ЩЕ ОБИКАЛЯМЕ ЛИ ОЩЕ 20 ГОДИНИ В КРЪГ ИЗ ПУСТИНЯТА?

Казват, че Мойсей водил 40 години народа си из пустинята, за да измрат всички, които познават робството и станат наистина свободни хора. Ако тази библейска притча е вярна и за нас, може уверено да се каже:” Ура другари, преходът е преполовен!” Половината изпаднаха по пътя или отлетяха в чужбина. Остава ни, има няма, двадесетина години и тъмното тоталитарно минало ще може безкритично да се представя като светъл спомен. Който не вярва да се запита как така привикнахме с максимата, че двадесет години пропадаме, като че ли преди това 45 години сме летели нейде из висините Останалото отива под масата с принципа :”Революциите изяждат своите творци, а след тях остава мръсната пяна”, сентенция, за която примери дал Господ.. В резултат изпъква спомена за силните , диктаторите и вечния стремеж към новото, утре оказващо се често ненаученото старо. Порок съграден естествено от постоянните пропуски в образователната ни система.

Някой казват, че с последните скандали за подслушване и със специалните разузнавателни средства, заловили толерирана корупция сме се били върнали отново в тоталитарното време. Това е може би, защото за разлика от Мойсей не разполагаме, с такива обширни пустинни пространства за 40-годишно лутане. Все пак България с природните си дадености е изглеждала за мнозина като райска градина. Та по тези причини архитектите на прехода са решили да тръгнем от началото, за да не свърнем в непредвидена посока, поради промяна на средата. Ще бъдат прави застъпниците на тази теза ама уви само на половина. Да и преди двадесет години се следеше и подслушваше, но за разлика от днес никой не и помислеше да го изнесе публично като факт. Армията на доносниците работеше активно и безмълвно и не се хвалеше със своите постижения, тъй като служеше на недосегаемите червени бонзи, а не се разпореждаше с властта. Корупцията мило се наричаше “система на връзките” и в нея бе въвлечена цялата държавна машина, ала поради това че мястото на пазарната икономика бе заето от тоталния пазарен дефицит същата имаше предимно натурален характер. Мишо Бирата в онези години просто си пиеше бирата и си нямаше проблеми с производството и, а Президента на Републиката Георги Първанов и настоящия директор на Агенция “Митници” Вальо Танов бяха служители на две управления на ДС и техните псевдоними Гоце и Гергов бяха известни на тесен кръг оперативни работници. Министър-председателят Борисов бе член на Партията – майка и кротко преподаваше в Симеоново, без да развява роднинските си връзки с разни врагове на народа. Слуховете на пазара заместваха свободните медии, а вярващите в светлото бъдеще бяха 99,99 /,с тенденция към нарастване.

Изобщо всичко си беше по нормите както се пишеше в учебниците, не като днеска ерзац. Медиите уж са свободни и независими, но за да ти се чуе мнението в тях трябва да си платиш. Иначе отиваш в категорията мрънкане на някакви си маргиналии, на които не бива да се обръща внимание. За да предизвикаш интерес е нужно да си или обратен или сбъркан или да извършиш големи простотии, с които ще бъдеш сервиран на публиката като баланс на официалното мнение. Защото има казват СЕМ, който се грижел за баланса на мненията. Министър-председателят се хвали с репресирания си дядо и прави дълбок поклон към диктатора Живков, гдето с тъпотиите си беше станал главен герой на почти всички политически вицове, но блюдолизците му го зовяха мило “човек от народа”. Ченгетата от разни управления на бившата ДС са закичени на високи държавни постове и гордо се изявяват като спасители на отечеството с агентурното си минало, а бившите крепители на комунистическите идеали, партийни и комсомолски секретари от всякакъв ранг са вече новите строители на капитализма.
Всички се вписаха в новото демократично време и бандитите и техните преследвачи бивши служители на реда. Та като речеш днес мутра да се чудиш от къде му идва генезиса, дали от някое трудово –възпитателно училище или от някое районно управление на МВР Като капак отгоре се мъдри основното мото на тези преходни години: “Остави ги, всички са маскари!”
Това за маскарите доби сила най-лесно. Защото в началото на прехода имаше огромна маса от хора, която искаше две простички неща свобода и справедливост, но никой не се замисляше как ще се изгради едно солидарно общество в условията на конкуренция, при силния натиск на фактори от миналото, успешно боравещи с носталгията на люде, на които десетилетия са промивали мозъците. И маскарада се проведе успешно.
Първо по времето, когато народът ликуваше по площадите и крещеше :”Демокрация!”, червената агентура замиташе следите и изграждаше новите субекти в бизнеса. Докато се захласвахме по европейските ценности стройни мъжаги размъкваха куфарчета и нагледно доказаха, че капитализмът е вълчи и е готов да глътне всичко, което му предложиш. Така старите “Другари” и техните синове и дъщери се откупиха от лошите империалисти и станаха част от тяхното настояще и мироглед.

След това на родна почва започна подмяната на ценностите. Традиционните политически партии, които можеха да прехвърлят мост с демократичното минало взеха да се раздуват от ядра заредени с революционен патос. Докато се оформи структурата им те бяха взривени от вътре и от вън от напористи агенти на бившите служби за сигурност. Така връзката с традицията бе компрометирана. А в пространството бе запазен само един недамгосан политически субект . Това разбира се бе бившата комунистическа партия, преродила се в социалистически мастодонт - врящо гърне от идеологии и противоречия, в което червени бабички и червени мобифони гласуваха заедно заради общия страх – страха от действителна промяна.

Извън средите на организацията на бившите комунисти преродени агенти и новоизлюпени теоретици разбиваха на пух и прах всяка конструктивна идея или намерение. Във време, когато в развитите страни обществото се обединяваше, у нас пространството бе разделено по ленинско-сталинските параметри на ляво и дясно. Новата БСП, наследила старата БКП, веднага си глътна лявото парче и се вписа в демократичните промени. Антикомунизмът бе определен за архаизъм от прилетели незнайно как “мастити учени”, уж творили в Англия и зад Океана. После бе залят с епитети като “пещерен” и “вулгарен”, а на застъпниците му със закърпените си гащи бе оставено на воля да се зоват десни. И се почна едно множене на десни по-десни и ултрадесни партийки и организации, които тръбяха, че ненавиждат термина “социално”, защото миришел на социализъм. Тук някой може справедливо да отбележи,че десните са приели многократно повече социални закони от левите у нас, но аномалията се дължи на факта, че левицата винаги е творяла в интерес на своите олигарси, а на десните оставяше да обръщат внимание на хората със социални пенсии и социални помощи, преливащи от техните редици. Нали политическото огледало у нас бяхме взели назаем от кривите в цирка всичко си изглеждаше на мястото. Единствено лелеяната средна класа изчезна от дневния ред, но пък в обществото започна да бълбука от “нови проекти”, “ново време” и “нов морал” При това преподавани от стари муцуни, които нямаха ни проект, ни морал.
Резултатът от този заместител на ценности скромно нарекохме “чалга” и така си свикнахме с него, че той си стана синоним на нашето битие. То, нещастното чалга общество започна да ражда чалга поколение, да твори чалга култура, да води чалга политика и да се прекланя пред чалга лидери. Та настана момента да се питаме има ли такава държава, гдето наглед очевидното право е криво, лявото е дясно, а ако платиш и грозното ще бъде оценено като красиво. Някой я зовът страната Абсурдистан. Има я и тя вече е част от новото общество на модерния капитализъм. Този, за който ни учеха, че не съществува, а сега сме на път да разберем сами, че не е в ред, при това от същите учители, но в новата им роля и форма.
Защо мислещите хора у нас са като препарирани? Отговорът наглед е прост – защото загубиха опората в ценностите и традицията. Защото днес патриот е този който крещи и мрази другите, а не този който обича Родината си. Защото сега правото е на страната на този, който може да плати, за да го придобие. Защото честта е архаизъм, а подлостта чест. Защото всичко може да бъде подменено. Ала най-вече защото загубиха вяра, че с гласът си могат да променят нещо.

Има ли алтернатива? Да, на теория винаги има, но как би могла да стане реалност и колко дълъг ще бъде пътя до нея? Може би за това трябва смелостта да се тръгне от начало по път различен от този, който ни водят повече от две десетилетия. Можем да кажем, че черното е черно, че бялото е бяло, че ново, което ни пробутват си е старото проядено и пълно с калинки. Можем, ако има достатъчно хора със смелост, ако не изневерим на принципите и традициите, ако се сетим, за това къде сбъркахме и имаме доблестта да признаем провалите. Може би началото ще дойде не от измисленото ново, а от истинското или по-скоро от забравеното, от загърбената традиция, от тези, които вярват, че алтернативата не е натрапената идея, а тази която ще те доведе до нов по-добър живот. В противен случай оценката ще правят онези, които успеят да изкарат до края на пътя в пустинята. А ако някой се страхува, че сред хора с робска психика трудно се появява месия, да не се безпокои, той винаги ще е добре дошъл, тъй като заменя необходимостта на индивида да мисли и решава сам. По трудното е днес да сглобиш отбор от индивиди, готови да вземат общо решение и да го отстояват заедно съзнателно до край, единствено и само в името на общото благо. Такъв отбор би съкратил пътя до обетованата земя за всички поне с десетилетие.

Йордан Нихризов