ПОГЛЕД НАЗАД
(от “Българите в своята история” от Янко Сакъзов, второ издание, 1918 г.)

Накрая на този дълъг разказ за съдбините на българите ние не искаме да напуснем благосклонния читател, преди да хвърлим заедно с него един мимолетен поглед назад върху най-изпъкналата страна на това будещо у нас хиляди чувства и мисли минало. Това е, първо, държавно-политическата или държавно-националната цел, която през всичкото време на своето хилядогодишно съществуване са си поставяли българите на балканския полуостров. Още при първото им встъпване тук, в съюз и договор с живеещите на Полуострова славяни, те си поставяли целта да сгрупират всички славянски родове и племена под едно върховно управление, задачата на което, дадено от географическите и културни условия, била да замести Византия. Години подир години, успехи подир злополуки и злополуки подир успехи това жилаво, смесено вече племе в лицето на своите водители не изпуща из очи тая цел и тая задача. На върха на своята автократическа слава, триста години след това, Симеон достига единството на славяните под българско управление, но не му се отдава другата задача, заместването на Византия. Недостигната тази задача, разтурва се и създаденото единство, което върви неуклонно към разпадане. Такива са били средновековните феодални империи. Петдесет години не изминават и на другия, южния край на българските клещи, обхващащи земята на Византия, се вдига смелият и неукротим народен водител Самуил, поддържан от всички родови началници от Беласица до Албанските планини. В тридесетгодишна война срещу могъществото на придобилата старите си изобилни източници и сила Византия той успява за кратко време да издигне друго едно заплашително за Византия българско славянско единство, което още пред очите му взело да се руши от тежката войнишка ръка на Василия Българоубиеца.
Загубва се за време българската държава, забравя се и не споменава се българското име, страната се наводнява от варварски пълчища, горците слизат в долините и полетата и из средата на разделеното и наново смесено българско население, подир двеста години, се издига държавата на Асеновци, която гони същата цел, преследва същата задача. Иван Асен втори е господар на славяните на Полуострова, той има могъщо влияние над Византия, тогава в ръцете на латинците, но окончателно завземане на Цариград и пълното обединение на Полуострова под българска власт му избегнало. Започва се пак упадък, раздробление, нови големи смешения и в този разлагателен процес пак се издигат владетели като Михаил Шишман и Иван Александър, които посягат с успех за осъществяване на втората задача.
Идват турците, българското феодално царство загива, в течение на годините изчезват болярските родове и висшето духовенство, всичко става равно пред гнета на турския заповедник. Векове гонената, угнетяваната, избиваната и кръвносмесваната рая повдига най-сетне глава, граждани и селяни се пробуждат, занаятчии, търговци, земеделци, калугери, даскали и попове съзнават своето родно единство, чертаят границите на своето племе, отварят църкви и училища, тачат своя роден език и национална църква и пристъпват най-сетне към отделяне в държавна самостоятелност. Потомците на старите градски и селски производителни съсловия, които раждали едно време богомилите, се явяват сега, след деветстотин години, носители на държавното и национално единство на българския народ. Бунтове, въстания, кръвопролития, изтребления, и като дар Божи паднала от небето свободата, макар на едната, но най-крепката част на измъченото племе.
И започва сега, хиляда и двеста години след усилията на първите българи, при съвсем други условия, наново борбата за единство на нацията, великата подготовка на отърсилия робството голям брат, който има двойната задача – и своята свобода и независимост да опази и свободата на своите братя, завещана от старите поколения, да извоюва. Пръв смел успех при Съединението и войната със Сърбия, втор още по-смел успех през Балканската война, излязъл накрая горчив по наши доверие и чужда завист, и сега трети велик устрем на целия народ да запечата най-сетне своето национално единство. Последен ли ще е този извънреден негов напор? Не ще ли е достигнал този народ и след това хилядолетната държавно и национална цел и не се ли е изменила тя в течение на толкова столетия?
И като мине това напрегнато време ние ще се повърнем заедно с читателя да разгледаме големия въпрос с още една страна от живота на българите. А тя е, доколко българския народ е бил честит в тази своя хилядолетна история, и давайки несметни скъпи и мили жертви за достигане общи държавни и национални цели, осигурявал ли е поне за себе си едно честито съществуване, доближавал ли се е той до него или то е избягвало отпреде му, като мираж в пустинята? И тази втора страна от историческия живот на българския народ е толкова важна за разглеждане, колкото и първата, понеже заедно с нея те съставляват същината на всяка история.
Но да мине еднъж това бурно и тежко време, да настане еднъж мир и слога на земята.