МОГАТ ЛИ АБСУРДИТЕ У НАС ДА СТАНАТ ТРАДИЦИЯ ?

Първите за ХХІ век в България предсрочни избори доведоха до наглед патова ситуация в парламента. По-точни, обаче, може да се окажат онези, които оцениха ситуацията като тотална победа на бившата БКП. Тя, както твърдят, успя да пласира в законодателната власт четири свои клонинга и ликвидира всякаква конкуренция. Първият абсурд стана факт още в изборния ден, когато след наглед бурните протести срещу монополи и олигархия, избирателят заложи на статуквото, очаквайки от него свърхестественото - да се самореформира..

“Народът е мъдър и постави сложна задача пред политиците”, оцени обстановката президентът и замълча за втория абсурд, защо победилата политическа партия поиска касиране на изборите след обявяване на окончателните резултати..Последното навярно изглежда невероятно в очите на европейските ни партньори, но запознатите с балканския ни нрав си задават не само въпроса за 350-те хиляди бюлетини намерени в печатницата в Костинброд и произведените дублиращи печати на комисии, но и  каква част от наднорменото количество е заминало потайно по предназначение.

“Народът направи лош избор!”, констатират други и хвърлят обвинения, че егоизмът е замъглил разума и пътя за обединение срещу политиците, от демократичните формации, на които са осланяли надеждите си.. Упреците навярно са уместни, но тук отново се премълчава абсурда, че избирателя заложи на емоцията и не се интересуваше от идеи и програми. Много важно се оказа да се свалят едни или да се подкрепят други, които имат най-големи шансове да го сторят, а конформизма да се инициираш с предварително сочения за победител се смеси с насаждания страх за отмъщение. Към тази група трябва да се прибавят и голямото количество хора с избирателни права, които редовно гледат във вечния си недоимък да припечелят нещо покрай избирателния процес. Така изречението: “Купуването и продаването на гласове е престъпление”, съпътстващо всяка политическа изява се превърна в куха фраза. Куха, защото самото появяване в медийното пространство бе законово отредено само за богатите. В това направление сме на път да заложим следващия абсурд, четвъртата власт от вечна опозиция по дефиниция, да се слее с първата. Технологията е проста и отдавна е проиграна. За операцията е нужна търговска банка или олигарх, електронна медия и политически субект, който да се рекламира. Идеите и програмата, както и кандидатите на последния са без значение. Телевизорът и скандалите заместват празнотата в хладилника, понеже си знаем, че всички са маскари, а сеирът е вече част от духовната култура на нацията.
Как иначе да си обясним големия вой в обществото срещу лошите ченгета от миналото и плачевния резултат на партиите и коалициите, които не разполагаха с такива в изборните си листи. Абсурд ще рече някой, ама предизвестен. В първите години на прехода ни към гражданско общество и пазарна икономика, в условията на подем и надежди, нашият народ пак учуди света като два пъти заложи на носталгията и бе на прага да се превърне в резерват на посттоталитаризма в Европа. Е, после идваха кризите, тюхкането и бунтовния гняв, но лудите имаха достатъчно време да се налудуват. А както се казва в едно народно умотворение:”Не е луд този, който изяжда зелника, а онзи, който му го дава”.

След като за 23 години бягане без ясна посока се отзовахме долу, горе в ситуацията на проблемите, от които тръгнахме, сега сме наред да станем свидетели на поредната серия абсурди. Докато демократичните формации се чудят как да се преструктурират с демократични процедури, а победителите в изборите гледат мрачно на светлото си магистрално бъдеще, тези които се захранваха от взаимната си ненавист плеснаха с ръце като балансьори на ситуацията и търсят форми как тайно да се прегърнат, за да я удължат, тъй като тя е в тяхна изгода. Любителите на цирковото изкуство биха се засегнали от определението политически цирк, но в клоунадата, която се разиграва по медиите, последното нещо интересуващо участниците, са обещанията, с които са спечелили народното доверие.

С дребни хватки на присъствие, отсъствие и гръмки речи е на път да се структурира  правителство, което навярно ще мине на косъм, но след това косъмът ще се окаже толкова здрав, че трудно някой ще може да го скъса. Аналогиите с управлението на професор Беров, когато в парламента всички играеха опозиция, а правителството оживяваше след поредния вот на недоверие, изглежда ще бъдат многобройни. Ама, както се казва, онова бе оригинала, сега наред е кавъра.

У нас битува и друга поговорка:” Прост народ - слаба държава”. Тя едва ли е измислена от обиден политик, зарязан от електоралното доверие, понеже се води народно умотворение. Най-вероятно корените и са във времето, когато на хората по нашите земи им писнало от хайдушки набези. Не такива на хайдутите, които се водели от някакви идеи, а от тези, дето работели за собствена стопанска сметка.. Та понеже хайдутлука станал държавна политика, а народът все чакал да дойде от някъде свише спасението, най накрая му светнала сентенцията. Тя преживяла времето, ала съдейки по  фактите в нашето минало и настояще, не е довела до много поуки.

Могат ли абсурдите у нас да станат традиция? Ако продължим с поетия път на борба до пълната победа на прогресивните сили над здравия разум, със сигурност. Другата алтернатива е да заложим на разума, но дали той няма да се окаже в дефицит и да се появи на другия ден, след взетото решение, както често ни се случва.

23.05.2013 г.

Йордан Нихризов