Д-Р АТАНАС МОСКОВ – 15 ГОДИНИ СЛЕД КРАЯ НА ЗЕМНИЯ МУ ПЪТ

На 28 януари 2010 г. се изпълват 15 години от кончината на един от видните български социалдемократи д-р Атанас Москов. Неговия жизнен път е осеян с превратности. На младини като член на Изпълнителния комитет на Социалистическия интернационал има щастието да работи заедно с такива видни представители на социалдемокрацията като Емил Вандервелт, Леон Блум и Фридрих Адлер. На 33 години защитава докторат по международно право в Брюксел. На 35 годишна възраст, след завръщането с България е избран за народен представител. В условията на едноличния режим на цар Борис ІІІ, Москов е един от ръководителите на социалдемокрацията у нас и на разпуснатата от закона БРСДП. В тази ситуация партията насочва своите усилия към кооперативното движение и Атанас Москов е в неговите челни редици.
Идва обаче девети септември 1944 г. и много скоро става ясно, че въжделенията за демокрация са били само мираж. Д-р Москов печели през 1946 г. изборите срещу водача на комунистите Георги Димитров, но е касиран и вместо в парламента попада в затвора. Следва изселване в Севлиево и отново концлагер в Белене. След освобождаването от концентрационния лагер комунистите отреждат на доктора по международно право “отговорната” служба на домакин в психиатрична клиника. За 43 години на Атанас Москов е отрязан достъпа до обществения живот и е принуден да живее в уединение. Управляващите комунистически властници му отнемат всичко, дори правото да се бори за живота на своя син.




Д-р Атанас Москов все пак успява да види краха на тоталитарния режим и да стане възродител на организацията на социалдемократите у нас - Българската социалдемократическа партия. Той макар и за кратко беше нейния пръв председател. Усети ентусиазма на освободените хора и искреното възхищение пред неговия житейски подвиг. У него нямаше и сянка от чувство за мъст, а единствено желание в България да възтържествуват принципите на свободата справедливостта и солидарността.
В края на живота му, част от новата червена върхушка се опитваше да си присвои неговия авторитет, флиртувайки с темата на наложения му от техните другари принудителен аскетизъм. Те успяха да се сдобият с мемоарите му и ги редактираха и издадоха. Така всичко, написано от д-р Москов, което евентуално е било несгодно за огласяване едва ли някога ще види бял свят. По важно е в бъдеще той да не бъде дописван, както се оказа например, че названието на разработената от него теория за социалния хуманизъм може да бъде употребявано за дребни политически интриги и цели.
Последните си години Атанас Москов прекара в същата малка кирпичена къща в края на гр. Севлиево, построена  собственоръчно от съпругата му - доктора на обществените науки Рене Москова през времето, когато той е бил концлагерист, а тя работела в местното ТКЗС. Заобиколен бе единствено от книги и рисунките на починалия си син, с бистър ум отдаден на социалната теория. Споделяше, че Бог го е забравил на земята, отнемайки му близките и приятелите и отреждайки да говори по-често с тях, отколкото с живите. Нито за миг не забравяше обаче партията, на която бе посветил живота си. Две седмици преди смъртта му, когато го посетих, за да узная неговото виждане за бъдещето на БСДП след избори в края на 1994 г., спечелени от БСП и да разбера кое от всичко, изговорено от негово име е вярно, в дълъг разговор той сподели:”Партията е имала много пъти тежки моменти. Ние никога не сме били масова организация и никога не сме били на власт, но сме дали много за страната и сме имали уважението на честните и достойни хора. Имахме добри възможности след 1989 г. но направихме много грешки от личен инат  Аз обаче не трябваше да преча, защото най-лошото е да биеш по авторитета на един ръководител в трудни за него моменти. Сега е вече време да чуе гласът на хората в партията, които не се отрекоха от идеите.” Нито веднъж, обаче той не спомена, за промяна на курса за ляво обединение и други подобни, каквито лозунги вдигнаха на последвалия 41-и извънреден конгрес членове на ръководството на БСДП, закичили се после като фракция в партията с името на неговата теория за социалния хуманизъм. Напротив пред мене ясно потвърди,че най-голямото зло за социалната идея в Източна Европа е нейното изкорестяване от комунистите. Думата социализъм, подчерта той ,отъждествява една светла идея и аз се страхувам, че хората които се кичат днес с това име ще го направят неприемливо за българина, защото всичко може да се открадне, но морал не.
След смъртта на д-р Москов се случиха доста неща различни от неговата сетна воля. Той искаше да бъде положен скромно до близките си, а му бяха поръчани две поклонения, за да бъдат обслужени управляващите тогава и да се демонстрира една парадна почит, необходима за някой във вътрешнопартийните им битки. Други побързаха да обсебят архива му, от страх да не би в него да има нещо критично по техен адрес.




Социалдемократите от БСДП издигнаха паметник на Москов в гр. Севлиево, но в първите години след откриването му други парадираха пред телевизионните камери и фотографски светкавици около него в стремеж да припишат стореното на своите организации и да ползват къс от авторитета на човека, когото техните идейни бащи бяха хулили и репресирали. Тези, които не си бяха направили дори труда да се запознаят с Москов приживе, искаха да го ползват посмъртно. Метод познат от нашето тоталитарно минало, използван с десетилетия за пренаписване на историята. После с времето ентусиазма стихна и интереса пое в друга посока.
Това което остана днес, 15 години по-късно, е да сторим поклон пред делото на социалдемократа Атанас Москов и да ползваме неговите идеи за доброто на България.

Йордан Нихризов

*
*      *
Във връзка с годишнината в настоящия брой на “Позиция” ще представим идейните виждания на д-р Атанас Москов с неговата статия “Парламентаризмът”, публикувана в брой 270 от 04.12.1945 г. на вестник “Свободен народ”

ПАРЛАМЕНТАРИЗМЪТ
от Атанас Москов
Идеята за диктатурата е окончателно компрометирана. Фашизмът е сразен политически и военно, а комунистите, които във времето между двете световни войни проповядваха диктатура на пролетариата се обявиха сега за демократичната система на управление като на себе си преписват качеството на най-съвършени демократи.
Дългата словесна и политическа борба за диктатурата и против “хилавата” демокрация е приключена в полза на демокрацията. Задачата, която се поставя сега на новоубедените демократи, е да се даде известно специално съдържание  на демокрацията или най-малкото да се сложи демократическа фасада, зад която да може да се манипулира все още с елементите на авторитаризма.
Затова в строежа на тая фасада се явява необходимостта от един парламент, съществуването на какъвто се смята като проява и доказателство на демократичност и на народовластие.
Но тук именно се поставя въпроса: какъв парламент?
Парламентаризмът си има своята история. Държавно-правната доктрина и политическата история са строго очертали парламентаризма като форма и като същност. Някой външни белези и някой подробности могат да се менят, но основата си остава една и съща и тя очертава съдържанието и характеристиката на парламентарното управление.
Две са съществените условия, без които не може да става дума за парламентаризъм. Първо, това е свободното, тайно и всеобщо гласуване при абсолютно свободно състезание на идеи и на лица чрез автономни политически партии. Второто условие е отговорността на правителството пред избраниците на народа.
През последните години имаше в някои страни случаи на “парламенти”, които не отговарят на тия две условия. Никой, обаче, не се лъжеше и не приемаше, че това са истински народни представителни институции. Никой демократ в никоя страна не е допущал, че италианския фашистки съвет или сенат са парламентарни институции.
С възмущение и протест световното обществено мнение посрещаше изборите за хитлеристкия райхстаг и референдумите, които организираха нацистите.
Участието на 99 на сто от избирателите в Германия и другаде за избиране на някакви ерзац парламенти беше провокация към демократическото съзнание на гражданите.
И у нас се правеха усилия да се “парламентаризира” личния режим през близкото минало. Социалисти, земеделци, комунисти и всички демократически среди се бориха смело и енергично против тая политическа фалшификация.
Никога българският народ не прие народното събрание да бъде параван на диктатурата, в каквато и форма да е тя. Той е намирал начини да изрази своето несъгласие.
Той е намирал и пътища да провали ония, които са искали да го управляват, да го командват, да го тероризират, възседнали трона на насилнически избрани псевдопарламенти. Един бърз поглед назад ни разкрива тъмната картина на управление и на управници с тъжна съдба.
Поуката от това минало би трябвало да ни изведе до равнището на парламентаризма, до достойното, свободно и истинско народно събрание, в което всеки член да се чувства представител на народа си, избран в състезание на своите политически идеи и лични качества срещу тия на своите конкуренти и противници.
Един парламент, в който народния избраник да изразява високо и свободно своите схващания, без да е заплашен, че ако не върви в крак, ще се постави въпрос за смяната му.
Парламент, в който правителството се отчита по делата си и движи същевременно законодателствуването, готово винаги да понесе последствията от своята политика.
Парламент, в който под окото и критиката на опозицията се разкрива цялата същност на политическия режим.
При тия условия само има парламентаризъм, и само тогава управлението е парламентарно-демократическо.