СОЦИАЛНИТЕ РЕФОРМИ И НОВОТО УПРАВЛЕНИЕ

Предвидените реформи в областта на социалното осигуряване, прокламирани от настоящото правителство могат да се определят изцяло като фоерверк в дъждовно време. Те гръмват в медийното пространство, къде по-шумно, къде по-тихо, съберат съответното количество обществени негативи и кротко се оттеглят за светлото бъдеще. И не понеже от тях няма нужда, а защото дъждът на кризата заплашва да се превърне в потоп, който ще отнесе не само сладките и безразсъдни обещания за намаляване на осигурителната тежест, но дори и социални придобивки, които вече са се утвърдили в нашето общество. А това може да обърне крехката надежда на огромната маса българи, вярващи не в себе си и в разума, а в Спасителя, готов да реши неволите им докато те си пият ракията.
Колкото до проблемите в социалната сфера, то у нас дал ги Господ в излишък. Най-важният от тях е не дали, а колко време ще устискаме при сегашните условия, за да се върнем пак в началото на прехода, когато всички социални плащания зависеха изцяло от ежегодните вноски от бюджета в системата. Правителството ясно разбира, че нужните мерки не ухаят на любов народна и затова първо изтика началото на пенсионната реформа за края на мандата си през 2012 г. После изглежда си спомни “светлия”пример на управлението на ОДС, започнало решителни непопулярни мерки в икономика също в края на мандата, естествено довели до негативен вот на избирателя и липса на следващ, та запокити въпросното начало чак през 2016 г. Тогава, както казва народът “я мечката, я мечкаря.”, но пък в медиите дебата ще е отворен, ще има за какво да се джавкаме, а слуховата политическа терапия, която знаем от Татово време ще върви с пълна сила.

Пиарите тъкмо решиха да отдъхнат, че откритата война с пенсионерите се отлага, оправдавайки всичко с необходимостта от завършване на здравната реформа и оформящия се бюджетен дефицит от началото на 2010 г. завихри ново социално цунами. Сакралният въпрос за правителството вече е:”На кого да отрежем и колко, за да не си запалим килимчето?”. Понеже след липсата на ясна програма и точна цел за посоката на движение, разнообразните интереси довели до неговото формиране, току виж обърнали кораба за радост на заинтересованите “зяпачи”. Същите онези, дето удариха големия келипир при катастрофата от времето на Жан Виденов. Иначе екипа на Министерството на социалната политика, на който не може  да се отрече експертния опит, е на път да се превърне в заложник на боричкания с икономико-идеологически привкус и без да е сътворил нищо да остане в съзнанието на гражданите като “чиновниците, желаещи да работим до гроб, посегнали на мизерните ни пенсии”. Как такива семена хващат дълбоки корени знаят отлично авторите на огромната лъжа:”Костов намали пенсиите”, които сравнявайки несравними величини ловко премълчаваха краха на управлението на БСП през зимата на 1996-1997 г., когато пенсионерите получаваха по долар и половина на месец.

Все пак нека да се опитаме да анализираме какви правителствени мерки по отношение на проблемите на пенсионната реформа грейнаха на хоризонта преди да потънат в хаоса на непредвидимите решения. Една от болезнените стъпки, която няма да бъде панацея, но мнозина се надяват да охлаби финансовата примка на социалната система е повишението на възрастта за пенсиониране. Тя очевидно неще да ни се размине, защото в платната и духа западноевропейски вятър от Брюксел, където на много места е факт. Въпросът очевидно опира до начина на изграждане на прехода и справедливостта на мерките при реализацията му. В късната есен на 2009 г. правителството реши да сервира идеята, гарнирана с конвенцията за равенството между половете и безумната теза за въвеждане на допълнителна осигуровка за старост. Тя мигом събра негативните овации. Макар, че всъщност наистина бяха дискриминирани при възможността да получат равна пенсия с мъжете, най-вече заради по-малкото време за натрупване на осигурителен стаж, представителките на нежния пол нададоха глас на неодобрение. Към тях се присъединиха и всички останали, които виждаха в повишаването на възрастовата граница за пенсиониране на 65 години нарушение на своите социални права. Воят бе силен и по този показател българите се оказахме най-после по-близо до европейските ни събратя, нежели до социалистическото ни овчедушие. Управляващите, очевидно съзряха опасността да превърнат любовта на почитателките на латино сериали, качила ги на гребена на властта в огнената омраза на днес въздишащите по страстите край Босфора и тихо прибраха предложението. На финала те оставиха дилемата на два варианта. Запазване възрастта за пенсиониране и вдигане на срока в осигуряване или плавно преминаване към реализиране на проекта, някъде към 2020 г. В интерес на истината двата варианта водят в една посока, но в първия има  по-голяма доза справедливост и чувство за съпричастност, което толкова е нужно на нашата пенсионна система. Защото покриването на високите критерии за пълна пенсия 40 години осигурителен стаж за мъже и 37 за жени зависи най-вече от желанието на всеки да участва в пенсионното осигуряване.
Втората идея, която съпътстваше тезата за повишаване възрастта за пенсиониране и явно някой бе намислил да има успокоителен ефект журналистите нарекоха “Данък бастун”. Обявено бе, че цитираното безумие по незнайни причини се било харесало на всички и на синдикати и на работодатели. Целите на този нов “принос в осигурителната система”, които очевидно трябваше да запушат спешно финансови пробойни били да се осигурят средства за изграждане на старчески домове и повишение на пенсиите на хората след 75 годишна възраст. В първата си част обяснението много напомняше идеите на г-жа Масларова, която прати пенсионерите на късно есенно море не от любов към тях, а към печалбите на някои фирми в бранша. Във втората, обаче имаше концептуално объркване на състрадание и мислене от развитосоциалистически тип-: “работил, не работил, внасял не внасял - един пенсионер, един стомах, да мълчи и да си чака часа”.

Иначе причината за нежеланието за участие на българите в осигурителната система се дължи именно в нарушените принципи на справедливост и в остатъците от минали възгледи за уравнивиловката, прикрити с принципа солидарност. Достатъчно е да видим как са устроени нещата в системата за краткосрочно осигуряване при безработица, където стремежа за осигуряване с по-високи вноски просто е париран от методиката на обезщетяване при сбъдване на риска. А нима разликата между ниските пенсионни нива на работилите над 30 години и тези добрали се до социална пенсия да са съществени. Напротив убеждението, че нищо добро не можеш да очакваш и парите за социално осигуряване са пари хвърлени на вятъра се разпростира все по-дълбоко в масовото съзнание. Огромни групи хора в България съзнателно заобикалят вноските в осигуряването, а някой от тях са се специализирали в издръжката си от социални фондове. Опитът на социалния екип на това правителство да премахне един от отрицателните примери за нуждата да си социално осигуряване – тавана на пенсията отново дерайлира. Така на практика се затвърждава убеждението, че минималния осигурителен праг е рационалното решение на участие в осигуряването.

На този фон някак плахо прозвучаха гласове из редиците на КНСБ да се премине към осигуряване на основата на реална работна заплата, каквото на практика днес има преди всичко при служителите в учрежденията с бюджетна издръжка. Очевидно принудителната мярка, която може да влее много повече пари във финансовите дупки и в която има и елементи на справедливост и истинска солидарност, не се харесва на работодателските среди. Те, както е известно имат решаваща дума при качването на власт на всяко последно управление, а зад гърба им стоят на издръжка плътна редица кресливи “либерални” икономисти Разбираемо е все пак, че хора от тези среди, имащи дневни разходи за маркови питиета, по-големи от  тавана на месечната осигурителната вноска се осигуряват фактически на една трета от нея. Те са от породата, която в нашите условия живее бързо и обикновено не дочакват, времето, в което да ползват българската пенсионна система. Това не пречи на мнозина от тях да имат радикални възгледи за нейната реформа. Апетитите са насочени най-вече към средствата, постъпващи в първия стълб, образно казано предвиден да гарантира социалния минимум на хората от третата възраст у нас. Примерите са с благоденстваща, либерална Америка, а предложението да се разтовари държавата от “непривични” задължения, които тя изпълнява тромаво и некачествено. Тези функции естествено ще се поемат от частни пенсионни фондове и застрахователни компании, където участието на всеки отделен гражданин ще се персонифицира. Нищо лошо в повишаване на ефективността на системата, основана на принципа на справедливостта, ако не живеехме на Балканите и в последните години нямахме нагледен пример как се изграждат пирамиди и гърмят банки. Към тези примери трябва да прибавим ефективността на правосъдната ни система. В този смисъл страхът от възмездие, ако разпилееш вложенията за старини на много хора е нулев, а апетита да опиташ даже се стимулира. Колко му е да забършеш няколко десетки милиона и да отплаваш за Африка или на някой екзотични острови, а после ако след десетилетие те открият, да убедиш местния съдия, че предавайки те на властите в родината ще бъдеш екзекутиран, одран, транжиран и сварен публично в казана. Защото мировия съдия е чувал за канибалите, ама хал хабер понятие си няма къде е България. Примери в тази насока вече има достатъчно. Пък то и да дирят виновника на кого му пука. Клиентите на фалиралия фонд ще попищят, ще им дадат в краен случай нещо, за да запушат устата, пък и нали са смъртни, а времето минава и проблемите се трупат, ала не на създателите им, а на някой бъдещи управления.

Принципа, че не винаги най-крещящите, обхождащите най-много телевизии са носители на най-добрите идеи важи у нас с пълна сила. Най-малкото, понеже никой не се опитва дори да даде стратегическо решение в дългосрочен план на всичко, което се трупа в социалната система в България, камо ли да се захване с неговата реализация. Ясно се вижда, че една група хора в страната съзнателно не участва в осигуряването на средства за социалната система у нас, а напротив специализирала се е да черпи средства от нея. Техния брой нараства, а възможностите за приобщаване намаляват, защото растящата неграмотност къса връзките и затваря вратите. Натрупват се аутсайдери с философия, изградена на принципа “не ми пука” и хитростта “това общество е задължено да ми гарантира права, а аз съм гладен и искам да ям, и други работи искам, пък с това мога да оправдавам всичко” Аутсайдерите бързо се  възпроизвеждат, ала тезата, че са обществен паразит, който трябва да се търпи се подкрепя от всяко управление, тъй като то се надява лесно да ги купи. С риск да наруши кефа на някой брюкселски чиновник, отговарящ за утвърждаване на многообразността в традициите до сега никое управление не поставило на масата този проблем, който основно се отразява на финансирането на социалната система, но и на други области от обществения живот в България, камо ли да подаде глас за решаване. Защото методиката трябва да опре върху плоскостта на правото на децата на образование и защитата на това право в собственото семейство, а ефекта ще се получи най-рано след две десетилетия, когато с него ще се кичи друг. В този смисъл брюкселския чиновник, когато види нашенския проблем пред входната си врата, моментално ни го депортира обратно, но ние сме задължени да си мълчим, за да не смутим неговото спокойствие и предизвикаме гнева му, изразяващ се в спиране на поредните европари за лошото дете на съюза.

Живеем във време на световна финансова криза, която както популярно се казва се прикачи към перманентната криза ширеща се в страната ни. Периодично народната любов прехвърля управлението директно в ръцете на хора, които преди години са ограбвали страната, а следващия път са замитали и малкото останало и са трупали дългове на нейна сметка. Такъв мазохизъм рядко се среща по света, но не е чужд на народите от бившата Съветска империя. Представителите на тази порода люде с гордост отбелязват, че когато преди двадесет години  на власт са били техните бащи и дядовци, всичко е било по мед и масло, а народното задоволство е било гарантирано 101 %, разбира се от силовите държавни структури. Сега съществуващите болки в социалната система били следствие от реформите, които други не са били осъществили. Задачата кой и как обра страната ни преди да се сблъскаме със световната криза и от къде и как да бъдат прибрани парите е решима, ако за това има политическа воля. Лошото е комай, че ребусът е възложен да се приключи от неговите съставители, които много отдавна са го обявили за нерешим. Така навярно ще успеем да се сблъскаме с някой нови парадокси, крадците обрали хамбара на собственика да станат негови защитници пред бирника, който е дошъл да събира данъка. Но на нас, закърмените с андрешковската хитрост, това няма да ни направи впечатление. Задачата да оцелеем и прекараме някого е била винаги сред първостепенните ни ценности. Идеята за целите и разума при избора ни са идвали по правило на следващия ден. Дали в предстоящите реформи това правило ще се потвърди предстои да видим.

Йордан Нихризов