СОТИР ЯНЕВ - ЗАКЛЕЙМЕНИЯТ

Комунистическата идеологическа машина десетилетия наред манипулираше родната ни история. С известната сталинистка методика тя бе готова от всеки несъгласен да сътвори чудовище и от всеки бандит или терорист да изгради герой, борец за свобода и справедливост. Като свидетел на онези времена, когато с лекота можеше да се снабдиш с клеймото “фашист” или “враг на народа”, дори да си роден десетилетия след преврата на 9.ІХ.1944 г. винаги съм се съмнявал в готовите оценки, които въпреки демократичните промени, дървените болшевики, окупирали нашите средства за масова информация и наука, раздават със самочувствие на несъгласните с техните тези. Това ме кара да се интересувам от житейските съдби на социалдемократи като д-р Петър Джидров, които тъй наречения “Народен съд” бе обявил за шовинисти и социалфашисти или такива, за които с определението “бивш” нескрито се намеква, че са нашенското копие на норвежецът Видкунг Куислинг, приел колаборация с хитлеристите.

Да потърся повече информация за жизнения път на Сотир Янев ме подтикна цитирано писмо и снимка в книгата на Петър Кузманов “Коста Лулчев – един живот в служба на социалдемокрацията”. Заплашителният пасквил до Лулчев в стил ранен болшевизъм гласеше: ”Строго предупреждение !!! Мръсна гадина, фашистки лакей, махараджа, отправям ти последно предупреждение, че аз, който се справих с мръсния фашист предател Сотир Янев и участник при ликвидирането на свинята Луков и Пантев, слугите на Бекерле и др. подобни, няма да позволя да петнят името на бълг. народ и в най-скоро време ще се справим с вас последователите на Хитлер и Гемето и ще бъдете ликвидирани при най-удобния момент..” На снимката на парламентарната група на БРСДП(о) от 1927 г. пък  въпросният “изверг” Сотир Янев стоеше редом със социалдемократи като Янко Сакъзов, Кръстю Пастухов, Коста Лулчев и Григор Чешмеджиев.

СОТИР ЯНЕВ

Това, че думата “махараджа” е звучала за “пролетарския боец” някак особено обидно, като Лопе де Вега за войнстващия български простак от един анекдот, не ме учуди. По-скоро интерес у мен предизвика факта, че кандидатубиецът на Лулчев се представя за член на комунистическите бойни групи от периода 1942-1944 г., които Митка Гръбчева героизира, а съвременните изследователи на българския тероризъм удобно премълчават, за да не засегнат изградения около тях ореол на “Черните ангели”.
Кой всъщност е жертвата на червените терористи Сотир Янев, когото навсякъде наричат “бивш социалдемократ”? Каква е неговата жестока вина, която кара “Народния съд” да го включи сред подсъдимите, макар намиращ се в отвъдното, както отбелязва в брой 4/1993 г. на в.”Про и анти” инж. Стефан Куюмджиев? Да се открият обективни факти за него днес е трудно. За това ще се опитам да използвам методиката на сглобяване на картината от различни източници като накрая илюстрирам вижданията на самия Янев с неговата статия за Янко Сакъзов от юбилейния сборник в чест на 70годишнината на патриарха на българската социалдемокрация.
В пояснителните записки към мемоарната книга на Григор Чешмеджиев, издадена през 1988 г. от издателство “Отечествен фронт” под редакцията на проф. Мито Исусов е записано следното:”Сотир Янев - деец на БРСДП (ш.с.). Роден на 28.10.1891 г. в с. Стоб Дупнишко. Участва в работата на редица конгреси на партията като представител от Дупница. Включен е в комисията за сплотяване на социалдемократите 1928 г. През 1932 г., когато се разгръща движение за обединение на социалдемокрацията влиза в състава на ЦК на БРСДП като представител на опозицията. Пълен отрицател на съветската власт и по това прилича на Кръстю Пастухов. Представител на германофилите в България. Застрелян от комунистическа бойна група в София по време на Втората световна война (15.04.1943 г.)”
Какво можем да прибавим днес към този кратък и относително неутрален за онова време текст? Сотир Янев е адвокат по професия. Става член на БРСДП (о) и след Първата световна война неколкократно е избиран за народен представител от името на социалдемократическата партия, до забраната на политическите организации след преврата на 19.05.1934 г. По време на разцеплението сред социалдемократите през 1926 г., ако се опрем на информацията от снимката на парламентарната група и на няколкото питания в 22-то ОНС до министър-председателя Андрей Ляпчев, се присъединява към лявото крило на партията, което е в опозиция. “Десницата” начело с д-р Петър Джидров прави собствена парламентарна група, в която се включват Димо Казасов, Асен Цанков и др. и формира тъй наречената “Социалистическа федерация”. Съдейки по включването му със статия в юбилейния сборник в чест на Янко Сакъзов през 1930 г той е бил близък до патриарха на българската социалдемокрация, тъй като сред авторите са такива световни светила на социалната демокрация като Карл Кауцки, Емил Вандервелт (председател на Социалистическия интернационал), д-р Франтишек Соукуп (председател на Сената на Чехословакия), а от българска страна Константин Бозвелиев, Андрея Конов и проф. Асен Златаров. От текста на публикацията, която е поместена отделно, личат изящен стил и задълбочени познания върху теорията на българското общоделство. Очевидно добрите отношения с Янко Сакъзов, отстояващ позицията за събиране на двете крила на социалдемокрацията, кара Сотир Янев да започне активна дейност по обединителния процес, станал факт през 1932 г.
След преврата на Кимон Георгиев партиите у нас за забранени и в този смисъл в по-нататъшната си политическа дейност Сотир Янев се явява бивш член на БРСДП. Дали обаче се е чувствал бивш социалдемократ като Димо Казасов и Асен Цанков, които напускат БРСДП и се присъединяват, първият към политическия кръг “Звено”, а вторият към социалното движение на своя брат проф. Александър Цанков е твърде трудно да се каже. Така или иначе открит стои въпросът: ”Е ли Сотир Янев, българският Куислинг, както е представян десетилетия наред житейския му път или просто е станал жертва на сталинските имперски интереси за присъединяване на България съм съветския комунистически лагер и нашенските политически интриги в тази връзка?”
Част от фактите говорят в подкрепа на първата теза. Като депутат в 25-то ОНС (24.02.1940 – 09.09.1944 г.) Сотир Янев е председател на комисията по външна политика. В това си качество той има пряко отношение към отговорността по присъединяване на България към Тристранния пакт (Германия, Италия, Япония) и провежданата външна политика. Друг е въпросът какво би станало, ако българското правителство бе послушало английския посланик, както пише в дневника си Богдан Филов и бе наредило да се произведе даже един изстрел на несъгласие срещу започналата немска инвазия. Навярно страната щеше да бъде сполетяна от съдбата на Югославия, първоначално съюзник, а след преврата на генерал Симович противник на Германия, която дава през Втората световна война над 1,5 милиона жертви. В историята думата “ако”, обаче не съществува и всеки политик е задължен да носи своя кръст и да отговаря за своите решения. В посока на същата теза са и изказванията и политическите статии на Сотир Янев, ориентирани към защита на приетия курс на външната ориентация на страната в годините на войната.
Съмненията за едностранчивост на твърденията за праволинейния колаборационизъм на Сотир Янев се проявяват при проследяване на новопоявилите се спомени и документи, които имат отношения към житейската му съдба. След преврата на 19.05.1934 г. и забраната на политическите партии, членовете на ръководството на БРСДП продължават обществената си дейност като дейци на кооперативното движение, което те създават и стимулират у нас. Сотир Янев поема в същата посока. През лятото на 1934 г., както научаваме от изследването на Валери Колев “Управлението на Военния съюз, 1934-1935 г.”, публикувано в неговия блог в Интернет, той е председател на Съюза на тютюневите кооперации. Още по-интересно е свидетелството в книгата “Човекът, който изигра Хитлер или Цар Борис ІІІ, гонител или приятел на евреите” на Самуил Ардити:”Виждайки черните облаци и злата буря, която приближава, евреите издадоха два сборника, с цел да отблъснат антисемитската атака.....Вторият сборник “Изпълнен отечествен дълг”, бе издаден през 1939 г. от Леон Струти. Статиите в него са писани от българи. Първата статия е писана от Сотир Янев от десницата.. В сборника са дадени имената на 952 евреи паднали за свободна и обединена България през войните 1885, 1912-1913, 1915-1918 г.” Едва ли един праволинеен поклонник на нацизма ще се захване да защитава евреите, когато “Кристалната нощ” в хитлеристка Германия е дала несъмнено доказателство колко зловещи ще са резултатите от прословутата теория за нисшите и висши раси.
От изявлението на Станке Димитров (Марек) под название ”Подли и безхарактерни са хората, които представляват “общественото мнение” у нас”, излъчено по Радио “Христо Ботев” на 13.10.1041 г. научаваме:”Сотир Янев през януари 1940 г. издаде в Дупница, дето се избираше тогава за народен представител, сборник от статии под заглавие:”За Съветска Русия” “За”, а не “против” Съветска Русия се нарича неговия сборник. Как можеше да бъде избран той от дупничани за депутат, макар и като правителствен кандидат, ако не се беше изказал не “за”, а “против” Съветска Русия. Тогава, когато Сотир Янев ходи в Русия и сам се застъпваше за сближаване и сътрудничество със Съветска Русия, със съветското правителство, той не правеше разлика между Съветския съюз и руския народ, напротив, той подчертаваше “родствените и културни връзки между двата народа”, за да докаже необходимостта от “дружба със Съветския съюз”. Тогава той пишеше така, защото още не беше станал немски потурнак, не беше продал българската си съвест на хитлеристките убийци на славянството и поробители на нашия народ.” 

Парламентарната група на БРСДП 1927 г.

Сотир Янев е посетил СССР във времето, когато пактът “Рибентроп- Молотов” е направил Сталин и Хитлер партньори, активно поделили си Полша и прибалтийските републики. Какви срещи е имал и какви обязателства е поемал там българския политик, заради които му се гневи Станке Димитров, едва ли някога ще стане ясно. Ясно е обаче, че в изборите за парламент през 1940 г. той, макар и като кандидат на привържениците на безпартийното управление (превърнало се след изборите в управляващо мнозинство) е разчитал на гласове от ляво. Това, че през 1941 г. Янев започва да твърди, “че руския народ и Съветския съюз не са били едно и също нещо, че българите обичали царска Русия, а ненавиждали Съветския съюз”, факт вбесил Марек, всъщност може да се приеме като прозрение на реалността, наречена болшевишка диктатура, която за разлика от нацизма не си е правила труда за расов подход при пълнене на концентрационните си лагери.
Най-интересни са обстоятелствата около кончината на Сотир Янев, в които навярно са вплетени множество противоречиви твърдения и мнения. Ако се дистанцираме от мемоарната книга на Митка Гръбчева, споровете, чий точно куршум е ликвидирал живата мишена и идеологическите оргазми върху темата в следващите десетилетия, налага се да потърсим по-неутрални източници на информация. Защото не бива да забравяме, че екзекуторите всъщност също са своеобразни жертви, но на своите поръчители. В това отношение особено полезен се явява материала “Черните ангели” от поредицата на Крум Благов “50-те най-големи атентати в българската история”.”През лятото на 1942 г.  след разгрома на ЦК на БКП, комунистическото ръководство решава да отмъсти на властта с политически убийства.”Групата престъпници, които Централната военна комисия предложи, а Политбюро утвърди за разстрел, пише в спомените си Цола Драгойчева, включваше генералът Христо Луков, проф. Александър Цанков, генерал Кочо Стоянов, главния редактор на фашисткия вестник “Зора” Данаил Крапчев, фашистващия политик Сотир Янев, агент-провокатора Никола Христов Кутуза и неколцина тайни полицейски агенти....” Изпълнението на присъдите, както ги нарича Цола Драгойчева е поверена на Славчо Бонев, наричан Радомирски. Този 30 годишен комунист се отличава сред другите с големия саботаж, който извършва по своя инициатива....В ядрото влизат трима от първия саботаж Виолета Якова, Иван Бураджиев и Иван Тодоров Така се формира отряд от 14 души разделени по двойки.....Всички са млади, най-възрастния е на 27 години, най-младата на 17.”
Както сам Крум Благов отбелязва жертвите са подбрани твърде хаотично. Личности като шефа на Държавна сигурност - суперполицая Никола Гешев няма сведения, дори да са попадали в списъка на потенциалните мишени. Това, което можем да прибавим е, че ролята на трибунал са изпълнявали същите хора, които след няколко години ще разгромят демократичната опозиция, а поредността на действията, очевидно пак е била съгласувана с Москва. В наши дни на неангажирания наблюдател би направило впечатление, не само младостта на групата и социалния статус, хора с такива характеристики използват и днешните терористични централи, но и това, че много от участниците са известни и с прякорите си. Двама от атентаторите на Сотир Янев например се наричали Никола Драганов – Гуджо, човекът който го е застрелял, а другия от охранителната група Кирил Бончев Хлебаров – Калмика. В годините на прехода след 1989 г. подобни по възраст и название момчета заеха места в силовите структури, изградени от неизвестните главни негови архитекти. Подобна е и съдбата им. Никола Драганов- Гуджо загива след 30 часово преследване по софийската канализация. Загива Калмика. Екзекутирани са Мико Папо и Виолета Якова, за чието залавяне е била обявена награда. Загиват и други от активните участници в атентатите. Някои от видните потенциални цели на атентаторите, като проф. Ал. Цанков, преживяват присъдите си и умират в емиграция. От революционната романтика със сакралното “В името на народа!”, съчинено в последствие, в действителност остава само псувнята, с която Никола Драганов – Гуджо е съпроводил изстрела срещу Сотир Янев.
Един от въпросите, който изниква е:” Как са определени първите жертви на комунистическите бойни групи?”. Ако приемем, че първия атентат от 05.02.1943 г. е срещу бивш сътрудник на ЦК, когото считат за агент провокатор, то останалите официалната червена пропаганда обясняваше до скоро с ликвидиране на опит за държавен преврат, целящ формиране на прогерманско правителство, което ще вкара България в реална битка на Източния фронт против Червената армия.
Разглеждайки действията на разбитата немска военна машина в края на войната, стремяща се да отдалечи неизбежната гибел на Райха, тази теза изглежда напълно логична. В Северна Италия се формира фашистката република Сало, начело с отвлечения от немците Бенито Мусолини. В Унгария през есента на 1944 г. регентът Хорти е заменен с пронацистки настроения Салаши. Всичко това обаче се случва след опити въпросните сателити да се отделят от прякото сътрудничество с Германия и то, когато пожара на войната настъпва на тяхна територия.
В други среди пропагандата с полуглас намекваше за благосклонното отношение на двореца, поради което атентатите са преминали успешно без жертви сред извършителите. Подобна версия също може да има основание, но в съвсем различен план. Тя се прокрадва и в написаното от Крум Благов. В народното съзнание още от 1943 г. дълбоко е залегнало становището, че смъртта на цар Борис ІІІ е пряко свързана с опита му да откачи България от потъващата немска военна машина.
Ровейки се из публикациите в Интернет попаднах на интересна версия за подредбата на жертвите от атентатите, която иначе бих загърбил, тъй като източника е също полярен - електронна страница, свързана с бившия Съюз на българските национални легиони, ако твърденията странно не се препокриваха с едно изявление на Васил Коларов по радио “Христо Ботев” на 15.04.1945 г./ деня на атентата срещу Сотир Янев/ и не замесваха името на друг стар социалдемократ - Кръстю Пастухов. Материалът, озаглавен “Случаят ген. Луков”, чиито автор не е посочен, е на страницата на Български национален съюз. Там се развива тезата, че опита за преврат е с коренно различни намерения, а именно създаденото правителство с участието на уж прогермански елементи да убеди хитлеристката власт, че за нея е удобно да разреши на България излизане от Тристранния пакт и поддържане на т.н. “въоръжен неутралитет”. С вкарването на социалдемократи в управлението се целяло да се ликвидират козовете на Москва да окупира България, тъй като дипломатическите отношения между двете страни въпреки войната не са прекъснати. В материала дори са изредени част от членовете на кабинета, по сведение на Илия Станев. В него освен ген. Луков, влизат още: полковник Пантев като министър на вътрешните работи, Сотир Янев като министър на външните работи, Кръстю Пастухов, бившия социалдемократ, а тогава – легионер Георги Марков от Плевен със синовете си Марко, Дянко, Георги и Любчо, проф. Владикин и самия Илия Станев. Единственият жив, който можеше да потвърди или разсее това твърдение сред споменатите имена бе синът на Георги Марков - Дянко.
Срещнах се лично с господин Дянко Марков, когото познавам като депутат от 38 ОНС и ценя като достоен човек  и истински български патриот. Още в началото на разговора по темата той потвърди премълчавания и изопачаван десетилетия от комунистическата пропаганда факт, че всъщност Съюза на българските национални легиони в онези години е не казионната, а полулегално съществуваща организация на български националисти, официално забранена от закона. В средите на легионерите Сотир Янев бил слабо известен, понеже в негово лице те виждали социалдемократ, само че от онези, които са успели да прозрат факта, че Социалистическия интернационал е проиграл надеждите им да съдейства на малките победени народи в тяхната национална кауза, заради егоистичните интереси на великите сили. Ужасно ми се искаше да отбележа пред Бай Дянко, как това негово заключение ми напомня за една политика на Социнтерна, случила се след падането на Берлинската стена, но не биваше да разводняваме темата. Г-н Марков потвърди версията от електронната страница за желанието на хора с близки връзки с Германия, като генерал Луков да убедят немското ръководство за ползата България да обяви неутралитет. Същевременно за страната се е подготвяло едно ново управление с широка представителност на политици с различни възгледи, в това число социалдемократи. След като направи някои корекции на изложените във въпросния материал факти той сподели, че неговия баща Георги Марков е бил не земеделец, както понякога отбелязвали, а социалдемократ и ми показа течението на издавания от него до 1926 г. в гр. Плевен вестник с интересното заглавие “Червено знаме”. Дянко Марков допълни списъка на хората, посветени в идеята на ген. Луков за излизане на България от войната с имената на неговите бойни другари от 29-ти випуск и с това на екзарх Стефан Софийски. Идеята именно германофили да откъснат България от Германия, спасявайки я от погром, не е звучала никак абсурдно, след като по нея са били наченати действия. Тя, разбира се, е влизала в пълно противоречие с интересите на Сталин, който още през 1940 г. е проявил претенции подобни на руските имперски домогвания към Балканите. Г-н Марков отхвърли всякакви съмнения Цар Борис ІІІ да се е страхувал от преврат в такава насока, с твърдението, че самия той е споделял вижданията и е направил опити за смяна на курса, които според някои са коствали живота му..
Че идеи за излизане от войната българските политици са обсъждали е нещо очевидно, като се има предвид ситуацията след Сталинградската битка, когато и на невежите е станало ясно - крахът на Германия е неизбежен и е само въпрос на време.
Факт е, че Кръстю Пастухов и ген. Христо Луков са общували и дори в деня на атентата срещу генерала  /13.02.1943 г./ се оказват заедно, излизайки от сладкарница “Цар Освободител” на едноименната улица. Ген. Луков по това време е бил офицер от запаса, но всички източници признават неговата популярност във войската. Макар да е бил противник на болшевизма в Русия, да се вини стария социалдемократ Кръстю Пастухов в забежки на любов към нацизма, заради познанствата му е твърде пресилено и некоректно. Поради тези причини тоталитарната пропаганда избягваше да се произнася по темата.
В същото онова време Васил Коларов казва по радио “Христо Ботев”, в материал озаглавен “Съдбата ли?”:”Съдбата наложила на България да върви с немците – пише Сотир Янев в “Днес”. Ако България затъне в пропастта, то българския народ няма кого да обвинява и кого да наказва. Отговорна е неговата “съдба”.......Но тоя уклон не ще мине и царборисовата шайка не ще избегне заслуженото си наказание” До така наречения “Народен съд” остава още година и половина, но мнозина от подсъдимите няма да го дочакат.
Дали слуховете за готвен преврат са уплашили монарха и той благосклонно се е освободил от главните действащи лица не може да се твърди със сигурност, а услужливи хроникьори днес и утре винаги ще се намерят. Слушайки записа на спомените на г-н Дянко Марков, в които той цитира думите на Борис ІІІ, че няма да разреши 1918 г. да се повтори си зададох въпроса:“ Дали пък царят не се е страхувал именно да не стане излишен както баща си в един процес, предвиждащ радикална промяна във външната политика?” Все пак от разстоянието на времето със сигурност може да се твърди, че представителите на кобургготската династия са изключително мобилни, щом иде реч за собствената власт.
В това отношение, една от версиите за атентата срещу Сотир Янев, който едва ли може да се сравнява в прогерманските си забежки с водача на социалното движение проф. Цанков е, както посочва Крум Благов, твърде тривиална. По време на процеса на т.н. “Народен съд” царския съветник арх. Йордан Севов намеква, че двореца познавал Сотир Янев “като държател на полици предявени за изплащане, подписани от княз Кирил”. А защо при разигралите се събития се е разглеждал вариант за агенти с връзки в Турция не става ясно, може би, както твърди архитект Севов, за да не пръкне слуха при убийството на ген. Луков, че то е поръчано от среди близки до царя.
В крайна сметка съм напълно съгласен с един от изводите на г-н Дянко Марков. Колкото илюзорни и хипотетични да са били шансовете за успех на идеята за отделяне от потъващия кораб на хитлерова Германия, то те изчезват напълно с изстрелите на комунистическите атентатори, ликвидирали последователно не само водача Луков, но и всички авторитети, които могат да възродят  начинанието. А на въпроса чия е крайната изгодата от това, отговора е ясен, на поръчителите в Москва.
Името на Сотир Янев се спряга и по друга линия в месеците преди неговото убийство. Очакват да е една от кандидатурите за шеф на Дирекцията на пропагандата. За разлика от друг свой бивш съпартиец Димо Казасов, който след 9.ІХ.1944 г., в качеството си на звенар се сдобива с този пост, за Янев остават само пуснатите упорити слухове.
Все пак за Сотир Янев в днешния информационен поток има изречени и добри думи. В едно интервю пред Виолета Радева от в.”Демокрация” през 1994 г, Жана Гълъбова – доктор хонорис кауза на БАН казва:” Комунистите убиха Сотир Янев, един прекрасен адвокат. Убиха Атанас Пантев и отгоре на всичко Митка Гръбчева спори с друг полковник, чий куршум го е застрелял. Това го честват като най-голямата заслуга...”
Дали Сотир Янев е наказания отстъпник от идеите или просто жертва в глобалните интереси на определени сили едва ли скоро ще стане напълно и еднозначно ясно. Може би като финал на този опит за анализ на неговото житие звучат собствените му мисли, написани по повод юбилея на Янко Сакъзов:” Нито събитията, нито лицата се преценяват вярно, когато биват гледани от много близко или от много далечно разстояние Дистанцията е потребна на художника, изправен пред своето творение и на историка, когато търси да долови, дълбокия смисъл на събитията в историята Тя е необходима и на политика, който преценява и изучава обществените движения, техните духовни и делови водачи”
Трябва ли да вярваме безрезервно на всяко клеймо, поставено от комунистическата пропаганда? Нужно ли е да се съобразяваме с него, страхувайки се да не ни обвинят, както някога в симпатии към фашизма? Аз лично мисля, че днес повече от всякога е необходимо да търсим истината, дори за някои тя да е неудобна, а на други да се струва недостатъчно героична, защото най-голяма е болката от рухването на фалшивите кумири, които сами сме си изградили.

Йордан Нихризов
Председател на БСДП
14.12.2008 г.

В БРАЗДИТЕ НА ЕДИН ЖИВОТ
На Янко Сакъзов, нашия учител

Нито събитията, нито лицата се наблюдават и преценяват вярно, когато биват гледани от много близко или от много далечно разстояние. Дистанцията е потребна на художника, изправен пред своето творение и на историка, когато търси да долови дълбокия смисъл на събитията в историята. Тя е необходима и на политика, който преценява и изучава обществените движения, техните духовни и делови водачи. Ето, тази дистанция е отмерена в живота на Янко Сакъзов: седемдесет години живот, петдесет години работа върху българската политическа нива и една огромна мисловна дейност!
Изваждам от моята библиотека червено подвързания том -съчинения на Янко Сакъзов, в който са събрани трите Сакъзови книги: "Тревога за призраци" (нашето отстъпничество или тяхното недомислие), издадена на 1903 г., "Цезаризъм или демокрация", обществено политическа студия, издадена на 1905 г. и "Интелигенцията и нейната роля в обществото", една публична беседа, държана и отпечатана на 1906 г.
Тези три книги съм чел още като ученик за първи път на 1908 г., значи преди 22 години.

Чета ги и през моя духовен поглед се открива миналото, в което е очертан силуета на Янко Сакъзов, един човек, който вече 50 години говори и пише, твори и ясновидства, озарявай от светлината на голямата социалистическа идея.
Двадесет и две години оттогава. В неспирния поток на времето, в неспокойни дни и страшни катаклизми за страната, българското социалистическо движение продължава да бразди новата ни политическа история. Ту по-дълбоки, ту по-плитки бразди оставя то зад себе си. Моменти на възход се редуват с моменти на упадък, възкачване и слизане набелязва линията на нашето движение. Цялото това развитие и всички сложни положения, свойствени на икономически изостаналата назад страна, временни и преходни, са намерили ехо в творчеството на Сакъзова. Не единствен, но може би повече от своите другари, той е имал кураж да се залавя с актуалните и мирогледни въпроси и да ги разрешава с поразителна оригиналност и самобитност. Не всякога най-правилно, но винаги пръв и винаги смело, защото е бил убеден, че "теориите са повече полезни за свободата, отколкото дребната практика на сатирата и даже отколкото прякия удар, който на другия ден се забавя". ( А. Ruge - мото на Цезаризъм и демокрация).Концепцията на Янко Сакъзов не е догматична, тя е жива свободна мисъл, ориентирана върху широкия фон на историята, стимулирана от широко разбираната философия на марксизма. С такъв духовен склад Сакъзов нагазва в политиката на своята страна, където науката е нямала достъп, където партизанството е било диво, а общото културно ниво на масата и нейните водители - още достатъчно ниско.

И затова още първите стъпки на Сакъзова в социалистическото движение, доколкото може да се съди от неговите писания и писаното за него, създават поводи за редица недоразумения. Отначало съвсем добросъвестни идейни недоразумения, а по-късно и лични. В дадения случай мене личното не ме интересува. Може Сакъзов да е грешил като човек. И може би му е липсвала способността да познава хората и да бъде винаги справедлив към тях и не е съглеждал всякога собствените си грешки. Може би. Аз говоря тук само за добросъвестните идейни недоразумения и в тях искам да обясня неговата не малка роля.
Разгръщам полемичната брошура "Тревога за призраци". Тя е катехезис за разколническата съдба на българския социализъм. Сакъзов се отбранява от едно тежко обвинение. Обвинението,_ че бил отстъпник от социализма. Откритият повод Сакъзов използва за да хвърли "надлежна светлина върху спорните въпроси". Още с встъпителните си редове той констатира личния елемент в споровете и разсъждава:
"Ако ние бяхме научени на една по-голяма толерантност и по-голямо зачитане мислите и стремежите на другарите си, ако ние не бяхме тъй надменни и егоистични да смятаме само себе си призвани да участваме в повдигането теоретическия кръгозор на партията и в насочването на нейната деятелност, ние щяхме и по-другояче да оценяваме значението на тези различия разногласия, които могат наистина да съществуват в една партия".
..."Една партия нараства и умствено и обществено, когато дава възможност на своите отделни членове, придържайки се о нейните основни принципи и идеали, да проявят в едно благородно съревнование своите способности, за да откриват за партията нови хоризонти, нови близки цели и да изнамерват нови боеви средства".
..."Колкото в повече области се вмъква партията със своя ум и със своята акция, колкото повече нейни личности боравят в тези области, толкова повече различия ще се явяват в мненията, оценките и действията".
..."Още еднаж повтаряме, най-голямата опасност и най-голямо нещастие, което може да постигне нашата партия е, страхувайки се от разногласия, да престане да мисли над живия живот, да престане да действа над отделните движения".
Тези разсъждения, направени от Сакъзов преди 27 години, подсказват свободолюбивия дух, който търси да се съчетае с партийнатасистема, в която се отглеждат неизбежно и противни рутиниерни възгледи, система, в която свива гнездо духовния консерватизъм на догмата.

Сакъзов бива обвинен, че отрича класовата борба и че проповядва класовото сътрудничество и примирение. Цял поход се вдига срещу новата ерес - наречена "общоделство", добила име от списанието му "Общо дело", респективно от няколкото негови статии върху положението и изхода от него. (думата е за 1900 г., за Радославовия режим). Разбира се, "еретикът" не се признава за еретик. Той се домогва да докаже, че "отвлечения принцип за класовата борба за него, социалиста - свидетел на такива обществени събития - е осезателен в неговите живи и конкретни прояви". "В спокойни времена, особено в едно неразвито икономически общество като нашето, този принцип, скрит под повърхността, едва свързващ известни групи производители, излиза веднага на лице по време на политически, финансови кризи, съпровождани с реакционни замашки на властующата група и сплотява производители за обща защита и борба и пр."
Не всички разбират, обаче, същината на неговата мисъл: противниците му се хващат за думата "общо дело", не като констатация на фактите, които говорят, че класовата борба не изключва класовото сътрудничество, не като временно препоръчана мярка за борба срещу един режим, а като нов принцип за движението на социализма, проповядван от един социалистически водител! Напразна остава Сакъзовата аргументация и тази на неговите другари. Не само тогава, а и до днес има хора, които считат, че "общоделството" означава заместване на класовата борба и че широките социалисти го имат за един принцип в своята политика. Макар да са минали 30 години от рождението на тази заблуда, тя още не е остаряла.Теорията на "общоделството" повдига, разбира се и спора за характера на социалистическата работническа партия и нейното отношения към занаятчиите и селяните. Този спор не датува в същност от началните години на настоящето столетие. Преди да стане казус за разцепление (1900 - 1903 г.), въпросът за пролетарския или дребнобуржоазен характер на партията е бил дебатиран в партийния печат и в конгресите от 1894-1900 г. Страниците на които в "Тревога за призраци" се разглежда тази проблема са твърде интересни и като история и по същество. Сакъзов твърди, "че от 1894 г. насам, от когато нашата партия, поради неравната борба със Стамболовия режим, бе излязла извън руслото си, ние във всеки последующ конгрес, чрез подчертаване пролетарския характер на нашето движение, чрез посочване естествената нам пролетарска среда, сме се мъчили да отдръпнем социалистическата деятелност от окръжающата ни дребно-буржоазна смесица". Още на 1898 г. Ямболският конгрес препоръча "да се изостави лова за гласове и мандати". Въпреки това дърпане назад, партията през пролетта спечелва 10,000 гласа и 6 депутатски мандати, голямата част от които са били селски.

Янко Сакъзов, както това се вижда от неговите писания, държи за пролетарския характер на партията, но поддържа, че "излизането извън работническата среда не е слабост на нашите пролетарски убеждения и че това е една необходимост, налагана от обкръжаващите условия, които излизат по-силни от нашата воля и на които ако не се подчиним, рискуваме да навлечем върху нашата партия презрението и проклятието на работническите маси". Той смята, че "тази масова деятелност" не е била погрешна. Тя е била неизбежна всякога, когато страната е изпадала в ръцете на насилническо, грабителско и разсипническо управление; тогава нашата партия е бивала извиквана на аванс-сцената като най-сигурен, най-верен, най-смел страж на общото, на цялото и тогава ние сме празнували най-добрите си победи".
"Тези две деятелности - масовата и пропагандиско-организационната, казва Сакъзов, са в същността на социалистическото движение изобщо, че те са тъй необходими за неговия ръст, както въздуха и храната на човека, че те са неизбежно последствие на това, че партията е организъм, който иска и трябва да живее, който иска и трябва да завладее останалия свят".

Ето в най-сгъстени линии концепцията на широкия социализъм, формулирана от Сакъзова преди 25-30 години: - Свободна мисъл в партията, недогматично разбиране на класовата борба, допустимостта и необходимостта при дадени условия да се върши "общо дело" между производителните съсловия; пролетариатът е ядро на социалдемокрацията, но фактически е неизбежно привличане на занаятчии, селяни и интелигентни в партията и в политическата борба; еднакво значение на масовата и политическа дейност и на организационно-пропагандаторската в полза на партията и на синдикатите. Та това са проблемите на социализма в България, в неговото непрекъснато стремление да се приспособи към условията на нашата страна и все пак да бъде верен на теорията и интернационалната социалистическа практика.
Върху всички тези въпроси Сакъзов е мислил, писал и говорил. За да хвърли светлина върху проблемите на българската действителност, ние' го виждаме прилагайки историко-материалистическия метод да предприема успешни сравнителни изучавания на разните форми на управление в другите държави и на условията при които те са се породили и изменили (гл. предговора на "Цезаризъм или демокрация"). Виждаме го да се позовава на чужди автори, които превежда и тълкува, когато усеща недоверчивостта в собствената му среда и за да разшири кръгозора на своите другари и съидейници. Ту в отбрана, ту в нападение, но винаги тръбач на един жив творчески социализъм - това е Янко Сакъзовата политическа и научна амбиция.

Отговарящ ли е този социализъм на българската действителност и защо той не спечели по-силни позиции в българския живот? Не беше ли на по-прав път "тесния социализъм", така наречения "революционен социализъм" на Благоева, който дълго време даваше преднина на пропагандистката деятелност сред пролетариата, отчуждавайки го от политическа активност и в противовес на политическия социализъм на широките? Носи ли Сакъзов отговорност за разцеплението? И без Сакъзова мисля аз, българския социализъм нямаше да остане единен в една партия, щом като неговите адепти Д. Благоев, Георги Кирков и др. не са били способни да разберат, че "икономично-организационната и масово-агитационната политическа деятелност трябва да бъдат двата крака, на която трябва да стъпва нашта партия в своето победоносно шествие напред!" (Сакъзов). Широкият и тесен социализъм, като две течения в българското работническо движение от 1903-1915 година, в различие от европейските социалисти, се счетоха несъвместими в една и съща партия и затова се разцепиха за да водят една страшна междуособна борба, която продължи десетилетия и отслаби престижа на българския социализъм изобщо.
Несъмнено, теоретическите позиции на широкия социализъм са били по-издържани и жизнеспособни. Те бяха новото, оригиналното, самобитното в съкровищницата на българската мисъл. Това днес може да се поддържа смело, защото европейската социалистическа идеология днес изцяло се покрива с нашата концепция от преди 30 години. Българският социализъм не е изненадан от днешното значение, което в Европа се дава на   пролетариата,   занаятчийството   и  трудовото   селско   население,   на синдикалното и кооперативно движение. Ако има нещо, което да не ни задоволява, то е нашата практика, която не всякога е била сполучена. За несполуките, обаче, нямаме право само да виним дейците, те се дължат до голяма степен и на условията на българския политически живот, условия тежки и крайно неблагоприятни. В известен смисъл българският политически социализъм беше изпреварил нашето културно и стопанско развитие и тъкмо затова той имаше повече интелигентски отпечатък. По същата причина е било мъчно да се уравновесяват организационните-пропагандаторски задачи на * партията с политическата и активност, обикновено не по ръста на нейната организационна сила. (Разбира се, днес това уравновесяване е напълно възможно и крайно необходимо!). Не друг, а сам Я. Сакъзов в "Тревога за призраци", за да поясни двете главни тенденции в социалистическото движение, цитира следните знаменателни на времето си, правдиви и сега мисли на Кауцки:
"Във всяко партийно движение се борят две гледища едно с друго за господство, това на агитатора и онова на политика... Колкото е по-малка една партия, колкото е по-слаба възможността за нея да води практическа политика, да достига практически резултати, колкото повече на пръв план за нея стои необходимостта за бързо нарастване, толкова повече е решающо за нея гледището на агитатора. Колкото е по-голяма партията, колкото са по-тежки практическите последствия на нейната деятелност, толкова повече преобладава в нея гледището на политикът, докато дойде време двете гледища да се уравновесят и според положението еднаж едното гледище, друг път другото изпъква на пръв план. Това ни показва историята на социалдемокрацията във всички страни".

Коментирайки тогава - преди 27 години - това раздвоение което е разпъвало и разпъва още всяка социалистическа душа, Янко Сакъзов заключава:
"Партията трябва да се повърне в себе си, да се вгледа и съсредоточи в своята деятелност. Партията трябва да повдигне своето равнище на теоретично и политико-обществено разбиране. Партията трябва да се сплоти в едно стегнато цяло всички свои привърженици в местни, областни и национални организации. Тя трябва да проникне в най-затънтените кътища на работническите среди, тя трябва най-ясно да прогласи своите цели на работническите маси, тя трябва да се намества със своите искания във всички обществени борби на нашата страна. Тъй и само тъй може да се спечели на ново старата слава, да се внуши прежния страх"
Думи, сякаш вчера казани и не само правдиви за партията преди тридесет години, а жизнени и за сегашната, за нашата партия днес.
***
В мирното социалистическо движение са регистрирани много имена. Те се свързват често пъти с едно единствено събитие или с няколко събития, които имат по-широко обществено значение. За Шайдемана казаха, че е бил само веднъж Шайдеман, и то е било през ноемврийската революция, 1918 г. в Берлин. След тази дата неговото име като че залезе, но светът го помни. Бернщайн е бил само веднъж Бернщайн на 1903 г., когато потопи целия марксизъм в дълбоки научни съмнения; но светът го помни. Да не споменаваме за патриарха на марксизма, Карл Кауцки, станал известен на цял свят най-първо с неговата Ерфрутска програма, с борбата му срещу Бернщайновия социализъм и с редицата му нови научни трудове, които го увековечават.
В това огромно семейство на благородни мислители, на името на Янко Сакъзов е отредено лично място. Неговите научни трудове въведоха в социалистическия мироглед две-три наши партийни генерации. Като теоретик той беше и си остава смел новатор. "Общоделството" не е неговата политическа система, то беше на времето рефлекс срещу бездушната доктрина на тесния социализъм. Дори употребена като синоним, тази дума се идентифицира със Сакъзова. В парламента Сакъзов е бил години подред депутат и е работил най-добросъвестно. Но се помни, че като депутат той единствен протестира в Н. Събрание срещу Балканската война, и го смъкнаха от трибуната за този му протест. Помни се така също, че той протестира срещу нарушението на неутралитета и вмъкването на България във великата война на 1915 год. - изпълни един дълг към балканския мир и България, предвиждайки нейните несполуки. Като министър на труда Сакъзов има също един незабравим актив: осем-часовия работен ден, узаконен чрез указ!
Поколения ще минат, но тия дела, цената му, научната и широка публицистична дейност, не ще потънат в забравата на времето. Браздите, които остава след себе си живота на Янко Сакъзов са дълбоки и те не ще бъдат никога заличени, нито от хората, нито от времето.

Сотир Янев 
Народен представител  1930 г.