НАШИТЕ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ

ЗАБРАВЕНИТЕ ПИОНЕРИ НА СОЦИАЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ У НАС

Името на Бузлуджанския конгрес от 1891 г. днес в общественото съзнание се свързва преди всичко с възникването на БСП, макар поне половин дузина политически партии в България да претендират за родствени връзки с това събитие. Монополизирането на този форум, който ражда първата организационна структура на социалдемокрацията БСДП е несправедливо, защото участниците в него след време ще тръгнат в различни посоки и дори ще влязат в жестока политическа и идейна конкурентна борба, обединени в отделни организации. Причината за едностранното тълкуване в днешни дни се корени в тоталитарното ни минало, когато наследниците на един от клоновете на социалната идея, преминали на революционни ленински позиции, формират през 1919 г. Българската комунистическа партия, а в последствие за 45 години налагат диктаторски режим по съветски образец. Техните наследници и правоприемници, въпреки че смениха името на партията  не се отказаха от претенциите да приватизират цялата история на социалистическото движение, а останалата неудобна част да покрият по сталински като несъществувала. Беше време, когато истинността на фактите и позициите нямаха значение, а героизма се превнасяше със задна дата. В изкуствения патос и стремеж за изтъкване се стигна се дори по същество до комични моменти в изкривяване трактовката за случилото се. Септемврийския бунт от 1923 г. например, организиран от агенти на Коминтерна в Москва по директивата за износ на революция, бе обявен за първото антифашистко въстание. Никой не помисли, че за да има антифашистко въстание, трябва преди това да се е настанил в управлението на  страната фашизма. Така за една бройка не изпреварихме Мусолини в Италия и обявихме България за втората държава, в която фашистките идеи са победили, тъй като Мюнхенския бирен пуч тепърва предстоял а на Хитлер след него му се наложило да търка наровете на затвора в Германия. За съжаление този начин на мислене или по точно на отсъствие на такова завладя българската историческа наука, а в последствие и съзнанието на поколението възпитано от нея.

Имаше все пак години, непосредствено след 1989 г., когато се появи спора каква партия се е формирала на Бузлуджа. Някои се опитаха да поставят като критерий последващите години и принадлежността на делегатите към едно от крилата, възникнали след разцеплението през 1903 г. на тесните и широките социалисти. Този подход, макар да дава известно предимство на широканците, също е неверен, понеже някой от участниците като Георги Бакалов са сменяли своите позиции и са преминавали от едната в другата организационна структура, други са прекратили активната си политическа дейност, но колкото и да е шокиращо на пръв поглед при толкова изследвания и писания, защото персоналния състав на делегатите на конгреса завинаги ще остане спорен. Очевидно в онези години на безкористност и ентусиазъм себеизтъкването не е било на мода,, а и точни протоколи за регистрация никой не е смятал за необходими. Промените, от които можело да се извади дивидент с участието в сбирката на Бузлуджа настъпили след десетилетия и малцина ги доживели. При това, ако се съди по завещанието на един от делегатите, чието присъствие се оспорва от някой изследователи – социалдемократа Константин Бозвелиев (починал през 1951 г):  “На гроба ми никакви речи!”, случилото се в България след “победата на пролетарската революция”хич не е съвпадало с неговите идеали за свобода и справедливост.

Да, манталитетът на участниците в Бузлуджанския конгрес е бил много по различен от този на хората, сътворили в тоталитарните години дисертации на техен гръб.. Споровете по онова време в края на ХІХ век, както пишат в сборника с биографии на участниците в сбирката на Старопланинския връх, излязъл през 1991 г. авторите Иван Христов и Слави Тодоров нямат съществен характер.”Всички се считат за последователи на научния социализъм и не носят тясносоциалистическа или широкосоциалистическа насока. Споровете са чисто тактически – навременно ли е излизането като партия с оглед вероятните вреди за движението поради преследване от правителството, навременно ли е излизането като партия с оглед неразвитостта на капиталистическата икономика и в следствие на това – промишления пролетариат, който е естествена среда за действие на социалистите, съобразно тогавашните техни виждания, навреме ли е да се излиза като политическа партия, след като не са изминати ( също съобразно тогавашните виждания) етапите на чисто икономическа борба и синдикално организиране.” 

Като най-точна оценка за ролята  на Бузлуджанския конгрес звучат думите на д-р Атанас Москов, казани на честването на върха, организирано от БСДП през 1993 г.”...трябва да се знае, че тук на Бузлуджа е възникнала социалдемократическа и никаква друга партия.” За съжаление думите му освен в ушите на присъстващите не успяха да отекнат в съзнанието на факторите в тогавашното общество. Малка компенсация днес е факта, че въпросния форум на социалдемокрацията за хората в България все повече се превръща от идеологическа оръжие в историческо събитие. Колкото до участниците в него все още в сила и правилото, изградено за удобство при котерийните боричкания с идеологически привкус през тоталитарните години, с Бузлуджанския конгрес да се свързва единствено и само името на Димитър Благоев. Така се избягва елегантно опасността да лъснат черните точки в кристалната “ленннска” биография на някой от останалите участници. Порочната практика се вкорени и стана традиция
Това, което ще направим в няколко последователни броя на бюлетина “Позиция” е да ви запознаем с биографиите на някой от участниците, които още не сме ви представяли, както това сторихме с Евтим Дабев (социалдемократа от Габрово, в чиито дом фактически приключва конгреса), Сава Мутафов и Андрея Конов (делегати от Севлиево) и Константин Бозвелиев (Казанлък). Първият с чието житие ще ви запознаем с помощта на сборника с автори Иван Христов и Слави Тодоров е делегата от Севлиево

ГЕОРГИ ИВАНОВ ПЕНЧЕВ

Роден е в в бедно семейство на 13.01.1870 г. в гр.Севлиево. Образованието си започва в родния град, където завършва непълната Севлиевска гимназия. След това продължава да учи в Априловската гимназия в гр. Габрово. През 1888 г. е изключен от нея като един от ръководителите и подбудителите на ученическия бунт. Пълния гимназиален курс завършва на следващата година в Търново.
Кога Пенчев се сродява със социалната демокрация преки сведения няма, но очевидно това е станало в горните класове на гимназията. За това говори и факта, че веднага след постъпването му като учител в Севлиевското петокласно училище той  фигурира в списъка на Севлиевския социалдемократически кръжок, организиран от Сава Мутафов. Няма конкретни данни за ролята му в кръжока, но факта, че е избран да бъде делегат на севлиевци на Бузлуджа говори за неговата активната дейност.
Заради пропаганда на социалдемократическите идеи Георги Пенчев е уволнен от севлиевското училище. Същата съдба го сполетява и в още десет града, където учителства. Той става активен участник в професионалното учителско движение в България и един от основателите на Българския учителски съюз.
 След 1903 остава на позициите на широките социалисти. Политическата му и обществена дейност е главно в сферите на учителското и кооперативно движение у нас. Става един от ръководителите на Българския учителски съюз, който е под влиянието на БРСДП ( о.). През 1898 г. е редактор на в.”Учителски другар”, а от 1910 до 1913 г. редактира списание “Ново училище” След Първата световна война окончателно напуска учителската професия и преминава на работа в кооперативна централа “Напред”. Като член на БРСДП (о) е избиран за депутат в две последователни народни събрания  - Двадесет и първото и Двадесет и второто.
Умира в гр. София на 29.12.1944 г.За съжаление, както се случва и други представители на социалната демокрация данни за продължителни периоди от неговата дейност липсват.

Йордан Нихризов