ШИСТОВ ГАЗ ДА, АМА НЕ !

Срещнах наскоро в един блог следното откровение:“Хората трудно вярват в каквото и да е. За да го направят, преди всичко им е нужна една голяма лъжа. Колкото по-голяма, толкова повече вяра генерират.” Дали тази сентенция  беше откритие на блогърката или е взаимствана от някъде не зная, но тя в пълна сила важи за някой процеси, които се развиват в последно време в милата ни Родина .

Да вземем например случката с обществената активност, свързана с проучването  на евентуални залежи от шистов газ у нас. Преди известно време,, когато руския гигант “Газпром” бе завихрил поредната газова криза в Европа, която естествено рекушира  и в България, американския посланик г-н Уорлик заяви публично, че алтернативата за енергийната независимост на страната ни е в шистовия газ. Както можеше да се очаква с инвестиционно предложения за  проучване на родна почва се появи американския концерн “Шеврон”. Американците си мислеха, че за улучили правилните хора и това стига, за да не се хабят да лъскат фирмената си визитка, която предизвиква нескрити пристъпи на неприязъм у множество екологични движения по света. Скоро, обаче нещата се обърнаха и срещу първостепенния инвеститор, дошъл да ни освободи от руския енергиен гнет, взеха да се надигат гневни екогласове, а Интернет пространството започна да се пълни с ужасяващи писания за неговото минало. Как точно се организираха иначе апатичните  балканци не е много ясно, но из България наченаха екомитинги на засегнати и недоволни. Най-интересното бе, че не само протестиращите, но и самите активисти трудно можеха да обяснят срещу какво точно протестират, ала заклинанията за предстояща глобална катастрофа вървяха като в холивудски филм, а мълвите отпращаха към световните мрежи на Туитър и Фесбук. Все пак някой им бе възложил задачата да ангажират всички възможни политически субекти, независимо от тяхното парламентарно представителство. Нали в затворената ни медийна среда, политик най-лесно кълве на поднесена кауза и гарантиран рейтинг.

Така и аз успях да осъществя контакт с една от екоактивистките, разпределена да приобщи БСДП към каузата на протеста. Най-вероятно горното е станало по метода на случайността, а не заради идейни симпатии. На уговорената по нейна инициатива  среща жената ми връчи два листа, на които бе направен опит да се опише против кого и против какво се борят протестиращите. На въпроса ми обаче, относно повече информация за метода на добив на шистов газ и неговите опасности за околната среда и хората в България, тя отново ме насочи към социалните мрежи. След малката ми забележка, че когато се търси подкрепа, някак не върви да се опираме на източници, където хората споделят социалните си проблеми, а не конкретните си знания при това на популярен език, получих следния честен и конкретен отговор: “Вижте аз съм географ по професия и не съм специалист по проблема, но тези, на които вярвам разказват страшни неща, затова се присъединих.” Почувствах се като Тома неверни, от когото искат съпричастност на фанатик без да дадат  възможност да изрази съмнението си, че може честните хора да са подведени да участват в една търговска война между икономически гиганти. Гиганти, втренчени в печалбата без да се интересуват даже къде е правдата или интереса на ангажираните от тях. Единственото, което можах да вкарам като пример за размисъл бе нещастната съдба на първите парни автомобили. Парижките файтонджии видели в тяхно лице опасна конкуренция, затова при първата катастрофа,  довела до жертви по тесните улици, организирали  пред кметството демонстрация с искания за забрана на димящите “чудовища”. Кметството взело под “народния натиск” Соломоновско решение и за да не пречи на прогреса пред всеки парен автомобил трябвало да върви човек с два флага и да вика “Варда!”. Така конската тяга се задържала в оборот още век, до появата на  изобретението на Ото. Резултатът от примера не бе в моя полза, а може би насрещната страна е изпитала облекчение, че върху инициативата, в която жената вярваше нямаше да се качи още един политически субект, както между впрочем стана с мнозина други.

Кой какво прочел и какво разбрал не бе ясно, но управляващите вместо да влязат в диалог с обществото демонстрираха пренебрежение към протестите, което накара червената опозиция да повярва, че сделката с американците  е финализирана и полето за политически сблъсък е трасирано. Нещата изглеждаха превъзходни, хем защита на традиционните руски интереси, хем близкия до душата на твърдите поддръжници антиамериканизъм, хем натрупано недоволство. Има ли по-добър стимул за политическо възраждане и консолидация?  Та  парламентарните избори предстоят, а объркания електорат пак ще търси “нова” алтернатива..Какво да му се сервира, като вече всички комбинации се износиха? И изведнъж ето ти антикапиталистическоеко блюдо, пълно със страховити анонси, които се гълтат на екс и засягащо икономическия интерес на Големия стар брат. Направо удар в десятката. Остава само да подадеш фиша и джакпотът пада сам.

От “Шеврон” очевидно смятаха, че са откупили печелившата комбинация, а и поведението на основните играчи в управлението не будеше съмнение в противното. За съжаление като мнозина американци днес, представителите на концерна слабо са се интересували от историята. Ако бяха чели спомените на личния секретар на съветския диктатор Йосиф Сталин Борис Бажанов, щяха да разберат как техните предшественици през 20-те години на миналия век са си хвърляли парите в апетитни концесии на територията на бившия СССР, а след като ги разработят, Сталин с усмивка им ги измъквал от ръцете. Просто в договорите алчните капиталисти с охота приемали клаузата да добиват максимално количество суровини, но никой не се досетил, че мустакатия комунист можел да им организира стачка, която да доведе до виновно неизпълнение на договора,.При това Йосиф Висарионович влизал с позата на демократ, защитник на интереса на трудещите се. Та ако американците бяха се поинтересували за миналото щяха да стигнат и до поговорката за кръвта, гдето не ставала на вода.
Да ама не, казваше на времето журналистът Петко Бочаров и изведнъж делата на “Шеврон” придобиха неочакван обрат. В Народното събрание заваляха от вси страни проекти за забрана на проучването и добива на шистов газ, за мораториум  и даже за закон. Опозицията очакваше правителствен отпор и се бе настървила за дебат, но не щеш ли от “Дондуков” №1 изкомандваха “Отбой!” и типично в техен стил обявиха “Глас народен – глас Божи! Щом искате забрана на добива и проучването на шистов газ и ние сме с вас.” Народното събрание снесе с почти пълно единодушие едно решение, а малцината от сините, които се опитаха да зададат въпроса : “Наясно ли сме какво търсим с този акт?”, останаха с глас в пустиня. То, както обяви журналистическата гилдия от тях нямало и без това нужда, понеже на следващите избори щели да си ходят. Американският посланик г-н Уорлик се намуси и уж всичко утихна. Заплаха за природната среда няма да има. Протестиращите се почувстваха значими, а  управляващите доказаха на себе си, че слушат гласа на народа.

Минаха два три дни и пак стана да, ама не. В Интернет взеха да се множат статии с интересни заглавия от рода на: “Румъния ще точи български шистов газ. Дупчи до границата ни! ”, “Компания  мести завод от Чили в САЩ заради евтиния шистов газ”, “Шистовия газ стряска съня на “Газпром”. Тези заглавия вярно са нацелени в ахилесовата пета на чалгамисленето на съвременния нашенец и могат да носят общото заглавие “Минах ли те? Минах ли се?”.Поизтрезнели от ентусиазма някой започнаха да си задават въпроси: “Какво стана като го приехме това решение и какво точно приехме?  Кой  изфабрикува двусмисления лозунг “Шистов газ не за нас!”? Оказа се комай, че сме затворили вратата дори и пред отговора :”Има ли нужда да се хабим с протести против порочна технология, ако няма що да черпим.?” Останаха и поуките. За инвеститорите, че вярата в правилните хора у нас не е достатъчно условие. Утре те ще вдигнат мизата с усмивка, тъй като ще калкулират усилията да изменят скрепено в решение отрицание,. “Газпром” ще спре да сънува лоши сънища и сигурно ще награди своите юнаци, отвоювали статуквото. Цените на “топлото” пак ще растат, а сред мъркащите и ругаещите ще са същите люде, които вчера афишираха гражданска позиция срещу потенциална екокатастрофа. Малцина ще разберат, че комай взеха дейно участие в търговска война, в която техните проблеми бяха последното нещо, стоящо пред погледа на воюващите страни. С две думи от цялата шумотевица отново ще открием, че хората с интереси потриха доволно ръце, а максимата на шопа :”Най мразим да мислим  ! ”, е вече в сила от Сръбската граница до Черно море.

Йордан Нихризов