СОЦИАЛНОТО ГРАЖДАНСКО ДВИЖЕНИЕ - СОЦИАЛДЕМОКРАТИЧЕСКОТО РЕШЕНИЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРОБЛЕМИ В БЪЛГАРИЯ ДНЕС
(Доклад, изнесен от Председателя на БСДП Йордан Нихризов на теоретичната конференция "Социалдемокрация 2002" - 6 и 7 април 2002 г. В гр.Варна)


Да се каже днес, че след 1989 г. социалдемокрацията в България имаше сложен и труден път, нито е ново, нито е откритие. Четиридесет и петте години тоталитарно управление, скъсали естествената връзка между поколенията политици в БСДП, посткомунистическата мимикрия и бурните процеси в обществото у нас, грешките и противоречията в ръководството и липсата на ясна философия за посоката на промяната, символичната подкрепа от сродните партии в Западна Европа и неясните им цели за необходимия партньор в България, това са само видимата част от причините социалдемокрацията да остане в страни от главните политически процеси. БСДП се разцепи и разрои, остана за шест години извън парламента, извън реалната политика и започна странна стратегия на вътрешно самоизяждане на хора, неразбрани от обществото, стремящи се да се изтъкнат с афишираното си лутане и резки обрати в становищата. Пропастта, обаче бе дълбока и методиката на търсене моментната сензационност се оказа безплодна. Така се роди феномена, голяма част от българското общество да определя себе си като привърженици на социалдемокрацията, но да търси с гласа си на избори друга реализация.
След 1989 г. България се нуждаеше от три неща - от бърза демократизация и скъсване с миналите догми, от бърза смяна на собствеността и разкрепостяване на хората и от бързо оформяне законовата основа на пазарната икономика. В тази обстановка социалдемокрацията не можа да предложи и реализира адекватни икономически решения, които да създадат твърдото ядро поддръжници, необходимо за преодоляване на изборната бариера. Добрите идеи или граничеха с романтизма, или бяха погребани от действия в противоположно посока. В твърде идеалистичната концепция "Равен старт" имаше здраво и рационално зърно - провеждане на незабавна парична реформа. Участието на лидери на БСДП при формиране правителството на Д.Попов, въпреки решенията на Шуменската конференция, и последвалата подкрепа за неговата политика ликвидира възможността за реализация на идеята за парична реформа. Либерализацията на цените на 01.02.1991 г. бе първата официална победа за легализация на мръсните пари в новите условия. Народът даже не разбра, че социалдемокрацията предлага алтернатива. Първият закон за реституцията на ограбената собственост бе внесен във ВНС от Стефан Радославов и Стефан Златев и имаше радикален характер, свързан с бърза приватизация. Само месеци по-късно идеята за реституцията, която създаде твърдия електорат на СДС през 1991 г., бе отхвърлена и омаскарена от ръководството на БСДП в опита му да търси изборна подкрепа сред червените редици. Най-характерния пример за немощ в законодателния процес бе гласувания Закон за кооперациите от ВНС и най-вече в частта му за възстановяване собствеността на истинските кооперации, ликвидирани от комунистическия режим. Дълги години свободната кооперация е била инкубатора на социалдемокрация в България. В условията на ВНС, с наличие на собствена парламентарна група и огромна електорална подкрепа, идеята за свободна кооперация бе дарена на бившите комунисти, които съхраниха своите структури и пари и дори, когато дойдоха на власт, създадоха своите "Орсовки". Последвалият плач на измамените бе след дъжд качулка. По подобен начин се развиха нещата и с тъй наречената "масова приватизация", която бе реализирана в изкористен вариант от правителството на Жан Виденов и се превърна в един от символите на пладнешки грабеж, прехвърлил в ръцете на партийни босове законно правото да се снабдят с частна собственост. Изводът от множеството примери е ясен. Докато социалдемокрацията се луташе в своите икономически и управленски утопии с красивия лозунг: "Да управляваме с таланта на цялата нация", структурите на бившите комунисти натрупваха и легализираха икономическата си мощ, вече в новото си качество на преродени социалисти. Грешките и наивността в политиката никога не се прощават, и за по-малко от пет години БСДП остана както без действена електорална подкрепа, така и без голяма част от кадрите, които можеше да предложи на обществото като управленски екипи.
Отношенията със синдикатите в този период носеха същите елементи на наивизъм. Тук, обаче, причините за липса на реално взаимодействие бяха комплексни. КНСБ бе в началото на процеса на скъсване с тоталитарното си минало. Родилните потна ярко личаха, особено на низово равнище. КТ"Подкрепа" бе естествено силно политизирана и тясно свързана с радикалните среди в СДС. Опита за синдикална самоиндентификация през 1992 г. доведе до първите сблъсъци с тогавашното правителство на Филип Димитров. Хората все още не можеха да отделят в съзнанието си синдикатите от държавата. Това разбиране се налагаше от огромната (над 90 %) държавна собственост по това време и от разпоредбите, залегнали в законодателството. За тях синдикатите си оставаха старите профсъюзи само, че разделени на сини и червени. Мудната законодателна реформа и приватизация подкрепяха тези разбирания. Революционният опит СДС-Център (по същество остатъка от БСДП след разцеплението) да се опре в изборите на 13.10.1991 г. на КНСБ завършиха с фиаско. Медиите хапливо отбелязаха: "Дертлиев излъга Кръстьо Петков, че има партия, а Кръстьо Петков излъга Дертлиев, че има синдикат." Това, може би, беше един от най-фрапантните примери за липса на политически реализъм и адекватност на моментните желания на обществото. Сключването на подобни съюзи се определя не от случайните хрумвания на лидерите, а от интересите и настроенията на хората, които са обвързани в съответните организации. Търсене на мултипликационен ефект може да има само при единни, разбираеми цели и задачи, актуални за даденото време.
Резултатът от тези експерименти бе, че социалдемокрацията бе разбита и остана в страни от основните политически въпроси на прехода. Други вече трябваше да решават задачите за изграждането на законодателната рамка на пазарната икономика и свързаните с нея социални проблеми. Управлението на БСП, доведено на власт от вълната на носталгията, фалира скоропостижно. Проблемите му се явиха от нежеланието да се раздели с миналото и от вътрешните борби на икономическите интереси. Ефектът бе катастрофа, която някои за удобство наричаха криза. По това време социалдемокрацията направи първия плах опит за реално включване в обществения процес. Създаден бе СДА, към който бяха приобщени КНСБ, КТ"Подкрепа" и АДС. Първите съвместни действия през пролетта на 1996 г. много бързо бяха изпреварени от надигналата се лавина. Личната уния между ръководителите, на която се крепеше творението, се оказа слабото место. Времето вървеше напред и социалдемокрацията трябваше да догонва обществените желания. Ролята, която й се отреди в новия процес, обаче, бе спомагателна. Вина за това до голяма степен имат и нейните представители, които в самото начало поеха по различни посоки. Тези в СДП забравиха за своите корени и побързаха изцяло да се идентифицират със СДС - афиширал християндемократическа принадлежност. По същество половината от тогавашното ръководство на БСДП, начело с П.Дертлиев направи рязък завой и се противопостави на идеята ОДС, още преди тя да започне да се реализира. Резултатът на тези лупинги бе излизането на преден план на Евролевицата - формация начело с Ал.Томов, набързо формирана от ГОР и бивши членове на БСП, търсещи политическо спасение. Включването на Евролевицата в реформаторското мнозинство, докато Дертлиев "шиеше раирана пижама" на новия Министър-председател, й даде мощ както в икономически, така и в международен план. Фактът на нейния сегашен разгром е следствие на други по-късни процеси, но в продължение на почти четири години, тя успя да наложи в медиите тезата, че е представител на социалдемокрацията и да попадне в Социалистическия интернационал. Майсторите на раирани пижами, поръчани от П.Дертлиев, направиха поредния остър завой и поеха към последното си крушение - идентификацията на БСП като реформирана социалдемократическа партия пред международното социалдемократическо движение. Последното развитие на нещата в тази група са нагледно доказателство как комунистите се отнасят към лакеите, които им поднасят нещо на тепсия. Годината не е 1948, но резултатите безкрайно си приличат.
Необходимите болезнени реформи трябваше да извърши мнозинството на ОДС. Управлението начело с Ив.Костов бе определено като най-успешното след 1990 г. и удържа пълен мандат. Въпреки всичко то изгуби тежко парламентарните избори през 2001 г. Факторите, определили загубата, са комплексни - вътрешни и дори външни, но може би най-същественият е високата социална цена, която народът трябваше да плати. Тя не беше разпределена равномерно и ликвидира в общественото съзнание всички постижения, заменяйки ги с афиширане на слабостите. Народът искаше чудо и го видя в лицето на бившия цар, който обеща всички благини за 800 дни или "когато му дойде времето". Сега девет месеца след изборите вече е трудно да се срещне убеден привърженик на тъй нареченото "Ново време", но истината е, че на 17 юни 2001 г. над 50 % от избирателите "поверваха" как раят ще слезе без труд на земята.
"Новото време", дошло на вълната на пълното отрицание на старите проблеми - корупция, бедност, социално неравенство, премина в пълно отрицание на партийната демокрация. Последователите на Сакскобургготски нарекоха себе си движение и на дело показаха в последствие многообразността на този термин. Програмата им бе смес от крайно десен консерватизъм и ултраляв популизъм. В състава на движението се смесиха интереси на различни икономически групировки и задгранични посреднически агенции. Липсата на цел, идея и координация бързо роди вътрешни противоречия. Самият ръководител на движението Сакскобургготски облече неудобния костюм на Министър-председател и не успя да постигне моментално една от целите си - да вкара всички в кюпа на управлението и да ликвидира по този начин партийните структури. Вариантът 1934-1944 г. на управление на страната вече не може да бъде реализиран доброволно и е възможен само при силов подход. Бившите комунисти заиграха характерна за периода Беров игра - хем в правителството, хем в опозиция. Наличието в техни ръце на два ключови правителствени поста им дава възможност да прочистват държавната администрация, попълвайки я със свои кадри. Пробутваната на обществото версия, обаче е : "На власт са десните, алтернатива сме ние левите".
След тримесечно плътно бездействие правителството и формиращото го мнозинство започна да твори един след друг социални сблъсъци. Данъчната тежест бе прехвърлена на гърба на изрядния редови данъкоплатец. Преференциите за дребния бизнес бяха забравени, а патентният данък - увеличен неколкократно. Инфлацията стана съизмерима с повишението на заплатите и дори го надмина. Една подир друга взеха да отпадат в законодателството социални придобивки. Прави се опит да се противопоставят работодатели и синдикати. На път е да се окаже вярна след скандални сделки максимата, че най-доходното занятие днес е псевдо борбата с корупцията. Социалното напрежение видимо нараства.
Къде е мястото на автентичната социалдемокрация в тези процеси? Най-лесен е абстрактния отговор: "Дайте да се обединяваме!" Но веднага идват последващи въпроси: С кого?, На каква база?, В името на какви цели? С какви предложения пред обществото? и т.н. все дребни наглед камъчета, които винаги ни обръщат колата. Затова нека се опитаме да отговорим съобразно реалността и натрупания през годините политически опит.
Да, социалдемокрацията е не само слаба и разединена, тя е и противопоставена. За разлика от 1990 г. тя като понятие не е оня притегателен магнит за избирателя, който беше някога. С нея днес се кичат доста различни политически фигури. Сбирането им механично в едно не носи плюсовете на всеки, а по-скоро минусите. Не разполагаме с друг материал и в голямата си част експертния ни потенциал е нисък. На твърде лъганият избирател днес не стега да кажеш: "Ние ще защитаваме твоите права или твоя дребен бизнес." Трябва да му се обясни как, и това "как" да е изпълнимо и разбираемо за него. Той е нужно да види примера от своята община, от своето село, а нашите настоящи кметове и съветници се броят на пръсти. Значи е необходимо да тръгнем отначалото, а то е свързано с три паралелни процеса - организационно обединение на автентичната социалдемокрация на основата на ясни програмни принципи, които трябва да бъдат обявени пред народа, и ясни съюзници сред обществото в провеждане на политиката на общодемократичния процес. Казано по-просто обединената социалдемокрация, заедно със синдикати и неправителствени организации трябва да положи основите на едно социално гражданско движение, което да гарантира изграждането в страната на социално пазарно стопанство, евроатлантическа интеграция, поносима социална цена на прехода и приоритет на националните интереси в политиката. Естествени съюзници в този процес са всички политически формации, които споделят искрено тези принципи.
В основата на социалдемокрацията у нас е заложено общоделството - принципа да не се противопоставят антагонистично труда и капитала. Това е отличавало в началото на миналия век социалдемократи от комунисти. Днес от посткомунистическата мимикрия ни разделя въпроса за носталгията и оценката за миналото, а оттам и пътя занапред. Нито плачът по социалистическите промишлени динозаври, нито по АПК и ТКЗС няма да ни решат трудностите, защото го няма СИВ, а СССР се казва Русия. Решаването на конкретните проблеми на хората, съвременните приоритети в образованието, селското стопанство, туризма, промишлеността и т.н. - това са нашите задачи, за които е необходимо да намерим метода и хората, които да го прилагат.
Всяко нещо трябва да има начало и това начало за автентичните социалдемократи може да стане възраждането на СДА като формата на гражданско движение, което да се афишира пред обществото. Постигнатото е нужно да се апробира на местни избори. Избирателят е този, който решава вярна ли е твоята посока. В зависимост от резултатите можем да размерим и големината на следващата крачка. За постигане на целите, обаче се иска не просто вяра, не голи лозунги, а много работа по отстояване на идеите. Това би бил един от добрите пътища за бъдещето не само на социалдемокрацията у нас, но и за просперитета на България. Неговата реализация не зависи от отделни хора, а преди всичко от тези, които декларират, че наистина приемат идеите за свобода, справедливост и солидарност като свое верую.