ЧИЯ Е СОЛИДАРНОСТТА ?

Министър-председателят заяви пред медиите:”НОИ затъва като БДЖ”. Този факт бе установен почти три петилетки след началото на пенсионната реформа и година след приемането от тристранния съвет на новия пакет от мерки в тази област с хоризонт следващите двадесет години. Причина за изказването бе нарастващия дефицит в първия, солидарния стълб, който бюджета ежегодно покрива.

За разлика от БДЖ, обаче Националния осигурителен институт /НОИ/ е разплащателна институция, която не превозва товари и не формира печалба или загуба от търговска дейност. Колкото и да е критикуван в последно време НОИ за неверни разчети на планираните разходи в пенсионния сектор, то и за неокатите стана ясно, че стрелите са насочени към изкуствено раздут сапунен мехур. Защото сметката се прави простичко: броя на пенсионерите по средната пенсия. Та колкото и да искаш да сбъркаш, пак не можеш сбърка с толкова, колкото очевидно не достигат..Разбира се, възможни са разбивки по видове пенсии, разходи за обслужване и други, но те ще послужат за анализ и евентуално ответни мерки, но не и да изменят общата картина. От тук лесно идва естествения извод, че за да се реши проблема с прословутия солидарен стълб, който сега е почти единствения доход на пенсионерите у нас и който държавата е поела задължението да гарантира, или трябва да се увеличат приходите или да се намалят разходите.

От началото на пенсионната реформа след редица мероприятия поощрявани стръвно политически от вси страни се достигна до прословутия пример на Хенри Форд от книгата му “Моят живот, моите успехи”, че ако от една бъчва точиш повече, отколкото наливаш, рано или късно ще и видиш дъното..Казано по друг начин, ако дефицита надвиши постъпленията от осигурителни вноски, ние твърдо сме се върнали във времето на др. Тодор Живков и разбирането на развития социализъм за разходопокривната пенсионна система.
За да се съхрани пенсионната система у нас, тъй като някак неетично е да се отправят молби към Арахангел Михаил да работи като стахановец, се възприема друг подход.- нормативно ограничаване броя на хората, които ще станат пенсионери, посредством увеличаване възрастта и стажа за придобиване на право на пенсия.. За пример се дават страни от Европа, където това вече е в ход. Е, има и друго радикално предложение: да се строши кацата и да се  прави друга, нова реформа, но за това, когато му дойде времето.
Незнайно защо никой от управляващи и опозиция и дума не обелват за възможността за разширяване на кръга на участници в набирането на средствата за солидарния стълб. След като от дясно викаха възторжено, а от ляво проведоха няколко последователни мероприятия за намаляване на осигурителните вноски, приходът на средства в солидарната система рязко спадна. Абсолютен блъф се оказаха приказките, че намаляването на вноските ще изсветли икономиката и повиши броя на осигуряващите се. Причините както винаги са комплексни, но към всичко друго се налага да прибавим, че живеем в посткомунистическа България, където икономически и политически механизми се трошат, навлизайки в изкривения свят на мутроикономиката. Единствените, освен олигарсите, които потриваха ръце от ефекта бяха техните верни клакьори – радетелите на либералните стратегии. Та докато светът вървеше напред с песен никой не обръщаше внимание. Сега в условията на криза истината лъсна на яве и солидарността се оказа сираче.

Иначе как да оценим факта, че горната граница на максималния праг на осигуряването продължава да е 2000 лв. от времето, когато отговаряше на размера на 10 минимални работни заплати и днес никой освен синдикатите не предлага корекция. Как сините ще задращят своята кристална дясна чистота, която ги стопи до статистическа грешка или червените и новите управляващи ще наранят икономически силните с “дрънканици” за подкрепа на нещо, от което те не очакват пенсия. Ето защо от политиците на мода в днешно време никой не иска да вникне, че солидарността е принцип и при левите и при десните. Нали по важно е да не разсърди спонсора, понеже реалността показва, че избори вече се печелят не с идеи, а с пари.
Как по друг начин може да се оцени позицията на управляващите, когато при повишаване на осигурителния праг от 2000 лв. на 2700 лв. /по разчети на КНСБ/ се печелят 120 млн. лв., а при повишаване възрастта за пенсиониране с една година едва между 20 и 50 млн. лв. плюс социално напрежение. и въпреки всичко те избират втория път. Мероприятието прилича на паническо изхвърляне на товар от пробит кораб с надеждата той да олекне и се задържи над водата, вместо да се търсят начини за запушване на пробойните. Днес ще прибавим към възрастта за пенсиониране една година, след година, за да задържим вълната на пенсионери ще са нужни две, после три и така до сто. А кой се сеща за съпътстващия дефект на подхода, че когато социалната пенсия тръгне да се изравнява по показатели с тази за осигурителен стаж и възраст, броя на  осигуряващите се рязко ще се отлее?

Съществуват множество действия, които биха облекчили финансовото състояние на НОИ и на социалната система като цяло. Тук влизат преглед на инвалидните пенсии, чиито брой е като след война, използване на европейските програми за разширяване на заетостта, повишаване на контрола и отговорността при осигуряване, разширяване на кръга на участващите в солидарното осигуряване, та до преграждане на философията на мургавия Рамбо, който произвежда деца като стока, за да осигури ракия със социалните помощи.

Всичко предлагано днес на парче за съжаление е вън от реалното мислене, че доверие към една пенсионна система се гради с десетилетия и реформите в нея не трябва рязко да я накланят, създавайки паника в цели поколения. В България вече две десетилетия възрастните хора носят на гърба си товара от онова време, което мнозина в наши дни с гордост наричат щастливо социалистическо общество, а не грабеж на труд и тоталитарна тирания. Открит остава въпросът, нужно ли е техните деца и внуци да платят за пореден път на сегашните олигарси и мутрокапиталисти, наследници на своите отци правоверни комунисти? Защо отново се налага да загърбим принципите и като що за термин се явява на солидарността в обществото?
Все пак в настоящия момент има в България и доволни от ситуацията. Това са онези, които тихо работеха за срива на солидарния стълб и техните глашатаи радетели на разни либерални стратегии. Казано просто те днес с апломб предлагат да строшим кацата, която години сме пълнили за черни дни, да загърбим стореното и да започнем нова пенсионна реформа, основана изцяло на капиталопокривната система. Ако е необходимо те ще намерят и виновни за днешното състоянието. Нали по ленински някой трябва да се заклейми, за да е доволен народа. Например правителството на ОДС, което стартира промените през 1997 г. или Иван Костов, да речем /току виж някой да се сети, че до вчера тези идеолози му лежаха в краката, ама сега вече не е на мода/, няма значение, важно е да се говори, че от утре започва светлото бъдеще.

Реалността на практика ще бъде друга. От държавата ще отпадне задължението за гарантиране на доходи на пенсионерите, съобразно участието в пенсионното осигуряване. С това и разправиите на всяко следващо правителство ще приключат. Социалната пенсия, която ще се плаща, ще се формира също “справедливо” – един пенсионер, един стомах, една пенсия. Всички ще трябва да са доволни и да уважават властта, защото тя ще определя размера на дажбите. Без това няма в света революция стартирала от пенсионери. За тези родени след 1959 г. ще се открехне щастието и благодатта на новите идеи, като от задължителното допълнителното си осигуряване получат двадесет -тридесет лева месечно, но шумно и ентусиазирано, ще бъдат обявени за първата стъпка към новото време. А иначе най- щастливия миг за изразителите на тези идеи, които те упорито не съобщават е, че в продължение на още тридесет, четиридесет години ще се роят свободно фондове, в очакване на истинското начало, а  днешните тридесет годишни ще трупат и ще плащат, без никой от спорещите да доживее финала на реформата, тъй като не разполага с дълголетието на костенурката на капитан Кук.

Ами ако се опитаме да яхнем машината на времето и прочетем заглавието на сутрешния електронен бюлетин “Поредният пенсионен фонд у нас фалира. Някой предполагат, че ръководството му се е укрило в ЮАР.” Как това биха коментирали днешните ни либерални стратези? За съжаление за подобно развитие може да се съди от опита на миналото, и ползвайки тази практика днешните управляващи са готови за затягат колана. Нали се знае от тоталитарно време, че българите за непретенциозен народ, готови на жертви в името на “свелото бъдеще”, зависи как ще ги настървиш за него.
Що се отнася до солидарността, тя десетилетия у нас е била и си остава кръгло сираче. От нея имат нужда разумните, но лудите и алчните винаги намират начин да се разправят с идеята. Не случайно шопът е синтезирал максимата :”Я не сакам на мене да е добре, я сакам на Вуте да е зле.”

В заключение можем да обобщим. Иде зима, сезон за сбирки, разпивки и коментарии. Времето е следизборно, тоест подходящо, защото нашенецът си задава въпросите за последствията, след като е взел решението. Та остава да видим дали някой ще се сети да размисли или ще се дивим пак, че сме най- големия европейски експеримент, хем най-бедни, хем щастливи, хем вечно мрънкащи, хем доволни, че не станало по-лошото. А бе, както е във вица - от край време си знаем, че въжето ще го дават безплатно.

Йордан Ангелов