюзни конфедерации - OPZZ (Общополското споразумение на профсъюзите) и "Солидарност", достигнаха нови "висини" след изборната победа на организираната в Изборна акция "Солидарност" полска десница, през 1997 г.
Разполагаме с твърде ограничена информация за действителната способност на профсъюзите да мобилизират членовете си за стачни действия. Значителни стачки се състояха в годините след "голямата политическа промяна" в Полша, България и Румъния. Унгария и Чешката република останаха значително по - спокойни. Важно е да се отбележи, че в началото на деветдесетте години, настояванията на профсъюзите за създаване на тристранни съвети често е "подплатено" със заплахи за общи стачки, но тази практика се прекратява към края на 1992 г. Между другото, изследователи от обявените за "най - успешни" в процеса на икономическа и политическа трансформация Централноевропейски страни - Унгария, Чешката република и дори Полша, признават с половин уста, че поради слабостта на тамошните профсъюзи, дори и най - развитите тристранни практики са донесли крайно ограничени придобивки за работниците.

4. Неоформените работодателски структури.

Аксиоматично е, че при отсъствието на здрава пазарна икономика, основаваща се на частната собственост, няма как да съществуват и истински работодатели.
По начало, когато става дума за работодателските структури в Централна и Източна Европа анализаторите не пропускат да заявят своя скептицизъм. L. Hethy е особено краен в оценката си. Той пише: "В по - голямата част от Централна и Източна Европа все още "щъкат" старите социалистически менажери" на предприятия, наричащи се работодатели и често държащи се по начин, който би предизвикал истински шок у техните колеги в западните индустриализирани пазарни икономики." [6.] Пак според L. Hethy в няколкото по - напреднали страни, където приватизацията е приключила в общи линии, (или поне е напреднала много), и има значително присъствие на преки чуждестранни инвестиции, на сцената се е появила нова класа работодатели, включваща голям брой представители на мултинационалните компании.
Проблемите на работодателските организации могат да се обобщят по следния начин:
На първо място те са силно "плурализирани" и раздробени. Повечето от страните в региона обикновено имат по няколко работодателски организации с много различна природа. В Чешката република има две важни работодателски асоциации (представени и в тристранните органи): Конфедерацията на работодателите и предприемачите в Чешката република и Конфедерацията на Индустрията и транспорта в Чешката република (която е приета за член и от IOE и от UNICE). В България четири работодателски организации са признати за национално представителни - Българската стопанска камара, Българската търговско промишлена палата, Съюзът за стопанска инициатива на гражданите и Българският съюз на частните предприемачи "Възраждане". В Румъния има голям брой работодателски организации, които през деветдесетте години преминават през сложни процедури на сливания и разцепления (през 1995 г. Patronul Roman става член на OIE). В Словакия е налице изключение от общото правило - там е налице една доминираща организация - Асоциацията на работодателските съюзи в Словашката република (AZZZ SR).
На второ място, трудно е да се каже до каква степен големият брой асоциации на стопански субекти или предприемачи, нароили се в страните от Централна и Източна Европа, отговарят на критериите за такива организации. На сегашния етап на икономическа трансформация и на самоорганизация на работодателите, групата на последните, обединени в различни асоциации е изключително хетерогенна. В асоциациите се включват всички, които се самоопределят като работодатели и / или се възприемат от техните партньори като работодатели, независимо от това, че не отговарят на определенията използувани в страните с класическа пазарна икономика. Във "високонапредналата" Унгария, доста куриозно, организациите на предимно самонаети занаятчии и амбулантни търговци, на земеделски, производителни и потребителски кооперации и др., с пълна сериозност се посочват като работодателски организации.
На трето място, работодателите са много по - слабо организирани от работниците. Слабостта на организациите на работодателите е много сериозна пречка за развитието на секторното (браншовото) и регионалното колективно преговаряне. Може да се даде покъртителен пример за трудността работодателите да се самоорганизират в началото на деветдесетте години. В някои страни, като може би най - отчетливо в България, профсъюзите (!) се опитваха да подпомагат организирането на работодателите, за да могат последните да бъдат страна в новопоявяващите се тристранни структури.
На четвърто място, новите "истински" работодатели, трудно се интегрират в тристранните органи. Това отслабва позициите на трипартизма.
На пето място, докато представителността на профсъюзите все пак е установявана, по един или друг начин, въпросът с работодателските организации стои съвсем различно. В някои страни, където работодателските организации са силно плурализирани, например България, Полша и Унгария, са създадени "umbrella organizations", между другото и с оглед на уреждането на международното им представителство в МОТ.
Трипартитните практики са издигнали лидерите на национално представените профсъюзни конфедерации и работодателски асоциации де факто до положението на политически актьори с национално значение. Участниците в тристранните структури обикновено дебело подчертават "неполитическия" характер на своята дейност. Тук обаче трябва да се прави разлика между "politics" и "policies". Безспорно в тристранните структури няма място прокарването на "party politics". Но независимо от това, очевидно е, че тристранните органи са част от националните системи от политически институции, които имат много важна роля във формулирането на социалната политика (public policy formulation).
Ефектът от това е двояк. На първо място, техните интереси, внимание, енергия, както и ограничените възможности на организациите им, се концентрират на национално ниво, където те най - лесно получават дивиденти от дейността си в признаването на тяхната легитимност и в интерес на своите членове. Широката публичност на тези дейности също е привлекателна. На второ място, твърде често те не могат правилно да фокусират усилията си за ефективна работа в полето на най - същностната им работа, в т.ч. в защитаването на интересите на техните членове в бипартитните (двустранни) отношения на ниво предприятие, на ниво бранш и т.н.
Тази слабост на социалните партньори остава незабележима, когато на власт са правителства, настроени добронамерено към тристранното сътрудничество. Тя обаче може да се окаже фатална, когато изпълнителната власт е настроени враждебно. Въпросните "враждебни" правителства не биха могли да си позволяват лукса да пренебрегват своите социални партньори и институциите на социалния диалог ако стоят лице в лице със силни и обединени работнически и работодателски организации. Подобно пренебрегване е ставало дори и в сочените за "отличници" Чехия, Полша и Унгария. През 1999 г. в Унгария правителството на Виктор Орбан на практика закри националния социален диалог, без да срещне някаква забележима съпротива, било от страна на профсъюзите, било от страна на работодателските организации. Те изглеждаха напълно объркани и разочаровани и се ограничиха само с внимателни критични коментари в печата. В крайна сметка, унгарското правителствно беше принудено да възстанови социалния диалог през март 2000 г., под натиска на Икономическия и социален съвет на Европейския съюз.

5. Проблемът с представителността на социалните партньори.

Представителността си остава най - неизясненият и нерегулиран въпрос в целия регион, което поражда съмнения за "автентичността" на институциите и на участниците в тях, като създава почва за вътрешни разправии в редовете на социалните партньори, допринася за тяхното раздробяване и създава широки възможности за правителствата да си избират сами с кого да общуват и с кого не.
В повечето страни от ЦИЕ не са дефинирани формални критерии. В Полша, в Тристранната комисия по социалните и икономическите работи, единственият критерий, приложен до този момент е историческият - кой е подписал Пактът за предприятията - държавна собственост, намиращи се в процес на трансформация. В чешкия Съвет за икономическо и социално споразумяване, местата в работническата група за преговорите просто бяха разделени между CMKOS (Чешко - Моравската камара на синдикатите), и KUK (Конфедерацията на изкуството и културата). Официално CMKOS има 1 346 000 члена, докато за останлите конфедерации няма достъпни данни относно членската им маса. В съвета CMKOS има 6 места, а KUK има едно место.
Усилията да се въведат критерии по законодателен път - например в България, Хърватско и Словакия, допринесоха за изясняване на ситуацията, но оставиха и вратички за политически манипулации от страна на правителството със "законен характер". В Хърватско, съответният закон беше прокаран през февруари 2000 г., след "разгорещени дискусии". Той предвижда между другото, наличието на минимум 15 000 члена, плащащи членски внос, като начален критерий за признаването на една синдикална конфедерация за представителна на национално равнище. В Словакия, Законът за икономическото и социалното партньорство, приет през 1999 г., установява същия критерий.
В България, синдикатите, които бяха признати за представителни на база на приетите през 1993 изменения и допълнения в Кодекса на труда, участвуват в тристранното сътрудничество. Министерският съвет признава представителността въз основа на доказан членски състав и покритие на регионално и браншово равнище. За това как са изглеждали от страни, възприетите в България критерии за национална представителност на синдикатите и работодателските асоциации, може да се види например в [p.] Докато през 1993 г. само две профсъюзни конфедерации - КНСБ и КТ "Подкрепа" са признати за национално представителни, то в периода 1995 - 1997 г., още пет синдикални конфедерации бяха признати за представителни - Общността на свободните синдикални организации в България (ОССОБ), Националният професионален съюз (НПС), Независимият профсъюз "Единство", Генералната централа на браншовите синдикати в България (ГЦБСБ) и Асоциацията на демократичните синдикати (АДС).
Оценката на Д. Димитрова за този процес е: "като резултат от политиката "разделяй и владей" на правителството на Социалистическата партия, днес съществува разделение между синдикатите, като едни от тях се обявяват за "автентични" организации, а други нарочени за "неавтентични". Правителството беше обвинено в подаряване на признание ( за национално представителство - бел. авт.) на определени профсъюзи в замяна на политически услуги". [9.]

6. Неустойчивост на тристранното партньорство.

Необходимо предварително условие за успешно функциониращо тристранно сътрудничество е наличието на определено ниво на съгласие между партньорите, отгнасящо се до управлението, трудовите отношения и направляването на икономиката. Последното не беше приоритет при нео - либералните философии, които преобладаваха в Полша и в Чехословакия в началото на деветдесетте години, докато то много добре приляга на интервенционисткия подход, възприет в социалната пазарна икономика. В Унгария, където правителството на покойния Йожеф Антал, възстанови Комисията за съгласуване на интересите, както и в Полша, където министърът на труда Яцек Курон, инициира Пактът за държавните предприятия беше въприет подход,, присъщ за социалната пазарна икономика. Независимо от големите икономически затруднения, трипартизмът имаше много успешен период в Унгария, и по време на правителството на Гюла Хорн, съставено от социалисти и по - социално ориентирани либерали от Съюза на свободните демократи.
Все още съществува постоянна заплаха, че тристранното сътрудничество в страните от региона, може да бъде разрушено или изпразнено от съдържание, в резултат от антагонистично политическо или идеологическо противопоставяне между профсъюзите и правителствата. В Полша, успешното функциониране на Тристранната комисия по социалните и икономическите работи през 1995 - 1996 г., беше прекъснато от развитието на политическия процес. През 1997 г., по политически причини, свързани с парламентарните избори, "Солидарност" оттегли своята подкрепа за Споразумението за доходите, договорено в Тристранната комисия, което наложи ръстът на доходите да бъде определян от правителството. През 1998 г., подобен подход беше възприет от Общополското споразумение на профсъюзите (OPZZ) и отново не беше постигнато споразумение за доходите. Допълнително, към края на 1998 г., OPZZ прекрати участието си в Тристранната комисия, което напълно блокира по - нататъшната й работа. [10.]
В бившата Чехословакия, Съветът за икономическо и социално споразумяване, след две години обещаваща работа, беше подложен на нарастващ натиск след изборната победа на Вацлав Клаус през 1992 г. През 1994 г., Генералното споразумение беше подписано за последен път. През 1995 г., стана ясно, че на правителството започва да му се иска да "демонтира" структурата на тристранното сътрудничество и да се оттегли от нея. В ситуация, когато резултатите от икономическата трансформация бяха високо оценени в чужбина, правителството не срещаше никаква съпротива или предизвикателство. В RHSD (Съветът за икономическо и социално споразумяване) възникнаха сериозни проблеми. Те станаха много остри през 1994 г., във връзка с предложената реформа на системата за социално осигуряване, която правителството отказа да обсъжда съвместно с профсъюзите. По този начин социалният диалог практически спря за шест месеца.
В крайна сметка, през есента на 1997 г., когато правителството се видя изправено лице в лице със задълбочаващата се икономическа криза и с недвусмислените заплахи за стачки, поради падането на доходите, трипартизмът беше повторно институционализиран - беше конструиран нов Съвет за икономическо и социално съгласие. [11.]
Както стана дума по - горе, в Унгария правителството на Виктор Орбан, с идването си на власт през лятото на 1998 г., взе поредица от мерки, чийто резултат беше деградирането на ролята на тристранните структури.

7. Тристранното партньорство и социалният мир.

Независимо от трудностите по институционализирането им и от тяхната относителна слабост, тристранните структури допринесоха твърде много за запазване на социалния мир в критични периоди. Съмнително е доколко тристранните практики могат да осигурят "обществено одобрение за процеса на преход" на което политиците обичат да се позовават. Те по - скоро предлагат обучение по пазарна икономика и икономическа политика за социалните партньори, и ги задържат на масата за преговори в критични периоди. Профсъюзите подкрепящи реформата, понесоха загуби на членска маса и доверие, а разочарованите граждани свалиха от власт по изборен път правителствата, които бяха прибегнали до рестриктивни икономически мерки. Така стана в Полша през 1997 г. и в Унгария през 1998 г.
Тристранното сътрудничество се разви в цяла Централна и Източна Европа, като един вид реакция в стил "бърза помощ" на нарастващите социални напрежения и на възможната заплаха от "социален взрив". Основните актьори в него бяха правителствата и профсъюзите. Тази постановка на нещата предопредели и съдържанието на сключените "сделки": правителствата постигаха някакви компромиси с профсъюзите и получаваха зелена светлина да продължават напред с непопулярните мерки и реформи.
Когато в някоя страна, националната икономика започнеше да се възстановява, постигнеше се осезателен икономически растеж и започнеше определено подобрение на стандарта на живот, (както стана да речем в Полша или Унгария през втората половина на деветдесетте години на миналия век), положението радикално се променяше. Рискът от открити конфликти с национален мащаб, свързани с "наместването на пластовете в икономиката" намаля рязко. Това, което беше много добра сделка за което и да е правителство само преди година - две, в новата обстановка изглеждаше на управниците като бреме - те се оказваха лице в лице с исканията на синдикатите, за чието изпълнение те вече не получаваха предишната ценна компенсация. Някои правителства (като това на Виктор Орбан), решават, че тристранното сътрудничество повече не им е необходимо. Смелост за това им дава чувството, че социалните партньори се чувствуват безсилни, когато получат открити или негласни сигнали за тази позиция. Въпреки това и синдикатите и работодателските асоциации продължават да гледат на правителството, като на основен партньор, с който да общуват.
ЛИТЕРАТУРА

[1.] Hethy, L.: International Labour Standarts in Central and Eastern Europe. In: International Labour Standarts and Economic Interdependence.(Eds: W. Sengenberger and D. Campbell) IILS - ILO, Geneva, 1994, p.273 - 283.
[2.] Giuseppe, C.: Tripartism and Industrial Relations in Central and Eastern European Countries. In: Casale, Giuseppe (Ed.): Social Dialogue in Central and Eastern Europe. International Labour Office, CEET, Budapest, 1999, p. 3.
[3.] Sobotka, E.: The Role and Functioning of Tripartite Institutions in Social Dialogue at the National Level in Poland. In: Casale, Giuseppe (Ed.): Social Dialogue in Central and Eastern Europe. International Labour Office, CEET, Budapest, 1999, p. 264 - 265.
[4.] Lisicar, D.: Tripartism and Industrial Relations in Croatia. In: Casale, Giuseppe (Ed.): Social Dialogue in Central and Eastern Europe. International Labour Office, CEET, Budapest, 1999, p. 104.
[5.] Mihes, C. and Giuseppe C.: Industrial Relations in Romania. In: Casale, Giuseppe (Ed.): Social Dialogue in Central and Eastern Europe. International Labour Office, CEET, Budapest, 1999, p. 7.
[6.] Hethy, L.: Social Dialogue and the Expanding World. The Decade of Tripartism in Hungary and in Central and Eastern Europe 1988 - 99. (Preprint of an unrevised translation from the Hungarian text). European Trade Union Institute. Friedrich Ebert Stiftung. Brussels, February 2001, Budapest 2000, p. 149.
[7.] Kubinkova, M.: Tripartism and Industrial Relations in the Czech Republic. In: Casale, Giuseppe (Ed.): Social Dialogue in Central and Eastern Europe. International Labour Office, CEET, Budapest, 1999, p. 118 and p. 128.
[8.] ILO - CEET: The Bulgarian Challenge: Reforming Labour Market and Social Policy. International Labour Office, Budapest, 1994.
[9.] Dimitrova, D.: Tripartism and Industrial Relations in Bulgaria. In: Casale, Giuseppe (Ed.): Social Dialogue in Central and Eastern Europe. International Labour Office, CEET, Budapest, 1999, p. 77.
[10.] Hausner, J. - M. Kukielka : Poland - Industrial Relations Background. European Industrial Relations Review, London, No 307. Aug. 1999, p. 25 - 26.
[11.] Pollert, A.: The Czech Republic - Industrial Relations Background. European Industrial Relations Review, London, No 296. Sept. 1998, p. 20 - 21.

THE INSTITUTIONALISATION OF TRIPARTISM ON NATIONAL LEVEL IN CENTRAL AND EAST EUROPEAN STATES (1988 - 2000)
Teodor Danailov Detchev, M. Sc.

A comparative analysis of the institutionalization of tripartism on national level in the Central and East European states, in the period 1988 - 2000 is presented. The construction of the tripartite bodies of the "social dialogue" and their legal background are investigated. The influence of the government staffs upon the social dialogue is analisedq together with the positive and negative effects of trade union pluralism and the relative weakness of the employers organizations. The process of clarifying of the national representativeness of the social partners are investigated too.