ДЕНЯТ, ЗА КОЙТО ЗАБРАВИХМЕ

Преди 15 години на 10 януари пак беше студено. По софийските улици имаше сняг, а в България икономическа криза. Не, тя не беше част от световната, беше си наша специфично българска, раздел от планирания преход, при който някои законово трябваше да обсебят твореното от хората с години, а други да изгубят надеждата в справедливостта. Защото новото, капиталистическо бъдеще не беше вече нужно да се нарича светло, а частната собственост в него бе покрита със специална защита, също както отмиращата “общонародна” в измисления реален социализъм. Разликата от днешния 10- ти януари е най-вече, в хората, в липсата на огъня, който тежката ситуация в страната подгря в душите им преди години и роди вярата, че те могат да потърсят истинска промяна.

Едни наричат събитията, започнали на 10.01.1997 г. опит за държавен преврат, други ги определят като закъсняла революция, каквито народи от бившия комунистически лагер сториха много по-рано. Познати са обвиненията за купени протестиращи и съмненията за сделка на част от червените олигарси. Да, сред протестиращите кръстосваха хора със скиорски якета и кубинки, които хвърляха с ярост паветата, натъпкани в мешките, висящи на гърба им. Да, документалните кадри са съхранили професионални похвати за разбиване на прозорци и провокационни радикални призиви, но не това водеше хилядите излезли на площадите, за да изразят своя гняв и горещото си желание застойната им съдба на обречени да бъде променена. Те отстояваха волята си, стояха в студ и мраз цял месец, скачайки за да се сгреят, но обладани от вяра, която никой не можеше да плати с инфлационни банкноти. За тях бъдещето бе по-важно от дребните материални изгоди, ехидните забележки на червената пропаганда не намираха почва и затова в този момент никой не можеше да ги купи. Можеше само да ги измами....в бъдеще.

Какво се случи след това мнозина помнят. Настана времето на влюбването и разлюбването, в което за съжаление водещ не бе разумът. Костов бе кумир, когото бързо стъпкаха, понеже бившия цар Симеон Сакскобургготски предлагаше лек път към общонародното щастие, при това не след десетилетия , а само за 800 дни. Никой от поклонниците на Негово Величество не погледна кои най-кръшно свеждат ласкателно гърбове и какви интереси и капитали надничат зад захаросаната енигма на човека от Мадрид. Сетне се роди гнева и опита да се намерят различните, върху които да се излее, изникналия сякаш от нищото псевдонационализъм. После ?! После в качеството си на последна инстанция започнаха да се произнасят хора, след които никой от протестиращите на 10.януари не би тръгнал. Само, че 15 години по-късно гледната точка бе друга и методите да поведеш масите бяха се обновили. Да, хората уж бяха същите, но както подхвърляше Симеон Сакскобургготси някой сякаш смени чипа и преподреди приоритетите им.

За тези 15 години погина нещо много важно. Погинаха още в зародиш всякакъв морал, идеи и чувство за чест в политиката. Вече не е от значение какво си изповядвал вчера, на чии среди си принадлежал, каква теза си прокарвал. За разлика от времето, когато червените се обиждаха, защото не се уредили сред скачащите, след 2000 г. те вече бяха сини, а сетне заедно със сините се боядисаха в жълто и накрая всичко стана  блуткаво и суросинкаво.

Днес никой не се интересува от програми и екипи. Всичко се продава и купува. На тезгяха са медии, журналисти, политолози, социолози, експерти - наши и вносни, врачки, магове и интелектуалци, пред които спокойно може да се постави по едно “псевдо”. В обществото е наложена максимата, че политиката е мръсна работа и тъй като всички са маскари с нея трябва да се занимават мръсници. Така народната любов може да се заплати или с финикийски знаци или с публични изяви далеч от принципите за нормално възпитание. Важното е да става шоу, понеже ние сме част от глобалното шоу на световната масова култура. Достатъчно е да не си задаваме въпроса :”Дали в другите държави, към които се взираме със завист все пак управлението не е поверено на онези 10 на сто, които не го разглеждат като развлечение за начесване на амбиции между две далавери.?” За нашата реалност в сила са обаче процесите на смесване между илюзии, желания и носталгия. Нима ежечасно не чуваме, че икономиката ни последните 22 години пропада, а селското стопанство е ликвидирано. Задава ли си някой въпроса, кой купуваше нашите стоки в десетилетията на зрелия социализъм, защо проспериращата ни икономика натрупа 10 милиарден дълг в долари и накрая фалира, а единственото доминиращо на пазара бе дефицита на стоки от всякакъв вид?. Но веднъж набити в масова употреба от маститите бивши величия от разнообразни сфери на обществото тирадите продължават. От 22 години културата е в упадък, образованието дава некачествен продукт, здравеопазването боледува и т. н.. Не че съответните области цъфтят и връзват, ама нека да припомним на днешните интернет маняци как денят завършваше с първа програма, а на разкрасените силиконови девойки, че универсалното мазило носеше гордото име крем “Здраве”. С една дума с промените навлезе лелеяното с десетилетия ново, а към него пътьом се фетишизира забравеното старо.Така в съзнанието на хората се поддържа пълен буламач от бивалици и небивалици като случката с Дядо Коледа и Дядо Мраз. Кой днес да знай че Дядо Коледа от Лапландия си има елена Рудолф, но си няма Снежанка, а сибиряка Дядо Мраз върви в комплект със Снежанка, която всъщност е Снежинка и няма нищо общо със седемте джуджета от приказката на Братя Грим. Важното в сегашно време е да се държиш нафукано със самочувствие, а това, че сменяш мнението си по определен въпрос три пъти дневно са подробности. Щом си в ефира на три национални телевизии, кой какво чул и що разбрал, какво ти пука.

Обладани от тези новости 15 години след онзи 10 януари пак сме в криза. Този път си имаме извинение, че не сме сами в батака. Убеждават ни, как живеейки на дъното, все пак трябва да сме щастливи, че то е дъно на клуба на избраните, в който на богатите също се налага да плачат. Например, за това гдето са спечелили само три, а не четири милиона както миналата година. От комшиите се промотира да гледаме преди всичко трудностите, за да се превъзпитаваме в новия дух на проспериращите, които като ги запитат как са, винаги отговарят:”Много добре!”, та да се пукат завистниците. Така постепенно за 15 години се заредихме с апатия към всичко, дори към онова, срещу което някога се бунтувахме и скачахме в студа по площади и кръстовища. И ако някой запита, защо ли достигнахме до тук, едва ли ще има кой да му каже истината, че бягайки в кръг пак очакваме да дойде 10 ноември.

Йордан Нихризов