|
ИСТОРИЯТА И НЕЙНИТЕ ПАМЕТНИЦИ
България има над 1300 годишна история и множество паметници. Има паметници на славата, на героизма и саможертвата, паметници на културата и даже паметници на глупостта. Едни от тях често влизат в класацията “Епопея на забравените”, други всички се чудят защо са създадени, а трети гордо получават правото да служат за аргумент за коригиране на самата история.
Защо ли нещата не си отидат по местата ще рекат някои, както е в много напреднали страни по света, където хората отдават заслужена почит пред паметта и делата на своите велики предшественици? Отговорът е колкото елементарен, толкова и неразбираем за мнозина странични наблюдатели непреживели събитията от близкото минало. Просто България е една от страните в Източна Европа, през която е минала комунистическата машина. Като всяка религия отричаща правото на съществуване на други религии и комунизма си избира собствени богове и техни пророци, като надлежно си изгражда молитвени текета, където вярващите да презареждат идейните батерии. За незапознатите ще поясним, че текето е мюсюлмански ритуален комплекс, в центъра, на който се намира тюрбето, тоест гробницата на алиански светец или духовен водач. Та първото комунистическо тюрбе цъфва в Москва на Червения площад през 1924 г. със смъртта на вожда Владимир Улянов, но много скоро с разпространението на червената утопия по стъпките на Червената армия тюрбета изникват и в други държави на Европа и Азия. Разбира се, България е в челните редици на класацията и още от 1949 г. с кончината на Георги Димитров се сдобива в центъра на София с мавзолей и само една случайност не я урежда с прилежащо гробище по примера на кремълската московска стена.
Та понеже става дума за паметниците и историята у нас се налага да отбележим, че комунистическите историографи се скъсаха от скалъпване на събития и изводи в угода на властващите, а скулптори и архитекти ваяха от метал и камък паметните знаци в Родината. Старите войнишки паметници на героите отдали живота си за България бяха или занемарени или преместени на склад, за да отворят място на новите юнаци. Нали войните бяха обявени за империалистически, а идеята за обединение на българските земи за шовинизъм. Други, като Христо Ботев се сдобиха хем с нова подобрена биография, хем с петолъчна звезда на лобното място във Врачанския Балкан в замяна на стария опълченски кръст. Е имаше и такива без късмет като Гюро Михайлов да речем, който не само изчезна от площада в Пловдив ами и социалистическия старшината в казармата го даваше за пример преди наряд, как вместо да вземе пожарогасителя и да потуши огъня, загинал на поста си. За сметка на тях още приживе в камъка бяха претворени люде като генералния секретар на БКП Тодор Живков, старата партийна деятелка Цола Драгойчева и разбира се генералния секретар на КПСС Леонид Илич Брежнев.
И макар комунистическите лидери да се надяваха, че са си осигурили навеки признателност времената се смениха, червената религия рухна, а техните съратници и наследници се юрнаха да берат благините на презрения капитализъм. Още в първите години на прехода много от тоталитарните “шедьоври” бяха демонтирани. Забравени бяха и вицовете изградени за тях, как в скулптурата символизираща българо-съветската дружба над Перловска река в София, рускинята държала зърното, а за българката останало да се хване за сламата.. За съжаление още преди да се роди новото гражданско общество у нас започнаха да никнат повеите на реставрацията и много от паметните знаци на тоталитарното минало останаха по местата си. Ако трябва да бъдем справедливи, дори поради особеностите на нашия преход в чиито идеи, можем да съзрем максимата “това е магистралата от някъде за никъде”, част от паметните знаци като този на Тодор Живков в гр. Правец дори се върнаха по своите места под аплодисментите на носталгичната публика. Е скулптурата не е същата, но пък вече си има крака и е стъпила здраво на тях, тъй като чувства подкрепата на управляващите.
Най-особен е обаче е случая с паметника на съветската армия, заради когото припомняме всички тези познати от минали времена моменти. Издигнат в пъпа на столицата през петдесетте години на миналия век комплекса, закичен с шмайзери и пушки, иде да подчертае преклонението на нашенските васали пред другарите в Москва за дадената им власт посредством Червената армия. Мотото, изсечено в камъка естествено е коленопреклонна признателност към армията наречена освободителка. Историческата истина, разбира се, е далеч по-различна, но това не тормози хората с къса памет. Нали за тях пропагандата твореше измисления героизъм и прикриваше жестоката правда.. Не България обявява война на СССР през 1944 г., а обратно Червената армия встъпва у нас за да реализира подялбата на света, според която страната ни е поверена на милостта на съветския диктатор Йосиф Висарионович Сталин. И макар посрещната също с цветя, тя за разлика от руската през 1877-1878 г. не носи освобождението на един поробен народ, а налагането на тоталитарна диктатура, която ще го откъсне от естествения му европейски път за близо половин век. Това е най-кратката историческа правда, а колкото до жертвите и гоненията, свързани с насилственото налагане на диктатура чужда на българските традиции, то разказа би бил твърде дълъг. Следите в промитото съзнание, в страха, в неестествената злоба и завист, в апатията с очакването на чудотворното решение там някъде от вън, проникнали сякаш в гените на няколко поколения българи са плод до голяма степен от това освобождение.
Документално погледнато този символ на недотам светлото минало в центъра на София отдавна го няма. С решение № 2 от 1993 г. Столичния общински съвет го е демонтирал и отпратил на заслужен отдих в парка на тоталитарната култура. Е, както казваше Петко Бочаров: “Да, ама не!”, та опрян на “обективни” обстоятелства монумента оцеля вече почти двадесет години в очакване на по-добри времена, които комай определено се задават. И точно в този момент една гражданска инициативна група начело с Валентина Маринова надава глас за изпълнение на брадясалото решение, с което разцепва застойното мълчание. Акта е очевидно неудобен за много политически сили, които успяха да се впишат успешно в политическото пространство, както и за тези, които от свян смениха определението антикомунисти с уж съвременното, европейско “десни” В този случай, както обикновено става от едната страна е гробно мълчание или симулиране на някаква съпричастност, а от другата, лявата на преден план са извадени крайни групи противници, състоящи се от стари партийни деятели в комбинация с внуци развяващи знамена с лика на Че Гевара. Общото, единяващо вторите е, че за тях инакомислещите са и винаги ще останат “фашисти”.
На 09.01.2001 г. инициативния комитет и около двеста привърженици провеждат митинг пред паметника, за да припомнят на Столична община за неизпълнените решения, а до тях застава малка на гласовита червена агитка със знамена и възгласи “фашисти”. За да бъде всичко в унисон със съвременната порнография в политиката, сред обществото се пуска слуха, че инициативния комитет обслужва бизнес интереси за замяна на паметника със строителство на голям търговски комплекс за скъпи стоки, пълен с барове и казина. История, изградено в унисон със съвременната жълта машина за пришиване на обществен неприязън.
Естествено хората застанали срещу желанието да се съхрани тихомълком едно централно теке на комунистическата религия нямат нито възможностите, нито достатъчните средства да се борят сами срещу коварните си противници и се нуждаят от моралната подкрепа на всички незасегнати от червея на обществената апатия. По предложение на доаена на Националния комитет на БСДП г-н Илия Ризов бе проведена среща на членове на ръководството на БСДП и РДП с председателя на инициативния комитет г-жа Маринова. Нашата идея бе не само да окажем морална подкрепа на тяхното начинание, но и да дадем идея как да излязат от капана, заложен им със слуховете за обслужване на бизнес интереси. Така се оформи съвместната декларация на двете политически организации с предложение пространството в центъра на нашата столица да остане свързано с България, посредством изграждането на Комплекс на българската слава. Публикувайки тази декларация отделно ние сме радостни, че инициативния комитет възприе идеята да направи на страницата си в Интернет символично допитване до българските граждани за техните виждания за оформяне на пространството след изпълнение на решението за демонтиране на въпросния символ от тоталитарното минало. Сега наред са тези, в чиито ръце е решаването на проблема, а ние бихме добавили както и на всички кичещи се с етикета патриоти, защото е лесно да скандираш, че мразиш, трудното е да докажеш, че обичаш Родината си, а не си патриот временно по нечия заръка.
“Позиция”
|
|