ДА СЛОЖИМ КРАЙ НА ПОПУЛИЗМА, ВРЕМЕ Е ЗА СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯ !
Доклад на председателя на БСДП пред 47-я Конгрес на партията

Девизът под мотото, на който са изложени тезите в този доклад не е избран случайно. Той е плод на анализите за ситуацията, в която се намира нашата страна 23 години след началото на прехода към гражданско общество и пазарна икономика. За тези години можем смело да кажем, че вървяхме по един не лек криволичещ път и в момента се намираме не точно там, където желаехме да бъдем, изправени пред реалност, далеч от очакваното, заложено в програмата на партията от началото на 90-те години на ХХ век. Да не говорим за това, което включва настоящата програма на БСДП, звучащо на фона на действителността като една прекрасна утопия за солидарното общество, отдалечаващо се от нас с всяка петилетка от ХХІ век. Дано не се наложи да се сблъскаме с максимата изказана от полския хуморист Станислав Йежи Лец, че човек, който изпревари времето си се налага да го дочака в недостатъчно удобни за целта помещения.
Как на практика се получи така, че социалните идеи реализирани и работещи в други европейски държави у нас да звучат като утопия не е трудно да се отгатне. Преходът, който поехме от комунистическото тоталитарно общество към демокрация се оказа щателно планиран и управляван от определени среди, които в първите години след 1989 г. анатемосвахме като ченгета и мутри, а в първите 10 години след 2000 г те се оказаха патриоти и успели бизнесмени, поели съдбините на държавата в свои ръце, къде явно, къде потайно, както си знаят от самото начало. Навярно някой ще се учудят, но отваряйки архивите на бившата Държавна сигурност постепенно се оказа, че 2/3 от първия Изпълнителен комитет на БСДП са били зависими хора, свързани с тайните служби. Не по различно е и положението в другите партии, създали тогавашния Съюз на демократичните сили /СДС/. Едва ли се налага имената на тези хора да бъдат изреждани, още повече, че благодарение на честни личности като Груди Панчев, Александър Константинов, Ангел Ахрянов и други синдрома ченгета в БСДП бе изчистен, па макар и след упорита борба, траяла цяло десетилетие.
Не така се случи обаче в родната политическа действителност. След едни болезнени реформи в края на 90-те години на миналия век започна времето на броенето в обратна посока. Вярно е, че не всички “реформатори” се оказаха достойни люде и значителна част от тях спомогнаха на т.н. “тъмни икономически сили”, за да се уредят в редиците им, но също така е вярно, че дошлите на крилете на “народното малоумие” ратници на “новото време” не само не донесоха нов морал в политиката, но напротив изкорениха всякаква етика от нея. В резултат на политически лупинги и лукавства терминът политическа партия стана мръсно понятие. С помощта на зависими медии и продажни журналисти, тази теза беше затвърдена в главата на българина. Никой не обръщаше внимание, че в Западна Европа и във всички демократични страни по света политическата система вече няколко века съществува на този утвърден принцип - политически партии, които излъчват управленски екипи на база на конкуренция на идеи. В България вносни и доморасли “експерти” развиваха и насаждаха друга схема, че гражданското общество може да излъчи свои организации, които да противопостави на партиите. Резултатът днес може да се види практически, как всеки олигарх с достатъчно количество парични средства е способен да създаде от икономически зависимите от него хора организация, която да превърне в партия, за да се сблъска с “гражданската партия” на другия олигарх за парче от политическата власт. А причината за тази ситуация е, че след двадесет години преход в България няма и не бе допуснато изграждането на средна класа. Напротив войната срещу дребния и среден бизнес от монополите се води на всички фронтове, без някой да обръща внимание как на практика това е битка срещу икономическата свобода на гражданина, основата на неговата гражданска свобода – правото на вот.
Разбира се от свободния свят ние копирахме доста неща в личната показна свобода, която народа нарича с нашенското слободия. Преработена през призмата на българската народностна психика тя се превърна в това, което определяме като “чалга култура”, “чалга мислене” и “чалга идеали”, изпълнени с фалшиви “реалити” продукти част от едно безвкусно шоу. Така че, ако някой обективно се интересува има ли у нас реална свобода, то той трудно ще намери еднозначен отговор, понеже свободата формално е на лице в една страна на кривите огледала, която много често отделни граждани започват за зоват Абсурдистан.
В крайна сметка дори да желаеш да промениш нещо от тази действителност с изкривени понятия, това е невъзможно, тъй като се сблъскваш с явните и неявни пречки пред демократичната система на вота. Защото той, конституционно скрепения вот, се е превърнал не в състезание на идеи или екипи, а в една префинена конкуренция на икономически позиции, медийна собственост и възможности да удариш опонента под кръста. В това отношение БСДП откровенно не разполага нито с позиции, нито със средства, понеже няма необходимото за натрупването им тъмно минало. По тази причина задържането на партията в политическата борба у нас е трудно и струва повече несгоди, отколкото облаги. Няма да е неточно ако кажем, в началото на прехода положението за социалдемокрацията бе по-добро. Тогава в народа нямаше днешната апатия, породена от множеството политически циркове и лъжи, напротив на лице беше желанието да се изгради ново гражданско общество с демократични порядки. Трудно е да се изредят всички управляващи в този 23 годищен период довели до погазване на идеята за солидарността в обществото и ликвидиране възможността да се възродят структури на подобна основа, като кооперативните, най-вече от страх, че ще бъде пропуснат някой. Идеите на потайните управленци на прехода бе изграждащия се капитализъм да има онова извратено лице, което е обладавал неговия домарксов предшественик, та белким се догади на обществото и то бързо бъде завладяно от носталгията по комунистическото минало. Понеже те, идеолозите на въпросния преход бяха кадри от партийната номенклатура, която имаше задача да превърне личната си власт, основана на партийно положение, в икономическа и наследствена. Така основата на социалната демокрация - кооперативната система във всичките и разновидности производителна, потребителна, кредитна бе не само потъпкана и погребана, но и профанирана в лицето на псевдотекезесета и мошенически кредитни образования. Резултата от тази ненародополезна дейност, от която определени хора станаха икономически фактори, проличава най-ясно днес в условията на световната икономическа криза. За разлика от пораженията нанесени от нейната предшественица от края на 20-те – началото на 30-те години на миналия век България не може да противодейства адекватно, защото няма съответните амортисьори в лицето на популярните банки и кооперативни централи, но пък си имаме великото оправдание, че сега времето е друго и проблемите са глобални.
Именно тази система на глобализацията на икономиката начената в края ХХ-век, сферата на бурното развитие на комуникациите, довели до все по-голяма възможност за развитие на управляваните общества, подбутна западните демокрации към приемане на лесен и прагматичен подход спрямо върхушките в бившите страни от Съветската комунистическа империя. Ликвидирайки мощта на идеологията на комунистическата машина, превърнала се по същество в тип религия и трансформирала държавите управлявани по нейните канони в теокрации, Западът прие да раздава индулгенции срещу съответните изнесени при него червени капитали. Той припознаваше като преродили се демократи не само отделни личности или фамилии, но и цели организации, на принципа :”Който може да ми пълни кошничката е добре дошъл, останалите са аутсайдери, които времето ще заличи.” Така западните управленски екипи потъпкаха един от основните принципи на демократичното общество – солидарността. Рано или късно обаче, историята ще им даде за тази дребна хитрост необходимия урок. И може би както алчността на папата и кардиналите роди в католическия свят протестанството на Лютер, така и днешната алчност на финансовите магнати и свързаните с тях управленци, ще роди в условията на криза нова крайно лява вълна от типа на “Окупирай Уолстрийт!”
За България подобна идея едва ли ще се окаже градивна поради близкото комунистическо минало и сложната ситуация на крехка религиозна и етническа търпимост, с която постоянно някой среди се опитват да спекулират. Към това може да се прибави фактът, че сме и ще продължаваме да бъдем най-бедната страна в клуба на богатите - Европейския съюз, която вечно мъмрят по най-различни поводи. В интерес на истината демократичните сили изчерпаха в определен момент своя потенциал, защото двете основни цели, които те бяха си поставили и за които хвърлиха огромни усилия – присъединяването към ЕС и НАТО бяха реализирани, но във времето, когато управляваха техните опоненти. Пореден абсурд в българския политически живот бе факта, че тези, които в началото на 90-те години громяха милитаристите от НАТО подписаха акта за встъпването на България в Североатлантическия пакт като своя лична кауза. Подобно нещо се случи и с изчистването на миналото и зависимостите в родната политика. Нещата с разсекретяване на архивите на ДС бяха решени по такъв начин, че добиха пародиен вид, а зависимостите на сексуална основа се превърнаха в основата на политиката за днешните средства за масова информация.
Имайки предвид изложените реалности сега си задаваме въпроса :” Защо цените на основните енергоизточници у нас превишават тези в богати страни с висок жизнен стандарт? “, а монополистите яростно атакуват по медиите, че като се говорело за олигархия, било нужно да се изредят личностите поименно. Квазиграждански сдружения зачекват някой щекотлив финансов проблем, но мигом са награчвани от властта като политически ангажирани и те уж за изрядност започват да гонят като дявола всеки, който се допре до техните редици с политическа теза и накрая заглъхват омотани в неразбориите на съдебната система и съкрушени от няколко персонални глоби на проявилите се лидери. Медиите в това отношение всячески спомагат да се съхрани чистотата на политическия спор, който все повече започва да се изражда във вида кой кого прецакал, където въпросите от рода:“А пък вий защо тогава?” са многократно по-много от отговорите по същество.
В заключение на този кратък обзор може да се обоснове тезата, че след 23 години преход ние сме в нова среда, в която градивните политически и управленски идеи са много по притиснати и задушавани перфидно, отколкото при ясната и точна законова забрана, властвала във времето на комунизма. Сега няма лагери и формално няма народна милиция, но има босове и мутри, а около два милиона активни граждани за този период решиха проблемите си с емиграция. Въпросите с възпитанието и приобщаването на малцинствата се превърнаха в тежки дилеми на образованието, културата и справедливостта в обществото. Както вече бе отбелязано чалга културата бе последвана, от чалга икономика и накрая от чалга политика и чалга ценности и идеали. Средствата за борба с тези пороци не само са на изчерпване, а напротив пороците вече започват атака срещу принципите.
В изложените условия в страната БСДП трябваше да взема решения за реализиране идеите от своята програма: “Социалдемократите-реформисти в зората на ХХІ век”, които, както вече отбелязахме, хич не отговаряха на родната политическа действителност. През пролетта на 2008 г., когато бе проведен 46-я конгрес демократичните политически сили бяха раздробени, разгромени и противопоставени след една президентска изборна кампания, в която отстъпиха мястото си като основен опонент на излъчения от БСП кандидат за втори мандат Г. Първанов на новородена популистка псевдонационалистическа партия. Втория удар бе кампанията за Европарламент през 2007 г., където двете крила на бившия СДС се явиха по отделно, а техните довчерашни партньори в ОДС бяха в състава на други две формации. Раздробеността и противопоставянето на демократичните партии принуди БСДП да търси партньори в центъра за предстоящата парламентарна кампания през пролетта на 2009 г. Опита за сдружение включваше две социалдемократически формации БСДП и ПД”Социалдемократи”, две либерални формирования “Гергьовден” и “Новото време”, ЗНС и ВМРО като представители на селото и националпатриотичните сили. Множеството разговори през пролетта, лятото и есента на 2009 г. показаха, че най-трудно е в българския политически живот да се отстои достойнството на дадената дума. След като вкара в преговорния процес още една току що родена бизнес формация “Лидер”, ръководството на ВМРО подписа сепаративно споразумение с нея. После към споразумението, за да се изгради парламентарна група в 40-я парламент бяха привлечени ЗНС и “Гергьовден”, а на останалите просто бе ударен гръб. Новата коалиция наречена “Напред” не прокопса, а в последствие се видя, че в инженерното и конструиране зад завесата е бил не друг, а президента Първанов, защото същите участници формираха блесналото за кратко негово движение “АБВ”. БСДП трябваше просто да бъде харзулната по наклонената плоскост, като абревиатурата бъде прибрана от отдавна чакащата конкуренция. Желаното не се случи, но опитите на играчите продължиха.
На това място трябва да се отбележи, че в борбата за марката на социалдемокрацията у нас БСДП не винаги са се използвали политически средства. Напротив освен основното дело за регистрацията на 43-я конгрес, което продължи повече от 10 години и успяхме да спечелим едва през пролетта на 2010 г. се прибави и дело за собствеността на БСДП, образувано от няколко бивши члена на партията. Гарнирано с куп прокурорски проверки то продължи от 2005 г. до 2010 г. Делото отново спечелихме, но кой ще върне усилията и похабените средства. И до днес писанията на въпросните господа висят из Интернет пространството, а в тяхна подкрепа даже се изправя Г. Анастасов – извършил през 2010-2011 г. това, за което обвиняваше ръководството на БСДП. Разбира се в неговия случай без каквато и да е санкция и само с един медиен скандал имуществото на ПП ”Български социалдемократи” му стана фамилна собственост. После наченаха дела на бивши “кредитори на партията”, най- често обслужвали други хора, представяли се за БСДП. В тази редица са спечеленото вече дело с “Топлофикация” София, продължаващите дела с БТК, Министерски съвет и т. н. На този фон ни стана ясно, че Прокуратурата в България няма да преследва никой, който поема задължения от името на други лица, тъй като според прокурорите, играещи тука има, тука нема с термините: документи с невярно съдържание или неистински документи, в края накрайщата дори и такива да са на лице спорът трябва да се разглежда като граждански. Иди търси и съди, ако имаш желание, което естествено е свързано с адвокати време и пари. Иначе опасността да осъмнеш една утрин с блокирани сметки остава, а за гаранции и адвокати пари може да търсиш от Свети Петър. Тези игрички ни поставят вече четири години в особеното положение да се чудим дали се занимаваме с политика или с отбрана от претенциите на подбрани псевдокредитори. Към оповестената редица нестандартни трикове могат да се прибавят и хитрите ходове, водещи до лични проблеми на членовете на ИБ, но на това ще речем :”Да спи зло под камък”
В описаната политическа ситуация през пролетта на изборната 2009 г. опциите пред БСДП не бяха разнообразни. В края на 2008 г. заедно с участието на зам. председателя Н.Антелов и члена на ИБ Б.Бойчев бяха проведени предварителни разговори с председателя на тогавъшната извънпарламентарна формация ГЕРБ Цв.Цветанов. Разговорите за партньорство тръгнаха в положителна посока, докато ден преди подписване на първия документ изведнъж приключиха с отговор :”Изгубихме интерес”... Това и до днес навява на мисълта, че определени влиятелни среди искаха да ни поставят в ситуация да избираме между харизването на марката или неучастие в политическия сезон и последваща “законова разплата”.
За наш късмет в демократичните редици бяха разбрали, че фрагментирането и противопоставянето е убийствено и бяха наченали обединителни процеси. В ръководните среди на СДС обаче съществуваше съпротива. Така успяхме да влезем в руслото на позитивния обединителен подход на демократичните сили. Уви, партньорството наречено “Синя коалиция” бе искрено само два месеца, докато траяха борбите в ръководството на СДС. На Евроизборите “Синята коалиция” се яви в състав ДСБ, ОЗ, БСДП и РДП, без СДС, който остана без регистрация, макар листата да се водеше от Надежда Михайлова /днес Нейски/. 8 –те % изкарани на тези избори в условията на нова поред изборна ГЕРБ –еуфория бяха гаранция за присъствие на коалицията и в следващия 41–ви национален парламент. От БСП бяха настроили изборните вълни през месец, като очакваха да спечелят от това, а също и от пробутаната “мажоритарна” компонента. Както обикновено се случва червените паднаха в собствения си капан, дарявайки на ГЕРБ 26 депутата. Сините, за разлика от НДСВ и остатъците от “Напред” в лицето на “Лидер” прескочиха 4% бариера, но го сториха на куц крак, разединени и дори противопоставени. Относително слабия резултат в най-здравите им крепости като София, Варна, Пловдив, където населението не бе овладяно в такава степен от чалга синдрома на новите “спасители”, се дължеше не само на промяна в изборната система, превръщаща всички, след първите две парти в изборния процес, в участници в лотария, а и в противопоставянето на СДС и ДСБ. За останалите участници в коалицията бе приготвен миманса.
Този негативен процес в “Синята коалиция” продължи и след това. Когато Конституционния съд се направи на Върховен административен съд и взе да подменя депутатите в Народното събрание, търканията между партньорите в “Синята коалиция” ескалираха. Опитът да се създаде консултативен съвет на коалицията останаха на книга, а всичко бе зарито в плоските номера кой, колко гласа ще има на масата при бъдещи преговори. Субсидията, полагаща се на коалицията, бе разделена по същия егоистичен метод. Така формациите БСДП и РДП получиха средства за 4 години в размер по-малко, отколкото се полагат на един реален депутат за две тримесечия, но и това все пак беше нещо различно от нулата, която щеше да им се падне, ако разпределението се правеше не по споразумение, а служебно по брой депутати. Сбирките на партиите в коалицията се провеждаха обикновено преди приемане на бюджет или парламентарен вот на недоверие. Текстовете на становищата бяха подготвени и оставаше нанасянето на редакционни корекции. Депутати от парламентарната група, недоволни от евентуалното становище дори не си правеха труда да присъстват на сбирките. Призивите за общи мероприятия останаха глас в пустиня, а на организираните от малките партньори тематични дискусии идваха обикновено по един- двама представители на парламентарната група, задължително извън нейното ръководство.
Връх на всичко се оказа надхитрянето в кампанията за президентските избори през 2011 г. След като лидерите поставиха подпис за общи кандидатури за президент и кмет на София и се проведоха нещо като предварителни избори резултатът бе отчайващ. Малките партньори в Синята коалиция не можеха да издигнат свой кандидат, защото играта бе обвързана с пропорционално участие в общото финансиране. То не бе по техния джоб, въпреки уговорките при подписването споразумението за субсидията, че общите мероприятия като избори ще се финансират от коалицията без да се гледа кой издига кандидата. По-лошото бе, че коалицията за президентските избори на практика не се състоя във формата Синя коалиция. Вместо да се разшири Синята коалиция разбра колко струва инатът и хитростта на някой от лидерите общо 65761 гласа или 1,95% Този резултат тегна като воденичен камък на цялата обединителна идея, независимо дали някой ехидно бяха доволни,че са си го върнали за бойкота на изборите през 2009 г., а други смятаха, че разумът вече ще надделее, щом се видя каква е цената на самовлюбването. Оказа се у нас разсъдъка е в дефицит, за сметка на хазартния опит и елементарното надлъгване. През май 2012 г. приготвеното споразумение между СДС и ДСБ, което отново оставяше другите партньори в подчинено положение, все едно ги е нямало, бе бламирано от един от двата “гръбнака” на коалицията СДС. След това всеки от двата “фактора” се изпъчи и установи, че можел да прескочи бариерата сам, макар старата поговорка да казва, че който сеел ветрове жънел бури, а резултатите от социологията, колкото и платена да е, говорят, че надхитрянето е пагубно. Така за съжаление демократичните сили са на път да повторят принципа “Всяка коза за собствен крак”, загърбвайки далеч по-успешните си проекти като ОДС от 1996 и 1997 г., който им даде възможността да проведат реформите във фалиралата икономически България. Дори идеята за единство, която може да им остави шанс в политическия живот и да привлече гласовете на обидени и разочаровани зад една управленска програма ги оставя вън от обединение от типа Единни демократични сили за достойна позиция на България в Обединена Европа. За съжаление тук БСДП може да предлага и помага, но не и да поеме ръководна функция при наличното и материално състояние.
Що се отнася до идеи, то БСДП е предложила не един проект на Синята коалиция. Разработен бе и връчен на партньорите проектозакон, с мотиви към него, за решаване наболелите въпроси с заработените, но неизплатени трудови възнаграждения от работодателите у нас. За жалост той остана само лист хартия, а подходът, който сините възприемат днес, едва ли ще го направи дори проект в Народното събрание. Имахме като партия и други идеи, свързани с професионалното образование, с решаване на междуфирмените задължения, с възможността да се легитимира дейността на кредитните кооперации и сдружения, но преглеждайки броевете на бюлетина “Позиция”, където те са изложение ще установим, че са дело на ограничен тесен кръг хора. Нужно е честно да признаем, че ни липсва основата на една по задълбочена работа в тази посока. Може би сдружението “Солидарност” създадено от наши членове в Стара Загора, с което сключихме споразумение за съвместна дейност ще проправи път и към външно финансиране на проекти. Дано само не го последва съдбата на другата идея със сдружението “Будители”, където злобата и завистта разби идеята в зародиш или тази на Националната занаятчийска и предприемаческа камара, създадена с наша подкрепа и участие, но приватизирана от тези, които трябваше да я развият.
БСДП неотклонно се стремеше да отстоява позициите на социалдемокрацията и на проведените местни избори през 2011 г. Анализът на изборите бе публикуван непосредствено след тяхното провеждане. От една страна трябва да сме горди, защото от двадесет години нямахме кмет на община от наше самостоятелно участие или с наша самостоятелна подкрепа. Сега има трима в Неделино, Мъглиж и Брезник. Същевременно е необходимо честно да заявим, че това се държи в изключителна степен на труда на отделните хора по места и техния екип. В други общини, където липсваше харизмата на кандидата или кампанията изискваше огромни средства резултатите не са толкова положителни. Изводът е, че при сегашните условия на предизборна борба и всички подмолни номера, за които многократно сме писали в нашия бюлетин можем да разчитаме на успех в общини с население до 10 хиляди души, където влиянието на парите и медиите е възможно да се покрие от доброто име на кандидатите. Колкото по-голяма е една община, толкова апетитите на фаворитизираните играчи се изострят и вкарването на човек в общинския съвет става по-трудно, използвайки единствено честната изборна конкуренция. Да си признаем честно сблъскахме се и с друг феномен, когато подкрепени от нас кандидати се напазаруват следизборно от други формации. Не, че го е нямало и друг път, но някак неетично звучи да подкрепяш нечия кандидатура, да заставаш с името на организацията зад нея, а тя да те дари с презрение или с някое писание за съмнителна сделка, в която дейно се е натопила. В БСДП винаги сме заставали зад нашите членове в трудни моменти и е редно, когато си част от една организация, колкото и свободни и демократични да са нейните принципи да и отговориш със същото отношение.
В тази кампания на местните избори, както може да се очаква, челни позиции има област Стара Загора. Не може да не се отдаде дължимото на членовете на ръководството от областта Недялко Ангелов, Анелия Василева, Бойко Бойчев, на членовете на НК от Стара Загора Раднево, Гълъбово, Казанлък. Стара Загора и Благоевград са единствените общини, областни центрове, където партията успя да се представи успешно. Използвахме и друг подход, да привлечем нашите партньори от Синята коалиция ОЗ и РДП за общи действия на традиционните партии в отделни региони. Идеята не навсякъде успя и причината навярно е във все още действащото правило, че първите крачки в една неособено доброжелателна среда са трудни. От една страна е конкуренцията, от друга понятието партия натрапвано от всякъде като нещо свързано с далавера, а от трета, най-важната, желанието на масовия избирател да върви с победителите, независимо какво ще му донесат те. После ще ги ругае и кълне и така до следващия избор Затова се налага не само да бъдем просветители, но и да се държим с достойнство за идеите си както го правят успелите.
На финала на този разбор идва време да поговорим и за социалдемокрацията, за идеите, които все още са мираж за нашето битие. Днес в България управленските програми са заменени от популизъм и това се вижда и от невъоръжено око. Ала този популизъм е особен, защото има своите корени още в тоталитарното общество. От Живково време са и изказът, и подходът, и героят - човек от народа, простоват, такъв, над който се надсмиваме и за който пускаме анекдоти, но и железен, когато се включи системата. Народът някак е свикнал и трябва въз много да е набрал, за да отпуши клапана на недоволството. Е, сега съществуват и предпазни вентили. Ако не ти харесва тук бягай в чужбина, никой не те спира. Има и такива, които казват:”Между българската и испанската криза избрах втората, защото в нея се живее по-добре.” У нас остават фалшивите ревове, защо ли цвета на нацията си стяга опинците.
Вярно е, че социалната демокрация е близо до разбиранията на голяма част от българския народ, но това, което липсва днес, както вече отбелязахме, са нейните естествени корени: кооперацията, свободния труд на свободния човек, които д-р Дертлиев бе оформил в девиз на БСДП :”Свободен труд на свободни хора с свободна страна!” Организационно българската социалдемокрация бе разбита още в началото на прехода, но не толкова, за да не отнеме позициите на “прераждащата” се комунистическа партия, колкото да не възвърне своята естествена хранителна среда свободата солидарността в едно справедливо общество, което е изградило широка средна класа. И ако сега говорим, че е време за социалдемокрация, то ние трябва да се подготвим за една дълга решителна битка, битка за ценности и принципи. За разлика от началото на прехода тук вече няма изявен опонент и близки цели за компромис. В борбата навярно ще се налага да приемем и застанем даже до вчерашния опонент, щом днешния ни партньор погазва пътя към налагане на основните принципи. Това в българската история дори не е откритие. През май 1936 г Кръстьо Пастухов става част от “голямата петорка” в защита на демокрацията и Търновската конституция.
Когато говорим за консолидация на социалдемократическите сили все пак трябва да ни водят принципи. Политическото противопоставяне в годините нарои организационни структури. Архитектите на прехода умело прехвърляха тежестта на проектите и успяха да ни ушият демократичен костюм с латиноамериканска кройка. Ние вътре се дърпахме и спорехме на кого са полагат раетата и на кого каретата, а тия, свободните притягаха каишът и вече могат да се похвалят спокойно, че техен е всеки, който се опита да им наруши рахатлъка. Затова събирането на структури е нужно да е продиктувано от ясна цел и точна подкрепа, тъй като се оказа че демократична Европа съвсем не е във всяко отношение добрия пример за подражание. Особено когато се отнася до национални интереси и приоритети тя може и да е твърде фриволна в решенията, а национализмът да се окаже по точния пътека от препоръчвания интернационален път. За съжаление днес нямаме свободата и силата на водачи като Янко Сакъзов, като Атанас Москов и Георги Петков, защото може би и насреща нямаме Кауцки, Вандервелт и Леон Блум. Такова е времето и такива са нашите задачи да отстоим принципите на социалната демокрация и да покажем, че тя е най-добрия модел за управление на страна като България, където за да станем достойни европейци ни трябва истински баланс между национално достойнство и международна солидарност, нужно ни е това, за което говореше Янко Сакъзов в началото на миналия век консолидация на производящите сили в името на прогреса.