ЕЛЕКТОРАТ НА ШАРЕНО КЪЛВЕ

Има една българска поговорка:”Луд на шарено се радва!”. Как и защо се е появила тя едва ли някой може да обясни. Навярно някога по панаирите най-много са се харчели пъстрите стоки, без купувача да се интересува дали ще му свърши работа и дали не си е прахосал парите залудо.
В последните години в политическия живот у нас има друга мания:” Да заложим на новия политически субект, който ще сбъдне всичките ни въжделения без да се налага да си мръднем пръста.” Това, че много често зад “новия проект” надзъртат стари муцуни или техни роднини, че се пласират мухлясали идеи, ако изобщо може да се говори за такива, не смущава зарибения електорат. Той, както се помни, по времето на социализма не е изучавал маркетингови стратегии, защото те бяха “капиталистически анахронизъм” и не знае, че на една фирма като не и стига вътъка да се пребори с конкуренцията посредством нововъведения, може да пребоядиса старата каруца, да барне малко дизайна и с повечко нахалство и пари за реклама да я представи пред света като последно чудо на техниката. Какво остава за сферата на политиката  и свързаното с нея управление на държавните дела, където се налага първо да платиш гласувайки, а след това да разбереш дали чудото ще запали и ще тръгне или ще се срине връз гърба ти. Та затова за всеки свой неуспял избор електората си има конкретните обективни причини концентрирани в съждението “Пак ни излъгаха”, за да не му се налага да размишлява върху субективните в посока:”Защо разрешавам да ме правят на глупак?”
Но както казват социолози, политолози и всякакви “ози”, разбиращи от тези неща, на електората не бива да се гневим и сърдим, защото той като Партията-майка на времето е винаги прав “когато съгреши дори”. Единствения начин за въздействие е да бъде възпитаван посредством информация и нагледни примери. И тъй като възпитанието в последните години е пряко следствие от чалгакултурата, а ценностите се формират от чалгаобразованието, остава само инструментариума на нагледните примери, които могат да събудят нещо заспало в съзнанието. Нещо, което ще ни откъсне от утвърдената борба за пълната победа на “прогресивните сили” над здравия разум.
В едно предаване по “Нова Телевизия” на 16.05.2010 г. водещата Цветанка Ризова отправи въпрос към министъра на българите в чужбина Божидар Димитров, как вижда следващия политически проект след ГЕРБ. След резонните слова, че ГЕРБ не е изчерпан министъра синтезира, че това ще бъде нова политическа сила, чийто лидер, навярно вече се обучава в чужбина и завръщайки се, с подкрепата на крупна финансова инжекция в рамките на тримесечна кампания ще глътне акъла на електората и ще поведе държавата към сияйни бъднини. Божидар Димитров подчерта, че “новия” няма да е от старите политически муцуни, макар да допусна, че в екипа ще има млади хора с опита и знанията на Милен Велчев и Николай Василев, нещо като случката с раждането на проекта “НДСВ”, наричан по-популярно проекта”Цар”.
Ползвайки положения от историка – министър / кадър на БКП, ДС, БСП, а днес в редиците на ГЕРБ/ фундамент, с цялото уважение към интелектуалния му потенциал и екстраполирайки ключови тенденции в управляемия “преход” можем да прибавим още няколко характеристики на “новите” политически проекти и лидери. Задължително бъдещият политически проект ще е лишен от всякаква идейна база и старателно кастриран от идеологии, за да пасва на всички интереси. В икономически план, ако такъв план има изобщо, ще е всеяден и като оня анекдот за сутиена той ще повдига слабите, ще потиска силните, ще обединява левите и десните, само и само да привлече погледа на масите. Ще парадира, че е роден на Запад и във вените му има капки синя кръв, но на носталгиците ще повтаря, че никога няма да забрави как Слънцето изгрява от изток. На националистите ще обещае нулева толерантност към рушителите на българщината и разкриване родните корени в жителите на остров Тамбукту, а на малцинствените общности простор за развитие на идентичността и права надвишаващи тези на мнозинството. Приоритетни области за него ще бъдат науката, образованието, културата, спорта, промишлеността, селското стопанство, транспорта, енергетиката, отбраната, здравеопазването, социалната интеграция на хора в неравностойно положение и всичко, което може някой да се сети като сфера на обществения живот като всяко от тези направления ще получи най-голям дял в бъдещия републикански бюджет. Така вихрено прелитайки през намаляване на данъците и увеличаване на социалните придобивки, гарантирани от държавата, ще кацнем на върха на сладоледа, където е черешката, оставена в запас, когато хляба свърши и остане единствено опората на зрелищата. Да, досещат се мнозина, това е обещаното справедливо възмездие за всички мръсници, което трябва да възтържествува някога, но не сега.
Не е нужно да продължаваме, понеже всеки може да добави нужното му. За лапнишарани кошът е отворен. Ще добавя само, че по стар обичай докато новите от екипа броят завещаните им скелети в гардероба, старите или ще са побягнали като прелетните птици в топлите страни или ще са пласирали няколко свои сред бъдещите ключови играчи. С това се налага да свършим с алегориите и да преминем към горчивите примери, резултат от натрапваните да втръсване нови концепции.
Да си припомним как започна всичко.След като преживяха големия катаклизъм и успешно внедриха проекта си за превръщане от герои на социалистическия труд в герои на капитала, другарите от старите фамилии запретнаха ръкави да се справят и с лумналото пламъче на политическо мислене в главите на възпитавания 45 години електорат. Заложено бе на традиционни слабости на рода нашенски и на целенасочена политика за тяхното развитие- егоизма, завистта, силата на войнстващата простотия. Едновременно се пропагандираха тезите на вълчия капитализъм и се отричаше неговата същност, но като алтернатива винаги бяха изтъквани “достойнствата” на тоталитарното минало, гарнирано с романтична носталгия по младостта. Първи в този капан бяха смазани традиционните партии като БСДП, БЗНС, РДП, Демократическа партия, за да не може живата демократична традиция да прехване в почвата на новото време.
След това дойде ред на целенасочено разбиване на цялата политическа, а от там и управленска система. Политическите партии бяха обявени за изчадия адови, гнезда на корупция, развъдници на мафия. Сияйни гласове от този на Емил Кошлуков до сценаристите на “Шоуто на Слави” се надпреварваха да припяват, че мястото на послушниците партийни кандидати е на бунището и само мажоритарния избор ще спаси демокрацията и ще открие път към светли бъднини. На България били нужни личности. И се понесоха към парламента едни лични момци, братя и братовчеди, гдето полицията се опитваше да закопчее, а те лепяха по челото на електората дребни банкноти и къде успешно, къде не съвсем прилапаха местната власт и се прицелиха в голямата политика. Така де, болшевиките да не са вярвали през 1917 г., че ще се задържат толкова време на власт, но са опитали и са успели. Защо момците, бивши служители на разни секретни служби да не пробват. След като силово се наместват работите в бизнеса, силово може да се успее и в политиката. Нужно е, както казват запалянковците, малко да се бутнат правилата на играта. И гладни свирачи на тази тема се явиха, и настана една истерия “Долу партиите! Да живеят Личностите!”, че аха демократичното гърне да се търколи. Ама както казват Господ бил българин, та аварията не състоя, ама мераците останаха.
Никой от глашатаите и от електората не се замисли, че навсякъде по света в управлението влизат екипи, а тези екипи се изграждат от партии на основата на идеи и програми. Никому не хрумна, че партиите навсякъде представляват първичния филтър за пресяване и подбора на кадрите, за които носят тъй наречената политическа отговорност на избори. По тази причина кочкожамити депутати и министри свенливо повтарят, че не били политици, а експерти и естествено се отчитат само пред този човек, който им предложил поста. Той пък, съответния обладан от любовта народна, попада в неловкото положение да ги дири по събори и седенки / форуми и партита /, с притеснение обяснявайки, че ако не бил закона не би струпал политическа партия. После, когато славата вземе да му завяхва на свой ред оправдава всички недоносени решения с нуждата от партийна дисциплина .Те затова всичко ни е като на онзи селски кмет, дето го било страх що ще рекат хората като асфалтира улицата водеща до тях и затова с парите си оправил само своя двор. Никой не смее на висок глас да каже:“Да, демократичната система на гражданското общество изисква конкуренция, която в политическата сфера става на база идеи и програми, пропагандирани от екипи на политически партии. Кадрите в партиите е нужно да се градят и обучават в политически и управленски умения, както бизнеса трябва да гради и обучава своите фирмени кадри, за да може да се конкурира на пазара. Всички други измишльотини и игри с понятието форми на гражданското общество, са плод на нечисти корпоративни амбиции. Това е и лесно, ама комай и трудно разбираемо, зависи просто дали си от мислещите хора или от електората.
Така дойде ред на другия нагледен пример – новия политически субект и неговите носители. Беше далечната вече 2001 г. и в навечерието на изборите за парламент у нас електората бе луднал по едно ново движение с инициалите НДСВ, начело с бившия монарх Симеон Сакскобургготски. В името на любовта към отечеството последния обяви официално, че се налага да загърби мерака към короната, за да служи на Родината и да оправи нейните чеда за 800 дни. Никой от турилите розовите очила на надеждата не искаше да види как зад този политически проект надзъртат авторите - обидени “мултаци” и низвергнати “шестаци”, които редят депутатските листи на царство му и благосклонно отделят парче и за негова квота. В онези времена, когато емоциите управляваха разсъдъка на мнозина, изказах шумно предположението, че ще минат няколко години и ще се окаже, че Царят е бил избран от марсианците. Просто всеки пълнолетен българин ще отрича публично да е подавал вота си за него.
Какво стана, то се видя. Царят ни оправя не само 800 дни, четири години, но всеки слагаше различен смисъл в този термин. Заедно с него от странство долетяха напети икономисти, юпита, пропагандирани като класни специалисти от престижни Западни бизнес централи. Нахъсани да размажат домораслите  управленци, те се развъртяха, направиха няколко операции с външния дълг, от които на народа български остана да плаща загубите, прилапаха задълженията на трети страни към държавата и нейни фирми, останали недообрани, направиха няколко лични приватизационни подобрения и чак при реституцията на царската гора в Боровец на електората му светна нещо под капачката. Светна му, защото това последното бе материално и се вижда, а онова с милионите по операциите, кой му разбира. Светна му, ама късно. Просто изгледа как във властта пак се върнаха старите червени фамилии, а клюмналите новобогаташи изправиха ръст като новите олигарси.
Напук на всички клетви, след като разтваряше четири години портите на властта пред ДПС, на последвалите парламентарни избори царят в името на съхранението и се гушна с наследниците на бившите си врагове - комунисти и по волята на червените бонзи се роди “Тройната коалиция” За нея определения не са нужни, понеже управлението и стана символ на пладнешко разграбване. Иначе от новия за 2001 г. проект “Цар” днес е хартисала само абревиатурата НДСВ, която дори няма нищо с първоначалното си съдържание. Мощната клиентелистка прослойка, залегнала в неговото изграждане бързо се изнесе към нови висини, а ярките икономисти, внос от Запад или се завърнаха обратно към мъгливия Албион или от време на време се появяват да нагледат струпаното по време на управлението лично имане. Това, което успя да свърши този нов проект е, че разби крехката българска политическа система и отвори неограничени възможности пред въпросната политическа клиентела без свян да сменя не само политическия си полог, но и важно да морализаторства за доброто и лошото, честното и безчестното, да насажда с парите си чалгамисленето и пълния отказ от идеали.
И все пак, за да не бъда обвинен в черногледство и едностранчивост ще прибавя, че новият проект “Цар” сътвори и две добри неща. Той продължи линията поета от предното управление и България стана член на две престижни организации на  НАТО и Европейския съюз..Но ако от първото нещо благините ще си очакват в бъдеще, защото комай дълго време ще стоим на последно място в клуба на богатите и по-скоро ще прислужваме, отколкото ще решаваме, то от второто ползата е мигновена. След управлението на НДСВ, набъбналите симптоми на монархическа треска в електората бяха излекувани.
След примерите казват идвало ред на въпросите за размисъл. Те както се вижда са свързани с един генерален : “Защо 20 годишния ни преход се превърна в криволица, по която едни дърпат напред, други гледат с тъга назад, а трети го обявиха за свършил, понеже си уредиха нещата и не желаят някой да им ги разтури?” Така следват подвъпросите: “Защо като поемем по един друм вечно решаваме да свърнем в страни, тъй като някой ни рекъл, че има пряка пътека? Защо у нас с ярост се посрещат реформаторите и хората, които казват истината, а когато бъдат ликвидирани им се издигат големи паметници? Защо в определени моменти ни пробутват като новост и ценност, това което в други страни вече премахват? Защо вечно се търси месия, който да реши проблемите с магическа пръчка? Защо във водещите демократични страни политическите субекти имат традиции и лица, които обществото познава, а у нас е ребус кой в коя политическа партия се е прислонил и коя е новата теза, която защитава?” .
Има много още “Защо?”, но тъй като сме на финала на изложението нека  се опитаме да потърсим отговор на един от въпросите:” До кога ще продължава тази ситуация у нас да залагаме на неизвестното “новото”, да търсим бленувания лесен път на успеха и да затъваме все по-дълбоко в блатото, което сами сме си избрали да крякаме и да се препираме, а от страни да ни се смеят старите муцуни и да  подхвърлят новите проекти и теми за ръфане?” Навярно отговорът е прост :”Докато електоратът у нас е много повече от мислещите хора!” А дали количеството на втората група ще се множи и стремежът да се отделиш от манипулируемата инертна маса ще стане водещ, бъдещето ще покаже. Едно е ясно, че докато разумът не започне да изпреварва спонтанното решение, вайкането “Пак ни.....” ще си остане лайтмотивът на нашето общество.

Йордан Нихризов