ЗА ЕМАНЦИПАЦИЯТА НА СОЦИАЛДЕМОКРАТИТЕ И ЗА ГРАДИВНИЯ ПОЛИТИЧЕСКИ ЦЕНТЪР.
ПЪТЯТ КЪМ САМОСТОЯТЕЛНОТО ПОЛИТИЧЕСКО ДЕЙСТВИЕ
(Почти политически манифест)

Теодор Дечев - заместник председател на БСДП

През последните дни сме свидетели на парадоксални на пръв поглед явления в политическия ни живот. Вместо очкваните "излъчвания" на прагматично - позитивни послания във връзка с наближаващите местни избори, в публичното пространство гърмят идеологически диспути. Още по - изненадващо е, че дебатите се водят не в редовете на условната левица - БСП и сателитите й от "Нова левица" и от "Коалиция за България", а между самоопределящите се като "десни". По - точно в Съюза на демократичните сили. По някакъв чуден начин, приписваните на всички "леви" склонност към теоретизиране и политическа бъбривост са се прехвърлили при техните опоненти.

"Дясното" политическо пространство завря от идеологически дискусии.
Свидетели сме на възраждане на политическия печат. След спирането на "Демокрация", когато жълтите таблоиди с неприкрито задоволство обявиха окончателната си победа над "партийните органи", днес почти ежедневно можем да се разнообразяваме с по някой вестник, гравитиращ към определени среди в СДС.
В понеделник си купуваме "Избор", където разпознаваме някои знакови фигури от обкръжението на Петър Стоянов, както и симпатизанти на актуалното ръководство на СДС. След кратка почивка без "син вестник" във вторник, в сряда излиза обагреният в лилаво вестник "Седем". Противно на очакванията, създадени от цвета му, той не е синдикален орган, а издание на радикално настроените съмишленици на СДС, водени от безспорния си лидер Едвин Сугарев. (Докато траеше написването на този материал, Сугарев обяви, че напуска СДС, политическия и обществения живот, но авторът си запазва правото дълбоко да се съмнява, че това решение ще бъде окончателно).
В четвъртък излиза стремящият се да изглежда като "Хайд парк" на демократичните сили, вестник "Про & Анти". По - интелектуално настроените читатели могат в същия ден да си купят и "Литературен вестник", където до момента Едвин Сугарев също свири първа цигулка и където далеч не се пише само за литература. (Впрочем историческият текст на Сугарев за "Планът клин" започна да излиза на времето точно в … Литературен вестник).
Политическата учебна седмица се закрива в петък, когато сдружение "Трибуна за демокрация" предлага на обществеността "Вестникът". Заглавието е малко претенциозно, защото пълното му наименование (трябва да се четат и по-дребните букви) е "Вестникът - отговор на Вашите въпроси". "Вестникът" се списва в общи линии от хората, които бяха забъркани от ръководството на СДС в драмата с промените в ръководството на БНР през 2001 г. и след това надлежно предадени. Главен редактор е Цоня Събчева, в екипа са Любомир Любенов и Румен Янев - все знакови фигури. По понятни причини, не можем да очакваме от страниците на "Вестникът" да струят топли чувства към Петър Стоянов или още повече към Нери Терзиева. Какво да се прави - чувства…
Веднъж месечно изтрещява и вестникът за политика "Детонация" (всъщност доста балансиран за заглавието си), а веднъж на три месеца изданието на Политическата академия за Централна и Източна Европа - теоретичното списание "Разум", се опитва да сее семето на знанието сред новооглашените български християндемократи, с надеждата, че сред тях ще се открият дори привърженици на британския консерватизъм. Очевидния двигател на единственото теоретично списание, което се продава с успех и по вестникарските сергии у нас е политологът Светослав Малинов, на който трябва да признаем изключително детайлното познаване на консервативната мисъл от Бърк до Маргарет Тачър, че и извън тези граници.
Междувременно в ежедневно "ъпдейтваният" (т.е. обновяваният) елктронен сайт www.oshte.info , кипят непрекъсващи дискуси в рамките на целия демократичен спектър - от Иво Беров до социалдемократически мислещи хора, като моя скромност и Румен Георгиев. Съществуването на подобно свободно дискусионно пространство, създава известни проблеми на някои лидери на СДС и наскоро, кръгът около председателят на Столичния общински съвет - Антоан Николов създаде съвсем нов ежедневен електронен вестник - "Всеки ден" (www.vsekiden.com), с главен редактор шефът на Младежкия СДС - Мирослав Боршош. В изданието пишат професионалисти за пари (там откриваме дори една от най-идеологизираните журналистки на вестник "Сега"), което е пълна противоположност на списвания на абсолютно обществени начала "Още инфо".

Знакови публикации на знакови имена.
Също така, в един кратък календарен период станахме свидетели на няколко знакови публикации- две статии на Александър Божков за "лявото" и "дясното", поместени във вестник "Седем"; книгата на Филип Димитров, със заглавие "Митовете на българския преход" и книгата - сборник на Надежда Михайлова "Десният проект на България в началото на ХХІ век". Групираният около Едвин Сугарев клуб "14 декември" провведе цикъл от дискусии на тема "Чия е Бългалрия - на мафията или на гражданите?", а самият Едвин постулира категорично, че "преходът може да бъде само десен"…
Идеологическата активност в СДС през последните седмици се увенча с публикуването в списание "Разум" на проведената на 18 март 2003 г., дискусия под надслов "България и краят на парадигмата на прехода". В дискусията участват твърде познати политици и политолози, които в никакъв случай нямат нямат излишно време, за да участват в самоцелни дебати: Веселин Методиев, Георги Ганев, Георги Фотев, Димитър Димитров, Иван Костов, Иван Кръстев, Любов Минчева, Огнян Минчев, Румяна Коларова, Светослав Малинов и Филип Димитров. Пак на тази дискусия, Иван Костов "проговаря", при това по такъв начин, че и жълтите вестници се хвърлиха да препечатват изказването му …

Въпросът за края на прехода и политическото поведение на "силите на промяната".
Човек би се запитал - първо, какво е наложило тази истинска експлозия на идейни дискусии и прения в СДС и второ, какво засяга това социалдемократите от БСДП. Отговорите на двата въпроса са свързани. Цялата бурна идеологическа ферментация в СДС, съпроводена с поява на нови периодични издания, печатане на книги, провеждане на дискусии и правене на изявления има и личностна и тактическа, но и стратегическа компонента. За целите на този анализ, нас ни интересува преди всичко стратегическата компонента.
През последните месец - два, в България се проведоха две много тежки като академичен заряд дискусии на тема "Свършва ли преходът?". Едната е цитираната по-горе дискусия, организирана от списание "Разум", а другата беше проведена точно три дни по-късно от Българската асоциация по политически науки, (със съдействието на Нов български университет) под надслов "Европейскси стандарти в политическия живот". Названията на две от четирите отделни сесии говорят сами за себе си - "Преходът отвъд видимостта" и "Технология на прехода".
Пак сами за себе си говорят и заглавията на много от изнесените доклади - "Живковизмът и особеностите на българския преход" (автор Румен Дечев), "Ролята на Държавна сигурност в българския преход" (Минчо Христов), "Философия на българския преход" (Вихрен Бузов), "Краят на прехода или краят на илюзиите" (Светла Страшимирова), "Илюзиите на прехода" (Момчил Баджаков), "Защо преходът свършва ?" (Антоний Тодоров). Авторът на тези редове също участва в тази конференция (с доклада "Възможна ли е (квази)националистическа алтернатива в България") и има възможността да се убеди, че въпросът за "края на прехода" вълнува в еднаква степен политици и политолози и с лява и с дясна ориентация.
Теоретичните спорове за настъпилия или ненастъпил край на прехода, вълнуват политиците от практиката, тъй като приемането на един или друг отговор ще се отрази много осезателно и на тактиката и на дългосрочната стратегия на съответната партия. Особено остро резонира този въпрос в момента в СДС. Идеята, че "преходът свършва", в контекста на ставащото в СДС означава, че партията трябва да изчисти своя политически профил - разбира се, десен и християндемократически и че в политическата и практика вече няма място за революционни действия и за войнстващ антикомунизъм. Къде явно, къде под сурдинка в посока на това виждане клони сегашнвото ръководство на СДС.
Противното мнение се защитава от хора като Едвин Сугарев, Пламен Даракчиев, Крум Славов и т. н., като се артикулира или като тезата "преходът едва сега започва" (подобно гледище застъпва и Лъчезар Тошев) или под формата на въпроса "кой е виновен за проваления български преход" (автентична формулировка на клуб "14 декември"). Както се вижда, около отговорите на този въпрос се оплитат и партийните стратегии и откровеното разчистване на вътрешно партийни сметки.

С какво всичко това засяга социалдемократите от БСДП ?
Отговорът е прост. Целият формат, цялото съдържание на идейните дебати в СДС са посветени на въпроса какво е бъдещето на българско "дясно", "може ли преходът да бъде друг освен десен" и всякакви други прения на тема "дясно", вариращи от сериозни научно - приложни дискусии до спекулативни словестни еквилибристики.
Нашето отношение години наред беше, че "лявото" и "дясното" в българския политически живот са имагинерни понятия. Тази теза многократно е била обосновавана с отсъствието на основни противоречия на класическия "ляво - десен" политически модел в българския политически живот по време на преходния период. Така например, поне до 1997 г. (а дори и до средата на 2000 г.), в България беше много трудно да се идентифицират проявите на класическото противоречие "труд - капитал". Отделен въпрос е, че отделно от "европейското" разделение на по-леви и по-десни, в България с пълна сила действуваше разделението на "сили на промяната" и на "сили на НЕпромяната", на реформатори и на АНТИреформатори. (За всичко това е писано не веднъж. Може да се види статията "Българската социалдемокрация в екстремална ситуация" - сп. "Реформи", бр.1 от 1998 г., както и статията "Изкривената същност на българското политическо пространство", бр. 8 на вътрешнопартийния бюлетин "Позиция" от тази година).
По описаните по-горе причини, години наред БСДП се придържаше към стриктна подкрепа на "силите на промяната", на реформаторските сили към които СДС безспорно принадлежеше по категоричен начин. Ако обаче в СДС смятат, че преходът е завършил напълно, следва изводът , че те смятат че разделението на реформатори и антиреформатори вече не е актуално. На практика, това е прелюдия към пълната дезинтеграция на Обединените демократични сили. Образно казано, всеки си взима идеологията и партийната прагматика под мишница и започва да се оправя сам.

За СДС преходът свърши. Какво следва от това?
Има сериозни индикации, че СДС мисли точно така. Тук не е мястото да дискутираме много важният теоретичен въпрос, свършил ли е преходът. Можем да кажем само, че преходният процес в страните от Централна и Източна Европа се състои от няколко потока или от няколко успоредни прехода.
Така например с реформите на правителството на Иван Костов и с продължилата при правителството на Симеон приватизация на възлови финансови институции и на цели отрасли (тютюнопроизводство и телекомуникации, без значение на станалите гафове), можем да смятаме, че преходът в областта на промяната на собствеността е ПОЧТИ приключил, при това НЕОБРАТИМО. Може да не ни харесва как е протекъл и кой се е облагодетелствал от него, но той наистина е завършил.
Процесът на установяване на формална политическа демокрация е приключил НАПЪЛНО, като той ще стане необратим с окончателното ни приемане в ЕС. (Някой би казал - след приемането ни в НАТО, но не това е главното в този анализ).
Ако приемем обаче, че един от успоредните преходи е формирането на "дълбоко ешелонирано" гражданско общество, в което държавата целенасочено прехвърля много от своите функции на доказали своята състоятелност неправителствени организации, то с печал можем да установим, че сме някъде на едната трета на пътя.
Ако "напластим" механично, "един върху друг", описаните преходни процеси (при добро желание, можем да обособим още някой преход), ще видим основанието много политици и политолози да твърдят, че преходът е свършил. Още един път трябва да се повтори, че същественото в тази дискусия не е може ли да има "ляв" или "десен" преход. (През годините от 1995 г. насам, ние споделяхме мнението, че има само работещ и неработещ преход. Сам по себе си преходът е процес на нормализация на положението, на излизане от тоталитарния адрес "петдесет години назад и сто години в страни". Този възглед далеч не беше доминиращ в СДС, но пък беше споделян и е споделян от Иван Костов). Същественото е дали имаме установена устойчива демокрация, функциониращо пазарно стопанство и добре развите мрежа на гражданското общество. Ако вярваме на оценките от Брюксел - задачата е изпълнена 65 - 70 процента.
Всичко казано до тук мотивира огромната част от политиците в СДС, вече да идентифицират в своя манихейски свят "добрите" и "лошите" не с "реформаторите" и с "антиреформаторите", а с "десните" и "левите".
Тук вече ушите ни бяха проглушени от всякакви "десни" панегирици. Умерените, центристки настроени и изповядващи социалното учение на католическата църква християндемократи, не са искали да имат нещо общо д британските консерватори десетилетия наред, но в списание "Разум" г-жа Татчър присъствува с целия си блясък, за да ни съобщи, че "няма по-безсрамни хора от социалистите". Боя се, че тук тя далеч няма пред вид само българските социалисти, но да речем и британските лейбъристи. Кой в България би възприел крайностите във възгледите на г-жа Татчър, с целия й антиевропеизъм знае само Светослав Малинов. (Тук не става дума за определеното възхищение, което българинът изпитва към всака способна и решителна жена, а за самите ценности на баронеса Татчър).
От вестник "Седем" пък, Александър Божков, (с който през 2002 г., заедно основахме Института за интердисциплинарни изследвания и имаме достатъчно допирни точки), с пълна сериозност твърди, че правителството на Тони Блеър се било "наместило в обувките на Маргарет Татчър" толкова удобно, че не можело да се направи разлика между лейбъристи и консерватори. Александър Божков е твърде ерудиран и твърде проницателен човек, за да не може да открие диаметралните противоположности в политиката и приоритетите на двете управления на Блеър и "епохата на Маргарет Татчър". Просто сме свидетели на идеологически спекулации, които трябва да превърнат библейската алегория, че "правилни са само десните пътища" в политическа и най-вече пропагандна аксиома.
Пак от страниците на вестник "Седем", варненският християнски реформатор, консерватор и краен либерист Божидар Маринов, подлага на изпитание интелигентността на публиката, като се опитва да я убеди в правилността на тези, от които и неолибералите отдавна са се отказали. Така нареченият "лесеферизъм" (абсолютна свобода на пазара и стремеж към нулева държавна намеса в икономическия и обществения живот), отдавна е отречен и от леви и от десни, но той ни се предлага като чиста проба "пенкилер" срещу всякакви обществени и икономически болежки. Днес подобни възгледи се изповядват само от ограничен брой протестантски религиозни икономисти в Съединените щати, които далеч не са в списъка на тези които съветват тамошните decision makers (взимащите решения).

"Дясната" риторика, "лявото" безхаберие, смяната на "дневния ред" и поведението на социалдемократите.
Изброяването може да продължи още дълго. Любима мишена на новоизпечените ни пишман либерали е социалното осигуряване, което младежи с по две години трудов стаж отричат изцяло, без дори да познават начина му на функциониране. (Аз лично се застъпвам за понижаване на възрастта за придобиване на правото за гласуване на 16 години, но искрено се дразня на училите - недоучили от всички възрасти).
С две думи - залива ни родна, българска "дясна" риторика, без някой да се интересува, че има за партньори социалдемократи. От друга страна, в България имаме една БСП, която довежда до отчаяние хората имащи представа от измеренията на европейската и световна лява мисъл, преди всичко с пълнате си безидейност. От едната страна имаме китка политически сили (СДС, ССД, БСД "Радикали", ДП и т. н.), които категорично искат да се "окалъпят" по европейски християндемократически, десен образец. От другата страна имаме БСП със седемте й джуджета, която обаче не е социалдемократическа Снежанка, а антиреформаторска (и до ден днешен), ретроградна и безидейна политическа сила, свикнала да се изживява като "партията на властта" и дори като "партията на задкулисната власт".
От никое от тези две места няма да чуем някакви истински, адекватни на днешното време, социалдемократически, а в случая на БСП - дори просто леви идеи. Не е достатъчно да пускаш на митингите си Джон Ленън, необходими са много други неща … Работата е там, че на страната наистина е необходима социалдемократическа алтернатива, при това не сиромахомилско - народняшко - демогогски - популистка. Повечето от политиците у нас изглежда изобщо не си дават сметка за радикалните промени "в дневния ред на българската политика" (според вече изтърканото до втръсване вестникарско - депутатско словестно клише).
До днес, България живееше до голяма степен в страни от много от световните катаклизми. Проблемите на глобализацията в най-лошата им форма, не бяха актуални за България. Азиатската, мексиканската и дори руската финасови кризи, подминаха България и за нас те бяха новини от вестниците, а не остър проблем от ежедневието. По парадоксален начин, транснационалните компании, от които "пищи" целия свят, се оказваха едни от най-стриктно спазващите трудовото законодателство в България. Едва сега, нашите бизнесмени и предприемачи осъзнават в пълен размер кошмарното изостряне на конкуренцията в контекста на глобалната търговия. Някои политици бъркаха нобеловия лауреат Тобин - предложил въвеждането на минимален данък върху международните финансови транзакции, с оглед да се ограничи възможността от безогледни финансови спекулации в реално време, с автора на "Властелина на пръстените" - Толкин.
Не знам дали преходът е свършил съвсем, но краят на описаното по-горе време е дошъл. Партиите в България ще трябва да формулират позиции по всички глобални проблеми, които преди изобщо не са били актуални за тях. Ще трябва да се дадат предложения и за адекватни отговори на промените, предизвикани от глобализацията, и на въпроса за осигуряването на т. нар. устойчиво развитие, и на въпросите свързани с т. нар. "световно рисково общество". В рамките на европейската интеграция и "лудата крава" и "генетично модифицираните храни" стават български проблем. В рамките на "световното рисково общество", трябва да кажем "добър ден" на атипичната пнивмония (дано да не дава Господ да кажем "добър ден" и на "Ебола - Заир"…).
Има огромен набор от проблеми, по които политическите сили трябва да кажат своите предложения за отговори и решения. И по тези проблеми вече наистина има отчетливи разлики между левите и десните решения, между социалдемократическите и консервативните гледища. Ако сме истински социалдемократи, а не списък от членове, сближавани от някакви "кебапчийски интереси", ние ще трябва да спорим и с набедените български "леви" и с новопокръстените "десни". Ще трябва да спорим както с хора, които се наричат "леви", но всъщност са без всякакви идеи, така и с наши приятели, които уважаваме и ценим, но чиито възгледи се разминават с нашите.

Бегли примери на идеолгически противопоставяния, които предстоят.
Можем ли ние да приемем напиращите у работодателите, а и в някои кръгове на СДС (закодирани в печата с кулинарни наименования), идеи за пълна дерегулация на пазара на труда и за написване на нов, удобен за едрите работодатели Кодекс на труда? Очевидно не. Дебатите тепърва предстоят.
Можем ли ние да приемем, че понятието устойчиво развитие (т. е. провеждането на икономически, индустриални и екологични политики, които гарантират икономически и социален растеж, но "оставят шанс и за следващите поколения") може да бъде подменено само с една от компонентите му - устойчивият икономически растеж? На някого сега този въпрос би му звучал абстрактно, но утре той ще бъде в ядрото на политиката.
Имаме ли и най-бегла представа от проблемите, пред които се изправяме в контекста на световното рисково общество. Нямаме никаква, иначе изобщо реакциите ни на проблемите около българската ядрена енергетика нямаше да бъдат толкова еднозначни и толкова примитивни. Знае ли някой защо Швеция и Германия ликвидират ядрените си програми? Не разбира се. Хората по-скоро са склонни да заподозрят западните правителства в екологически фундаментализъм, отколкото да вникнат в тяхната логика при оценка на рисковете. Убеждават ни, че вероятността да се случи тежка авария в 3-ти и 4-ти реактор на АЕЦ "Козлодуй" е веднъж на сто хиляди години, но никой не признава, че вероятността да се случи Чернобилската авария, точно в този й вид е била … още по-малка.
Залагането върху оценката и управлението на риска, върху неговата оптимизация е фундаментално за най-напредничавите социалдемократически мислители. Става дума за хора като Улрих Бек и Антъни Гидънс, чиито съвети са желани от лейбъристки и социалистически премиер - министри в Европа. Но колцина социалисти от политическия елит в България имат хабер за какво става дума?
Звучи невероятно, но точно в областта на прилагането на рисковите технологии имаме типични "леви" и "десни" отговори. Не е никаква тайна, че точно крайните либерали, свързани с транснационалните хранително - вкусови концерни, очакват свръхпечалби от безусловното и безконтролно използуване на генетично модифицирани храни. В резултат на това, използуването на подобни рискови технологии, се представя на обществеността, почти като "второто падане на манната небесна". Не става дума за тоталното отричане на технологии, които действително биха могли да създадат нови възможности за решаване на проблеми, свързани с прехраната на човечеството. Срещу тоталното отричане на генетично модифицираните храни се обяви и лейбъристкият министър - председател Тони Блеър, който публично яде такава храна, заедно със семейството си. (Много хора не си дават точна сметка за стойността на този жест. Тони Блеър е дълбоко вярващ в Бога човек и практикуващ християнин. Бил е заместник председател на Християнското социалистическо движение - съставна част от Лейбъристката партия, такава каквато е примерно прочутото Фабианско общество. Всички църковни авторитети, начело с Римския Папа, са категорични противници на използуването на каквито и да са генни технологии). Става дума за противопоставяне срещу склонността да се недооценява рискът в името на печалбата, да не се инвестира в пълно научно изследване, а да се бърза с промишлената реализация, въпреки съществущите съмнения. (Трагедията в индийския град Бопал, станала преди години е типичен пример на недооценка на риска в името на бърза печалба).
Става дума не просто за управленска прагматика, а за съчетание на визия, идеология и на начин на мислене, отиващ далече напред, в сравнение с досегашните представи за "научност" при взимане на решения. (За научността на "научния комунизъм" тук изобщо не става дума). В контекста на глобализацията, с деидеологизацията и с прагматизмът на парче е свършено. България е част от континеталните европейски и от световните проблеми и позицията на българските политици вече ще бъде искана настойчиво. Нещо повече - възможността им да прокарват позицията си е институционализирана с тези мандати, които страната ни получи с договора от Ница. Те са в:
- Европейския парламент - 17 места
- Икономическия и социален комитет - 12 места
- Комитета на регионите - 12 места
- Тежест на гласа на България в Съвета на министрите - 10
След приемането ни в ЕС, никой няма да може да каже, "абе нас кой ли ни пита". Ще ни питат, но ние какво ли ще отговаряме …

За какво призовавам в крайна сметка?
Може никой да не се съмнява, че не бих изписал толкова хартия ако ставаше дума за някакъв тактически въпрос, коалиционна комбинация или вътрешно партиен проблем. Става дума за съвсем друго. Членовете на БСДП трябва да проумеят, че ситуацията се е променила радикално и от нас се иска или бърза и адекватна реакция или ни чака бавна политическа смърт. Възникват нови за България идеологически противопоставяния, в които БСДП трябва да заеме своето място и да представи в тях интелигентни и адекватни гледища.
Не става дума за преоценка на досегашната ни политика. За мен тя продължава да е принципно правилна. Участието на БСДП в ОДС не е грешка, нито измяна на социалдемократическата идея. То е резултат от противопоставянето на "силите на промяната" срещу ретроградните, на моменти мракобесни, антиреформаторски "сили на НЕпромяната", които по силата на редица обстоятелства се самоопределят като "леви" и се ползуват с благоволението на силни лобита в ПЕС и Социнтерна.
Не става дума и за промяна в сегашната конфигурация в Парламентарния съюз на ОДС. Дори и в политиката има морал и независимо от това дали се чувства комфортно или не, председателят на БСДП няма никакви основания към днешна дата да напуска ПС на ОДС.
Не става дума да се включваме със закъснение в хора на влъхвите, заклеймяващи управлението на ОДС и правителството на Иван Костов. При всички недостатъци на двете правителства на Иван Костов, те извършиха огромна работа с революционни последици. Днес е смешно да се наблюдава как някои от министрите на Симеон, продължават да се хвалят с неща, свършени от правителството на Костов още през … 2000 г. (Христоматиен е примерът с отпадането на около сто и тридесет лицензионни режима, точно през 2000 г., с които вицепремиерът Николай Василев продължава да се хвали и до ден днешен. Не по-малко трагикомичен е примерът с договора между българското правителство и американската компания "Ентърджи" за приватизация и рехабилитация на ТЕЦ "Марица Изток ІІІ". По време на предизборната кампания, "юпитата" го обявиха едва ли не за национално предателство. Днес, Николай Василев не пропуска да прибави инвестициите на "Ентърджи" в сметката на правителството, за влезлите в страната чуждестранни инвестиции за годината). Подобна душевна убогост не подхожда на никой социалдемократ, най-малко на заместник - председателя на партията.
Става дума за необходимостта БСДП да започне да генерира идеи, отговарящи на това, което в журналистическата конфекция се нарича "новите предизвикателства". Тук изобщо не могат да се приемат съображения от рода на: "абе ние хубаво ще генерираме идеи, ама с това медийно затъмнение, кой ли ще ги чете…", "хората се интересуват от кебапчета, а не от идеи и идеологии…", "избори се печелят с пари, а не с програми и платформи…". Ако една партия се приема малко от малко сериозно, тя трябва да отговаря на "големите проблеми на деня", както би казал Янко Сакъзов.
Тук искам да цитирам и един консерватор - Едмънд Бърк, който дава следната дефиниция за политическа партия: "Партията е група от мъже, които обединени върху основата на определен принцип, който всички те приемат, се стремят да осъществяват националния интерес чрез техните общи усилия". Забележителни в тази позиция на Бърк са две неща. Първо тя е направена по време, когато най-меката оценка за партиите е, че те са "бурени". Второ, като се абстрахираме, че в партията според Бърк участват само мъже, тази положителна дефиниция би трябвало да бъде пълноценен ориентир за политиците и днес.
В способността на една партия да идентифицира "големите проблеми на деня", а след това и да предлага отговор на предизвикателствата е смисълът на съществуването й. Еднозначни отговори на проблемите няма - към тях може да се подходи от различен ъгъл - и от "ляво" и от "дясно". По тази причина сме свидетели на съществуването на различни партии. В напредналите държави конкуренцията между партиите води до оптимизация на политическия процес. При по-примитивните политически елити, конкуренцията води до остра конфронтация, антагонизми и дори до обществени сблъсъци. Нашата задача е да осигурим възможността българският политически процес да бъде оптимизационен, в рамките на съревнованието между "реформаторското дясно" и "реформаторското ляво". Между новооглашените християндемократи и извеждащите своята история от 1891 г., но с нищожно като продължителност участие в управлението на страната от създаването си до сега, социалдемократи.
Докато политическият живот се изразява в опозицията "СДС срещу БСП", "реформаторско дясно срещу ретроградно ляво", с епизодични включвания на политически екзотики като БББ и НДСВ, за никаква оптимизация на политическия процес в България не може да става дума.

За градивния политически център.
В наше време сме свидетели на изключително сближаване на позициите на лидерите на социалдемократическите и християндемократическите партии в Европа. (Тук не включваме някои консерватори като британските, датските и др.). Причината за това е извървяният път едни към други, през десетилетия демократично редуване във властта и оптимизация на политическия процес. Това не намалява страстта и патоса, с който те спорят пред избирателите си, но сближаването е факт. И не само защото "социалдемокрацията е отишла в дясно", а защото е имало движение едни към други. Въпреки това, двете политически движения се различават едно от друго по много неща.
На първо място - по произхода си, по това от къде идват. Безспорно те идват от различни посоки.
На второ място - по гражданската мрежа на която стъпват. Християндемокрацията стъпва на църковните братства, на безбройните хуманитарни, образователни, социални и какви ли не организации на Църквата (по-точно на църквите). Социалдемократите стъпват главно на реформистките синдикати, на голяма част от кооперациите и на мрежи от ляво, реформистки настроени интелектуалци.
На трето място - по посоката в която се стремят да разширят влиянието си по време на избори, извън борбата за центристки настроените избиратели. Социалдемократите не се гнусят да се опитват да привлекат и комунистически гласове и троцкистки, "бъркат в канчето" на зелените при първа възможност. Християндемократите изобщо не се срамуват "да загребват" от крайните консерватори, от десните популисти, от националистите. Партийните им програми обаче почти се срещат в центъра.
Така се формира градивният политически център - чрез изключването на политическите крайности и поддържането на равновесието на политическата и социална система. Последното не е лесна задача и се сблъсква с постоянни трудности и препятствия. Трудът обаче, определено си заслужава.
Задачата на БСДП не е да се конфронтира с всички, по всички азимути и най-паче със СДС, а да се опита да заеме своето място в изграждането на градивния политически център в България.
В България този център не съществува, макар че по принцип би трябвало да може да се изгради дори по-бързо, отколкото в утвърдените демокрации. Посочените по-горе три основни различия на лявата и дясната компонента на градивния политически център не са типични за България. В България нито СДС се опира на някаква клерикално - гражданска мрежа, нито БСДП и другите социалдемократически фракции имат безрезервната подкрепа на профсъюзите. (За кооперациите да не говорим, че положението е почти срамно).
БСДП и СДС не идват от двата противоположни края на политическото пространство. Те по-скоро се раздалечават, тръгвайки от една и съща точка. Ябълката на раздора е, че техните потенциални избиратели са едни и същи в значителна степен. Също така, за някои политици от СДС е много по-изгодно да имат за опонент една партия с тежко политическо наследство, в което има и тероризъм и безнравственост и тоталитарна практика. Къде по-трудно се опонира на една социалдемократическа партия с "чисто досие".
Последното е и причината, години наред много от лидерите на СДС да толерират Евролевицата, таейки надеждата, че БСДП просто ще се разтвори в по-големия си коалиционен партньор. Това обаче не стана, а е и тема за друг разказ. Важното е, че социалдемократите трябва да се еманципират, генерирайки адекватни идеи за по-близкото и по-далечно развитие на България, на базата на техните принципи и гледни точки. Разрастването на партията може да стане само на основата на привличане на хора, които желаят да участват в моделирането на една социалдемократическа стратегия за бъдещото развитие на България. Отграничаването на БСДП от СДС трябва да стане на база на собствените идеи и програми, а не чрез показни акции, с персонално противопоставяне или чрез примитивни политически заклинания.
На социалдемократите им предстои огромна работа и тук те могат само да се поучат от основателите, които неотстъпно са работели над визията си за България, без да се притесняват кога ще влязат в общинските съвети, парламента и правителството. Силата на идеите им е донесла политически успех и признание точно на най-ярките личности като Янко Сакъзов, Кръстю Пастухов, Петър Джидров, Асен Цанков, д-р Атанас Москов - хора с идеи и визия.
Ние не трябва да преживяваме, че нямаме парите на други партии, нито пък благоволението на жълтите таблоиди. Добрите идеи се разпространяват достатъчно бързо, когато има кой да ги формулира и кой да ги поеме. През 2000 г., БСДП - БСДС демонстрира политически реализъм, като прие политическа програма за периода до приемането ни в Европейския съюз. Задача на БСДП е да започне да работи на визията си за България след приемането ни в ЕС. Тя в никакъв случай не може да бъде "България на разноските на останалите членове".
В БСДП трябва да се извърши комуникационна революция. Първите стъпки в използуването на Интернет и съвременните информационни технологии са факт, но членовете трябва да отговорят на усилията на ръководството със своите собствени усилия - поне да се научат да следят партийния уеб сайт и да получават информация по електронната поща. (Между другото, точно това беше първата кампания на Тони Блеър, след като стана лидер на лейбъристите).
Информационното пространство на глобалната мрежа е мястото, където партията си дава среща с над 600 000 потребители - ровече отколкото е ежедневният тираж и на най-големия вестник. За сега, уеб страницата на БСДП е посетена от около 2 400 души. Ясно е, че това е единият от каналите, по които партията може да се обърне към потенциалните си симпатизанти, които се отличават с относителрно по-висока информационна култура и относително по-ниска средна възраст. Тук е необходим къртовски труд, но усилията си струват.
Разбира се, остават поне 2 400 000 избиратели, с които социалдемократите няма да влязат във връзка чрез авангардните информационни технологи. За да отправим посланието си към тези хора, ние трябва да търсим съдействието на всякакви партньори и посредници - профсъюзи, неправителствени организации, кооперативни сдружения, неформални групи. Ако искаме да успеем, трябва първо ние да си повярваме,че имаме какво да кажем и че знаем как да го кажем.
Самостоятелността на БСДП, за която мечтаем от 1991 г., минава през оригиналността и адекватността на идеите ни и през волята ни да се опълчим на апатията в обществото и на продажността на комерсиалните медии. Пари трябват, но преди това трябва вяра в собствените сили и мотивация. Не издигам лозунги, а просто казвам, че бъдещето ни е в собствените ни ръце.