НЕЗАБРАВИМИТЕ НАШИ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ

НЕГОВОТО ВЕРУЮ БЕ СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА, А НЕГОВАТА ЦЕЛ СВОБОДНА И ДЕМОКРАТИЧНА БЪЛГАРИЯ

На 26 април 2008 г. се навършват 40 години от кончината на д-р Георги Петков – председател на Българската социалдемократическа партия (обединена) в Изгнание. До преди няколко месеца неговото дело бе покрито в мрак. Това бе част от технологията на бившите червени тирани и техните последователи за пренаписване на историята. Днес вече е ясно, че това е социалдемократът, за който борбата с комунистическия тоталитаризъм не стихва до сетния му дъх.
Все още за дейността на българската социалдемокрация в изгнание, която д-р Георги Петков ръководи се знае твърде малко, и още е популярно да се казва, че с големия съдебен процес от 15.11.1948 г. срещу ръководството на БРСДП(о), начело с Коста Лулчев пламъка на идеите за социална справедливост е загасен, за да лумне отново след 41 години в дома на инж. Груди Панчев, принесен от хора като д-р Атанас Москов и д-р Петър Дертлиев. Наша остава задачата да разкрием и покажем, че всъщност благодарение на делото на д-р Георги Петков и на неговия последовател Стефан Табаков той, пламъкът, никога не е загасвал, макар и в емиграция. Напротив ролята на БСДП(о) в Изгнания е била водеща сред партиите от страните, останали зад ”Желязната завеса” и затова дължим дълбок поклон на социалдемократа д-р.Георги Петков.
В некролог, подписан от ЦК на БСДП (о) в Изгнание по повод неговата смърт и публикуван в бр.3/4 на в.”Свободен народ”, издаван във Виена се посочва:
“С неговата кончина ние не губим само партиен другар и водач, но и един близък приятел и съветник, стожер на нашата партия в изгнание, пламенен борец за социализъм, демокрация и свобода. Празнотата с неговите статии в “Свободен народ”, пропити с борчески дух, праволинейност и смелост дълго ще се чувства.
Космополит, но и патриот, той обичаше родината си, бореше се против комунистическите и поробители и искаше да я види освободена, да умре на българска – свободна земя.
Загубата с неговата смърт е голяма за социалната демокрация, за българската емиграция, за българския народ, които той достойно представляваше и в чужбина.”
Съболезнователни телеграми тогава изпращат известни социалдемократи и политици като Генералният секретар на Социнтерна по онова време Алберт Карти, Вили Бранд и Бруно Крайски.
В статия в същия брой на вестника под заглавие “Идеолог и борец” Милка Симеонова – Краус отбелязва: “В принципната декларация на нашата партия ( б.р. БСДП /о/ ) др. Петков настоя изрично да бъде вписан следния параграф, който молим читателите да ни извинят, но трябва да цитирам изцяло:”Комунизмът представлява в стопанската си система, кастов държавен капитализъм и опасен враг на демократичния социализъм, наред с фашизма. Той е извратил основните социалистически принципи, като е изневерил на истинския социализъм и неговите демократични традиции. Самият комунизъм няма нищо общо с методите на социализма, както и с интересите на работническата класа.” Дори в принципната декларация на Социалистическия Интернационал, комунизмът не бе така ясно посочен като враг на истинския демократичен социализъм”
Тук преди да цитирам финалните думи за д-р Петков от материала на г-жа Симеонова – Краус ми се ще да припомня две неща за тези, които са забравили или няма как да знаят времето от началото на деветдесетте години на ХХ-век. Тогава ръководителят на набързо преименуваната в БСП комунистическа партия Александър Лилов, ловко жонглираше с понятието демократичен социализъм, смесвайки го с атавизми от комунистически трактовки, за да оправдае промяната на заглавието на своята организация и успя да компрометира термина социализъм в съзнанието на голяма част от цяло едно поколение. Втората бележка е свързана с тезата за комунизма като кастов държавен капитализъм, нещо което самият аз отстоявах от името на БСДП в съдоклада си пред организираната през януари 1996 г. Теоретична конференция от Центъра за политологически изследвания на БСП и фондация “Еберт”. Тогава тезата бе посрещната на нож от червените среди, без даже и да предполагам, че това е било част от програмните виждания на БСДП (о) в изгнание, формулирани от д-р Петков.
В заключителния пасаж от статията си г-жа Симеонова – Краус отбелязва: ”Петков остана верен на убежденията си и презираше ония, които търсят от наивност или интерес компромиси с представители на комунистическата диктатура в България. Той беше твърдо убеден също така, че комунистическия строй у нас е само едно временно и преходно явление, вярваше в неговия неизбежен край и го очакваше до последния си миг.”
Това свидетелство за пореден път доказва от какво голямо значение е било за БСДП наличието на хора - ръководители с идеи и принципи като д-р Георги Петков, както и разкрива защо след възстановяване на партията през 1989 г.бе направен съзнателен опит неговото дело да остане потулено, а името му покрито с неизвестност.

Йордан Нихризов

В памет на големия социалдемократ в този брой на “Позиция” ще публикуваме една от неговите последни статии “Комунизмът в отстъпление” и извадки от неговия дневник, свързани с първите месеци на емиграция в Турция, които Ст. Табаков препечатва в бр.3/4 на виенския “Свободен народ” от месец април 1969 година. Точният и верен анализ, който д-р Георги Петков прави на комунизма като диктатура и процесите, протичащи в страните под тоталитарен режим след смъртта на Сталин и в навечерието на Чехословашките събития от 1968 г. показва, че въпреки и в емиграция той проявява жив интерес към проблемите на поробена Европа и остава неотклонен застъпник на принципите на социалната демокрация.
“Позиция”

КОМУНИЗМЪТ В ОТСТЪПЛЕНИЕ

Д-р Георги Петков
Публикувано във в. “Свободен народ” издание на БСДП(о) в Изгнание год.43 бр.2 февруари 1968 г.
Кратката история на комунизма в Съветския съюз и още по-кратка в страните от Източна Европа е изпълнена с непрекъснати политически лутаници, социално-икономически “опити”, колебания, принуждения, достигащи до универсална тирания. Реален израз на максимата на Ленин: ”Две крачки напред една назад”...Обществен хаос, чийто отражения причиниха неизразими страдания на народите в тези страни.
Режимът на кървавия терор се преписваше като “вина” на личности. Всъщност това преписване бе отстъпление пред натиска на народа и повелята на историческото развитие. Характерен израз та това отстъпление е тъй нареченото десталинизиране”. Измислена бе лукавата формула на “култа на личността”, зад която се прикриваха престъпленията на комунистическата диктатура. Трийсет годишния период на сталински терор беше етап на затвърдяване и спасяване комунистическия режим в СССР, за да бъде отречен след смъртта на Сталин като наложено отстъпление под натиска на руския народ и това на общественото мнение в свободния свят. Всевластието на личната тирания беше заменено с позора и забравата като етап на отстъпление на комунизма. По идентичния на вътрешни борби в партиите на сателитните страни също беше проведено това отстъпление. Това беше периода на заместване режима на личната тирания с тази на олигархията. Тази промяна в тези страни беше наложена от Центъра – Москва по “опита на братския “ СССР.
В сред този хаос от колебания, опити грешки, напразни усилия, лутания, остава непроменима една обществена проява в комунистическите страни – спонтанното отрицание и омразата на народа към самия комунистически режим и борбата за свобода. Движение, отначало спонтанно, прикрито, без програма, за да се развихри в открито борба под водачеството на младите поколения и хората на мисълта и духовното творчество. Конкретните и открити форми на тази борба днес са изразени в “бунтът на мисълта” в комунистическите страни. Мислящия човек е станал революционен фактор в процеса на отрицание на комунизма и неговата система. Ръководните елементи на тази открита съпротива са на средите на интелигентите – писатели, учени хора на духовното творчество. Хората на мисълта се надигат като революционен фактор с възбунилия се елан към нов живот, един нов свят, светът на свободата при спонтанната подкрепа на народа срещу комунистическата диктатура, тежкия апарат на Партията, на бюрократизма и полицейски терор.
Всяка от комунистическите страни има своите герои. Съв.съюз има своите Пастернак, Синявски, Даниел и неотдавна още четири млади писатели. Скроените процеси срещу тези хора, тяхната тежка участ на затворници, не са в състояние да потушат негодуванието и отрицанието срещу комунистическия режим в СССР..”Критичното настроение е обхванало широки кръгове от днешната генерация интелигенти в Русия, не само писатели и поети, но студенти и млади интелектуалци... Нищо не е в състояние да сподави желанието и надеждите на народа за демократична свобода в страната”, заяви неотдавна дъщерята на Сталин, Алилуева. Под този натиск режимът в СССР е принуден да отстъпи като смекчи цензурата.
В Унгария сигналът на народната революция в 1956 г. бе даден от писателския кръг “Петьофи”. Въпреки кървавото потушаване на революцията, Кадър беше принуден да смекчи режима на диктатурата.
В Чехословакия писатели, учени и изобщо интелектуалци са в открит бунт срещу режима. 350 писатели, учени и хора на духовното творчество са подписали един манифест-протест срещу диктатурата над човешката мисъл. Събитията в конгреса на писателите през миналото лято са характерни. Чехословакия има своя открит бунтар Людвик Вакулик. Бунтът на писателите в Чехословакия беше една от причините за свалянето от власт на Новотни, упорит ортодоксален сталинист.
Югославия има своите Джилас и Михайлов, които открито прокламираха искането за демократичен социализъм по образа на Западна Европа, вместо режима на диктатурата.
Отраженията от тази съпротива, изразена открито в бунта на хората на мисълта и интелигентната младеж са съществени през последните години в комунистическите страни. Режимът на полицейския терор е значително смекчен, пресата е заставена да публикува критики не особено благоприятни за режима, протестите срещу неправдите, дори съдебни такива, са по-смели. Жената на Даниел и подсъдният в най-новия процес, писателят Литвинов отправиха до общественото мнение в СССР и чужбина открит протест срещу процесите срещу писателите, “срещу тези срамни процеси и жестоки наказания”... Едно от съществените отстъпления на комунизма е смяната на едноличната тирания и всевластие на партийния секретар са разхлабени. Измислена бе новата формула на т.н. “колективно ръководство”.
На международна почва отстъплението на комунизма е съществено. След продължителни спорове и установяване тезата на Ленин-Сталин първоначално за “Възможността да се строи комунизъм в Русия, сама страна всред един вражески свят от капитализъм и империализъм”, се стигна до новата формула на “коензистенц” (б.р. в страните от соцлагера термина по това време бе “мирно съвместно съществуване”) с този свят.
Комунизмът е в тежка вътрешна криза на стопанска почва, изразена в противоречието между стопанските форми на централизъм и политическия живот. Първите са станали пречка за понататъшното нормално развитие на политическите отношения. Десетилетни усилия, жертви и лишения досега, стопанският централизъм на комунизма не можаха да задоволят жизнените нужди на народа в комунистическите страни, оставяйки жизнения уровен на народа на ниско ниво. Комунистите прибягнаха през последно време до системата на Либерализма с нейните чисто капиталистически начела и стопанска децентрализация. Като надстройка, комунистическата диктатура е немислима без стопанска и политическа централизация. Това е отрицание на самия комунистически режим и система. Това е края на комунизма. От този процес е обзет комунизма като идеология и политически режим. Това е неизбежното историческо отражение на закона на революциите. Закон, според който “Никоя социална революция не е могла да осъществи и завърши с лозунгите и обществено- икономическите изисквания, в името на които тя е била обявена.”
Комунизмът не ще направи изключение от този исторически детерминизъм!...

*
* *
Из дневника на д-р Георги Петков

6 Ноември 1948 г. Истанбул
Най-сетне след четиримесечна мъчителна неизвестност, процесът срещу моите другари и мен включително е започнал в София. Софийското радио съобщава това като някакво щастливо постижение на “народната демокрация”=Започва една нова сцена на драмата на човешката подлост, садизъм и престъпления. Нови жертви са попаднали в кръвожадните нокти на отмъщението на комунистическия режим у нас. Хилядите закани, отправени ни в смелата ни борба в парламента срещу този жесток и убийствен режим, днес се осъществяват. Обвинени сме в предателство, измяна на отечеството и шпионаж. Съставът на съда е същият, който осъди и погуби Никола Петков. Намеренията на палачите са твърде ясни. Те са жадни за нови жертви. Иска се смъртно наказание. Обща и отвратителна банална формула, прилагана като нерушим “тезис” от кървавата техника на болшевизма за ликвидиране на политическите си противници.
Отново е паднала върху нещастната ни страна валпургиевата нощ. Бесовете са отново на работа. Тяхното кърваво дяло сега ще трябва да отнеме живото на седмина скъпи мои другари. Те не ще имат сатанинската наслада да посегнат и на мой живот. Техните жестоки и ехидни закани този път не ще могат да ме засегнат...... но, моите скъпи и нещастни другари..... Техните образи са пред мен. Трагичната картина на нашата последна среща с тях е тъй ярка в моите спомени. Аз и сега чувам гласът на др. Лулчев, който искаше да поеме върху себе си всички рискове, тяжести и отговорности при очаквания процес. В неговия глас звучеше наред с едни сломени надежди, твърдото решение сам да възлезе на нашата социалистическа голгота, защото ние всички я предвиждахме и очаквахме. Но ние всички от Ц. К. И Парламентарната група решително отхвърлихме тази негова възвишена благородна саможертва. Ние бяхме готови, всички, еднакво да понесем ужаса на болшевишкото отмъщение, защото нашите съвести бяха чисти, нашата гордост на честни и саможертвени борци беше непоклатима. Ние не бяхме престъпници, нашата съвест беше чиста.
Но има ли днес в България една власт, една свободна общественост, която би разбрала? Съществуват ли поне най-малки следи от някакво правосъдие, за да подирим справедливост и се опитаме да установим истината на нашата невинност...Жестока ирония...Не така случайно сме подведени да бъдем съдени от същия състав, който уби Никола Петков.
Престъпната политика има нужда от престъпници, за да я провеждат. Лицемерието на някакво “правосъдие” трябва да се възложи на сигурни ръце. Нима всеки може да бъде джелатин? Подкупените убийци трябва да са сигурни. Съвестта на юда се е превърнала след две хиляди години в политически тезис и практика. Така е било до сега в Москва, така трябва да се провежда и в сателитните страни на “народната демокрация”.
Изпитвам неизразима мъка по моите нещастни другари. Какво ли е направила от тях чудовищната инквизиция на тия болшевишки зверове. Четири месеца изпитания и мъчения, за да подпишат поднесените им признания..... Болния Коста /Лулчев/, разнебитените нерви на Петко /Търпанов/ едва преживял трагедията на своя син Иванчо, слабия и още млад Дертлиев, старецът Христо Пунев...какво е станало с тези добри и благородни хора...? Привършени са техните години, дори и да не бъдат погубени чрез съд.
Сатанинската цел на кръволока Димитров и неговите сподвижници е постигната вече. Всяка смъртна присъда би окачила живи трупове на бесилките. О, дали всичко това е така? Колко неизмерими са мъките и страданията, които трябва да понесат тези мои другари. Не върша ли кощунство пред тези мъченици, когато пиша тези бледи безсъдържателни редове, далеч негодни да изразят великия трагизъм, който преживяваме ние и нашия нещастен народ. Какво ще направи световната общественост? Ще реагира ли около този процес?
Властниците на великите демократични народи ще се задоволят ли с формалните си протести, гледайки безпомощно как се убива съвестта на един народ и неговите най-добри чеда?.... Трагедията е започнала, тя е в неудържим ход... До къде ли ще стигнем?

15 Ноември 1948 г. Истанбул.

Присъдата е произнесена....Аз съм първият от обвиняемите, чийто име се произнася в тази присъда...Осъден съм на”ДОЖИВОТЕН СТРОГ ТЪМНИЧЕН ЗАТВОР”...... След мен следват:”Главния обвиняем” Коста Лулчев, осъден на 15 години и 200 000 лева глоба и всички останали по на 10 години и по 50 000 лв. глоба. Следва и съответното лишение от граждански и политически права, както и конфискация на всички имущества.
........................................
И всичко това за някакви “страшни” престъпления, които още не са ми известни...
Каква нечувана и жестока ирония...Падение на човешкия морал вакханалия на животинския садизъм. Човекът звяр, облечен във винено червената рубашка на болшевизма празнува своето тържество на отмъщението, садизма и кръвожадността........
Моите нещастни другари са заявили, че са били “доволни” от присъдата и се отказали от всякакво по-нататъшно обтъжване и дирене истинска справедливост...Бедните, аз разбирам колко жестоко са били те “обработени”, за да са доволни, че са се отървали с 10-15 годишен затвор. Те са очаквали сигурно смъртта... Аз обаче, не съм засегнат от всички тия процедури. Те вбесените палачи не могат да прострат кървавата си ръка зад границата.... затова в своята бясна ярост са ми стоварили най-тежкото наказание......
Но това не ще бъде за дълго... Истината, свободата и човещината ще победят.... Ще настане новия ден... ден първи, ден на светлината и разплатата........

Оптимизмът на д-р Георги Петков, както личи от дневника му е безкраен, даже в най-тежките моменти. За съжаление комунизмът се срина чак след 40 години. При това всичко стана по нашенски с дворцов преврат, подир който старите властници и техните наследници се врастнаха и оглавиха новите икономически структури. След поредица от грешки и манипулации се стигна сега до там, че бившите кадри на бившата Държавна сигурност са окупирали не само всички власти, но и медиите, за да доказват, колко велики дела са творили по времето на червената диктатура. Днес те отново раздават правосъдие и определят моралните критерии, а хора като д-р Петков тънат в забрава. Дали ще стигне оптимизмът и на следващите поколения, за да дочакат поне деня на светлината, едва ли някой знае.

“Позиция”