ПОСТКОМУНИЗЪМ И СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ В ГОДИНИТЕ НА ПРЕХОД ОТ ТОТАЛИТАРИЗЪМ КЪМ ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО
(доклад, изнесен на теоретичната конференция "Сциалдемокрация 1999 г.-гр.Варна)

След падането на Берлинската стена започна бърз разпад на комунистическата система в Източна Европа. Лавинообразността на процеса роди в страните от бившия социалистически лагер ново социално-икономическо явление - посткомунизъм, което има и своите национални специфики, но като че ли продължава да остава вън от полезрението на политиците от Западна Европа. Като основна негова черта може да се посочи странната смесица от лява, социална, на моменти проевропейска политическа фразеология, с носталгични комунистически тежнения в действията и разцвет на ранно капиталистическо грабителства при натрупване на капитала, придружено от настъпление на организирани или полуорганизирани престъпни структури. Едни от важните фактори, определящи националните специфики на явлението и доколко то е по-силно или по-слабо застъпено в отделните му компоненти, са състоянието на икономиката в съответната страна, нейната относителна автономност, продължителността и характера на комунистическия режим, властвал до разпада, историческата национална ориентация и не на последно място съдбата на съответната управляваща комунистическа партия и свързаната с нея номенклатурна класа. В това отношение България представлява уникално явление, което нито може да се сравни със страните първенци в евроинтеграцията - Чехия, Полша и Унгария, нито с процесите на разпад на сталинизма в Албания, или на Съветската комунистическа система, нито с дългата агония на Сърбия, трансформирала комунизма в краен национализъм при условията на специфична диктатура. Моделът в България се определя от тясната ресурсна и пазарна обвързаност на икономиката с разпадналия се СИВ и особено с бившия СССР, от огромния външен дълг на страната в навечерието на прехода и от факта, че от всички страни в Източна Европа само у нас комунистическата партия запази организационните си структури и единствено смени наименованието.
В икономически план посткомунизма може да се определи като система за плавно отстъпление от принципите на централизираното държавно управление, съпроводено от система на полукриминално формиране на частен сектор. В първите години на прехода девиза бе да се съхрани в максимална степен държавния сектор като се отрича всичко, свързано с процесите на ускорена приватизация. БСП, управляваща в този момент, използвайки създаденото от нея през годините инертност и зависимост от държавата на обикновените хора, пропагандираше широко "китайския" модел на паралелно съществуване на частен и водещ държавен сектор. На практика това се изроди в паразитиране на отделни частни фирми на входа и изхода на държавните гиганти. Тясната обвързаност на последните с разпадналия се пазар на СИВ ускори процеса на икономическата им гибел. В законодателството този процес бе гарантиран от схема за задържане на създаването на правила, закони, ориентирани към пазарната икономика. Търговският закон бе приеман от три Народни събрания в продължение на 6 години. Законът за кооперациите отвори врата за съхраняване на мутанти в селското стопанство, добили гражданственост като "Орсовки". Прокараният вариант на масова приватизация фактически бе схема на блокаж на приватизацията, създавайки в голям брой предприятия различни по размер частни дялове, но съхранявайки държавното участие. Във финансовата сфера като гъби започнаха да никнат банки без собствен капитал при съмнителна квалификация на ръководствата. На практика се оформиха няколко типа пирамиди. Най-характерните от тях са финансовите, строителните и образователните. Финансовите се срутиха първи и доведоха страната до началото на хиперинфлационните процеси през зимата на 1999 г. Строителните издържаха малко по-дълго, а образователните се оказаха най-устойчиви, защото интересите на продаващите и купуващите дипломи бе най-близък. Ефектът на измамата при последните идва след години, ако изобщо бъде забелязан от потърпевшите.
В политически план посткомунизмът се характеризира с етапи на идеологическа мимикрия при използване на вече утвърдената идейна база в съзнанието на обществото. Първите години бяха свързани с категорично бягство от понятието социалдемокрация. На преден план стояха аморфни определения като "модерна лява", "демократизираща се " социалистическа партия. Причината се коренеше в два факта. Първият бе свързан с исторически създадената ненавист у членовете на бившата БКП към социалдемокрацията. Останали в очакване за възстановяване на статуквото, те разглеждаха преименуването на БКП в БСП като поредната ленинска тактическа стъпка. Вторият бе външен. В началото на 90-те години западноевропейската социалдемокрация започна да губи достигнатите управляващи позиции. Процесът бе свързан с развитието на икономиката на западноевропейските страни и донякъде с това, че тя дълги години бе разглеждана като демократичен контрапункт на болшевишкия комунизъм. Мимикрията, основното качество на посткомунизма, търсеше здраво стъпало за себепоказване. Противоречието в интересите на новобогатеещата бивша номенклатура и нейната потъваща идеологическа посестрима не можеха да намерят единното решение. И за двете части нововъзникналите демократични организации бяха етап от възраждане на демонизирания капитализъм и неговата рожба фашизма.
Социалдемокрацията в България се възроди още в началото на прехода. Като всички възстановени след 45 години тоталитаризъм традиционни партии и тя носеше родилните белези на младо демократично движение, което търси своите исторически корени и се опитва да ги трансформира към реалността. Социалдемокрацията се оказа по същество базата, върху която възникна общодемократичното движение СДС. Последвалите събития, свързани с организационния разгром на БСДП, съпътстван с поредица от политически грешки даде друга насока на съюза, оформил се като унитарна партия. Първите инициативи на социалдемокрацията в икономиката имаха и лек утопичен привкус, но вярно отразяваха принципите за свобода, справедливост и солидарност. От идеята "равен старт" не бе възприета положителната страна - извършването на парична реформа. Съчетаването на бърза приватизация, масова и касова, с желанието за реституция на отнетата земя и собственост бяха блокирани от управляващото мнозинство на БСП. След 1991 г. БСДП престана да бъде парламентарна партия, а кадровия ресурс на социалдемокрацията постепенно взе да се топи и свива. Това, което се съхрани, бяха принципите за социална справедливост, отстояване в последващата неравна борба с посткомунизма, целящ цялостното й ликвидиране. В международен план тя бе третирана като бедна източна сестра, която е обречена на отмиране, и погледът в условията на нов подем в европейската левица бе трансформиран към посткомунистическите мутации.
Най-големият удар посткомунистическите мутации получиха след възможността им практически да реализират безпроблемно своя икономически модел. Формираното от тъй наречената "демократична левица" управление срина финансовата система, скъса връзките с европейските институции и взриви икономиката. Банките бяха пред фалит, зърнената криза заплашваше да остави страната без хляб, инфлацията се устреми към нови върхове, плаващият курс на долара превземаше ежеседмично психологически граници, лихвеният процент достигна 300 % месечно, блокирайки всякакви кредити. Ситуацията наложи създаването на обединено движение на всички демократични сили - ОДС с обща програма за възстановяване и осъществяване прехода към гражданско общество у нас - "България 2001". В основата на тази програма бе създаването на законовите рамки за развитието на българското общество в новите условия. В специален раздел "Социална политика и здравето на българите" се третираха законодателните мерки по вечно отлаганите социална, здравна и пенсионна реформа. Същевременно там се разглеждаха и въпросите за унифициране на българското законодателство с това на страните от Европейския съюз, гаранция за поетия път на развитие. Като част от общодемократичното движение ОДС се включи и традиционната българска социалдемокрация. Нещата, обаче, бързо се претрансформираха и борбата с посткомунизма навлезе в друг много по-труден етап.
Загубил важния управленски ресурс посткомунизмът бързо се преориентира към печелене на поле на идеологическата сфера. За това спомогнаха два фактора у нас, ориентацията на водещата политическа сила в коалицията ОДС - СДС към европейската христиандемокрация и непрестанно провокираните вътрешни противоречия в традиционната социалдемокрация. Процесът съвпадна с подема на европейската социалдемокрация, която потърси реален политически контрагент в България. Вместо да затвърди завоюваните позиции след 6-годишно отсъствие в парламента, част от ръководството на БСДП пое курс на безсмислена конфронтация с ОДС и опити за преструктуриране на политическото статукво. Съюзници бяха потърсени именно сред посткомунистическите среди, виновници за кризата и довчерашни крайни опоненти. СДП се дистанцира от проблема и не обръщаше голямо внимание на идеологическото преструктуриране. В резултат посткомунистическите среди, след есента на 1997 г., напипаха идеологическата вакса и разделяйки пространството на "ляво" и "дясно" се отказаха от щурм на "реформаторското мнозинство" и се обявиха за "лява" алтернатива на "дясното" управление. "Ляво" и "дясно" в европейския смисъл на понятията у нас отсъстваше, тъй като стратифицирането на обществото бе все още в начален стадий. Това, обаче, не попречи на БСП да строи абстракции за единна левица и дори да търси нов смисъл в понятието "демократичен социализъм", по-близко до това, което се влага от някои европейски социалдемократически партии в него. Проблемът възникна от желанието на БСП да се приеме комунизма като исторически етап на развитието към социалдемокрация. Причината, естествено, се състои в социалната база на партията и се проявява винаги, когато изборът Европа или носталгия стане на дневен ред. Носталгията неминуемо взима връх. Конкретни примери са становищата по НАТО, кризата в Косово и т.н. Все пак като партия, която има гарантирано присъствие в парламента БСП е ухажвана и се чувства водач на лявото обединение. В този си път тя получи чудесен карт-бланш от някои социалдемократически лидери в Лесидрен, Солун и в местните коалиции на изборите през 1999 г.
По-адаптивното крило - Евролевицата, възникнало като сбор от ГОР, създаден през 1993 г. и отделни личности, прехвръкнали от БСП след януарския крах от 1997 г., бързо се отказа от реформаторското си начало и се самообяви за едствената социалдемокрация в България. Докато през 1994 г. социалдемокрацията в Европа бе в опозиция "горяните" не желаеха да ги идентифицират като социалдемократи. За разлика от "модерната лява" на БСП те си бяха харесали термина "равновесно развитие" и третираха социалдемокрацията като архаизъм. Победата на Т.Блеър във Великобритания ги пренастрои пропагандно, а тази на Шрьодер в Германия окончателно ги накара да искат социалдемократически монопол. Навярно успеха от приемането като наблюдател в Социалистическия интернационал и трудностите на Шрьодер ще ги ориентират към демократичния социализъм на французина Жоспен, но този завой е лесен, защото е свързан само с информационното пространство. Проблемът за Евролевицата е липсата на здрава социална база, тъй като червеният електорат иска своето, а медийният шум по измислени алтернативи не може да се задържи дълго.
Така или иначе трябва да се признае, че поне в медиен аспект социалдемокрацията е окупирана вече от посткомунизма и единствено може да бъде отвоювана или посредством обединените усилия на традиционната социалдемокрация или след явен неуспех на европейските социалдемократи и последвало бягство на посткомунизма на друга идейна плоскост, което е малко вероятно.
Традиционната социалдемокрация в България, обаче, е в особено трудно положение. Отделните нейни съставки нямат ресурса да се преборят самостоятелно за своята идентификация. Положеното начало на обединение чрез БСДС може да остане изолиран опит за обновление на основата на модерните европейски социалдемократически тенденции. В част от БСДП личат подмяна на ценностите и подхода, а може би и на хората. За това говорят политическите декларации и участието на местни избори 1999 г, където отново се възприема подхода "ляв единен фронт" с всички реформиращи се и отказващи да се реформират комунисти. СДП е в информационна нелегалност. Оформянето на стабилна политическа сила, към която да се привлекат симпатизанти, става бавно и трудно, а база и поле за действие има. Очевидно е, че в България в демократичната общност хората не могат да бъдат обвързани само с един политически субект, още повече, когато се касае за идеи с над 100-годишна традиция. ОДС е необходима, за да се направи прехода към гражданско общество у нас необратим, но то може да стане основа за реализация в бъдеще на партии с проевропейска ориентация. Затварянето му ще бъде пагубно. Традиционната социалдемокрация има още твърде дълга борба с посткомунистическата мимикрия. Изходът ще зависи от самата нея. Примерът на много страни в Източна Европа не чертае светли перспективи в това направление, но може би България ще се окаже едно приятно изключение.



Ноември 1999 г. , Йордан Нихризов,
София Председател на БСДС