ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

С пищни тържества пред ентусиазирана публика, на която не попречи проливния  берлински дъжд Германия отбеляза двадесетата годишнина от падането на стената - символ на разделението и насажданата омраза, наричана до неотдавна “студена война”. За нас хората от лагера, именуван за благозвучие “социалистически” това бе първата стъпка към нещо лелеяно и мечтано, нещо което чувствахме, че ни липсва, но гласно не можехме да признаем – свободата. На младите непознаващи телени заграждения и граници, зубренето на принудително натрапена идеология и безсмислени забрани, навярно преклонението към личната  свобода ще звучи наивно и дори комично като излязло от нескопосана телевизионна реклама за колбаси. Тези, преживели тоталитарната диктатура, за която хиляди казионни поети спрягаха ода след ода знаят, че основни човешки права като това да съществуваш и да избираш станаха реалност благодарение на срутването на комунистическия строй.

В България също забелязаха годишнината, макар по нашенски персонажите, към които бе насочено общественото внимание във връзка с юбилея бяха странно трансформирани с новите исторически реалности. Отново се заспори дали прехода ни е режисиран и колко голямо е въздействието на тайните службите върху него. Чуха се дори гласове, че промяната е била порочна, деморализираща и е редно да се върнем към изконния ред и дисциплина. Единственото нещо, с което изглежда мнозинството българи бяха съгласни, че след двадесет години преход те са се оказали не точно там, където са мечтали.
Защо и как въжделенията на българина не се сбъднаха и поради какво носталгията никога не напусна едни, а твърдата ръка завладява съзнанието на други, е тема за пространна дискусия. Важното е, че преди двадесет години гражданите от Източна Европа в това число и у нас отново се запознаха с термина демокрация и той стана не само част от тяхната лексика, но и се превърна в нещо желано и търсено. А основата на всяка демокрация е именно правото свободно да излагаш своите идеи, да спориш и дебатираш в името на  избора на по-доброто решение.
В България преди двадесет години ентусиазмът на отприщените бариери отказа да се съобразява с графика за демократизация, утвърден от лидерите на партията с главно “П” - комунистическата. Още незаглъхнали разнопосочните речи и скандирания на първите митинги организирани от неформалните организации (с това понятие управляващите назоваваха недопуснатите до официална регистрация сдружения), при наличието на прословутия чл.1 от Живковата конституция, в страната ни своята публична дейност възстанови Българската социалдемократическа работническа партия (обединена). Малцина в условията на тоталитарния информационен мрак познаваха онези седем души, който на 26.11.1989 г. на улица “Цар Асен” №51 в столицата запалиха отново факела, но идеалите за свобода, справедливост и солидарност бързо намериха място в сърцата на хиляди хора. Имената на д-р Атанас Москов и д-р Петър Дертлиев, първият председател и зам.председател на именуваната на своята първа конференция на 05.01.1990 г. Българска социалдемократическа партия /БСДП/ станаха символ на силата на разума и дръзновението срещу насилието и терора. Домът на друг скромен и благ човек - социалдемократа Груди Панчев се превърна през онези  мразовити дни в истинския смисъл на думата в Народен дом за граждани от цялата страна, дошли да открият път към идеите за социална справедливост или да срещнат отново другари, с които трагичната съдба ги бе разделила.
През 1990 г. БСДП бе не само българския Феникс на демокрацията, но и надеждата  на хиляди за по-добро бъдеще, за честност и справедливост. Това обаче уплаши кукловодите на прехода и те опънаха конците на своите марионетки. Така обикновено говорят днес социалдемократите, които в себе си не искат да приемат, че други се опитаха и то твърде успешно да откраднат емблемите символите и даже идеалите, за да ги омаскарят без някой да може да им попречи. Тези, които наивно вярваха в международната солидарност и в желания образ на демократичния западен модел не искаха да разберат, че уж в името на нежната промяна на бандитите бе позволено да се откупят и дори да охулят своите жертви. Спомням си, че веднъж в момент на откровение, когато разправяше как през 1947 г. представители на социалдемократически партии от Западна Европа са убеждавали последните оцелели социалдемократи да се влеят в БКП, д-р П. Дертлиев въздъхна:”Ако сме знаели как са ни предавали, никога нямаше да издържим по затворите...”
БСДП бе моторът на промените в трудните първи месеци на прехода, но се оказа пожертвана, неразбрана и изолирана. Много често това се извършваше с помощта на хора, чиито досиета на агенти на Държавна сигурност днес излизат на яве, ала каква полза. Целта бе оправдала средствата и над партията на традиционните социалдемократи в България бе опъната плътна информационна завеса още в началото на деветдесетте години на миналия век. След една пресконференция, изпъстрена с много въпроси, от която в медиите не излезе нито ред д-р Дертлиев каза:”По страшно е от времето след 9-ти септември 1944 г.. Тогава те бият и те ругаят, но знаеш, че си жив, а сега ти се хилят и прегръщат, а те смятат за труп.” Такива се оказаха реалностите на “новото” време, към което сега петнадесет лета след тези размисли може да се прибави само, че за да те изкарат от информационната морга трябва или да се отдадеш или да си платиш.
Българската социалдемокрация не предаде своите идеали. Тя беше тази, която искаше справедливо разпределение на тежестите на прехода. Тя беше тази, която настояваше обикновените хора да се сдружават, за да успеят да издържат на натиска, да станат средната класа на нова България, част от обединена Европа. Тя заедно с демократични партньори пишеше закони, по които да се изгради демократично гражданско общество, докато други грабеха и трупаха. Тя въстана срещу лъжата, изнесените в чужбина пари и партийни куфарчета, и беше мачкана и осмивана за “архаичното си мислене” от същите червени олигарси, които сега се ръфат кой получил по-голяма сума в куфарчето за новото си амплоа.
Това, което днес е политическата роля на БСДП е далеч от мечтата, която имахме преди 20 години, по същия начин, както за милиони българи, реалността и постигнатото е далеч от желанията за достоен живот в проспериращо общество.Дали сме по-близко до Брюксел или до страните от Тихоокеанския басейн е трудно да се каже, щом недъзите на обществата ни са сходни. Едва ли шегата на един от първите дисиденти от края на 80-те, поета Марко Ганчев, че без особени усилия от първи сред бедните сме успели да станем за двадесет години последни сред богатите държави звучи обнадеждаващо, след като за извод отново сочим необходимостта от корекция в ценностната система за преодоляване на нейното чалгизиране.
Мнозина коментатори се учудват защо след като другите празнуват у нас отново лъха скептицизъм. Истина е, че за всяка от бившите съветски колонии в Източна Европа прехода към гражданско общество има свои уникален характер. В тази уникалност ние се вписваме с неколкократните опити да ашладисаме демократичен калем върху тоталитарен пън и да утвърдим връзките с остров Аруба, като определено утрешната опасност е да не се влюбим в огледалния образ на отреченото ни минало. Затова БСДП е длъжна да заяви, че оставайки вярна на идеалите за свобода, справедливост и солидарност е партията, която ще продължи да се бори за израстване в България на истинска средна класа, за достоен живот на българите като граждани на обединена Европа. Преди двадесет години тя възкръсна не защото уверени в своето вечно властване и изпълнени с пренебрежение, комунистите бяха забравили да издадат декрет за нейната забрана, а защото пламъка и вярата в идеалите бе останал жив в душите на хората. Нашата вековна история, нашите традиции ни задължават да продължим по поетия от предшествениците друм, пътя на демокрацията.

Йордан Нихризов
Председател на БСДП