Гръцките кахъри и нашият хал

На референдума гърците казаха своето „Охи!” /Не !/  относно предложенията на кредиторите за решаване въпроса за тяхната финансова криза и така зашлевиха шумна плесница на силните в Европа. Всички на Стария континент, които ненавиждаха Брюкселската бюрокрация въодушевено приветстваха случилото се. „Европа на народите, а не на банкерите!”, скандираха те. Язвата, която бе покривана с много красиви думи за отношенията между водещите и проспериращите в Европейския съюз и тези, които уж трябва да ги догонят, опрени на европейската солидарност, зейна с пълна сила. Стана ясно и че строгите критерии,  чието спазване се изисква за едни членове на общността,  за други могат да се подминават в интерес на печалбата на влиятелни финансови кръгове. Всичко това даде възможност на гръцкото общество да демонстрира непокорство и даже да получи симпатии по претенции, които меко казано съвсем не са кристално чисти.

На другият полюс бяха антипатиите към поведението на елините. Мнозина справедливо заявиха, че който е натрупал дълг трябва да си го плати. Припомниха, че случая с финансите в южната ни съседка съвсем не е за пръв път в нейната история и придобива хроничен характер.  Малки страни, скорошни членове на Еврозоната, дори възроптаха, че на тях се пада част от бремето да покриват дългове на веселите основоположници на демокрацията от юга. Това за пореден път извади на бял свят проблема, че да си изправен и коректен по отправените към тебе претенции съвсем не означава, че няма да те натоварят с нови тежести, след другарско потупване по рамото. Изкара на бял свят една жестока истина за принципа на солидарността и икономическите интереси, които диктуват уж общите правила. А от там и изводите за справедливостта, цената на безмълвното покорство и отстояването на националните интереси в рамките на общността.

Ежедневно медиите тиражират гръцките вопли за онези 60 евро, които могат гражданите в Гърция да изтеглят от  банкоматите в  страната.  В социалните мрежи снимки на отчаяни хора започнаха да привличат състрадание по света. На този фон никой, даже у нас не си направи труда да пресметне на ум, колко българи могат да си позволят не 1800 евро  джобни пари на месец, а дори 1800 лв, при известното ни съотношение почти две към едно. Защото ние, българите, също сме членове на този клуб на богатите страни, наречен Европейски съюз, но сме най-бедните в него и за това никой не прави състрадателна кампания. Напротив, ако си спомнят за нас, то ще е в отрицателния смисъл, а много ангажирани наши среди ще побързат да потвърдят негативните заключения пред съответните международни форуми. Не, за българите няма да се сетят със състрадание, не защото не сме люлката на демокрацията, а потомци на един див народ, живеещ по на север, както рекъл Херодот  за траките, но понеже ние самите, оплетени в ежби, нямаме яснота , какво трябва да направим, за да ни приемат за достойни граждани на  Обединена Европа.

Простичко казано, сред цялото си нямане днес ни липсва и национална кауза. Нашите националисти не пеят :”България над всичко”, а плачат за руските интереси. Единственото май общо със западните им събратя е в порочната хулиганска практика да се сбият нейде с представители на някоя малцинствена група, за да дадат повод на разни дремещи комитети за защита на човешки права да се произнесат заклеймяващо по въпроса и да се почувстват значими за средствата курдисвани им от партньорки институции. Клеймото естествено се лепва на цялото общество, а действителните мероприятия по въпросите на интеграцията се забърсват в ъгъла. Къде по-лесно е да усвояваш средства за поставяне на един проблем, отколкото да се заемеш да реализираш програма за неговото решаване. Нали така един ден сам можеш да заколиш кокошката, която ти снася златни яйца и те храни и прави обществено значим. На тези, които ще се опитат да повдигнат подобен диспут е лесно да се наложи статут на медийно мълчание или да бъдат дамгосани като недоучени интриганти.

Преди  150 години българинът е имал кауза и тя се е наричала: ”Свобода и независимост”. Преди век българинът е следвал светлите идеали за национално обединение. След 09.09.1944 г. всички активни сторонници на такива идеи са били обявени за шовинисти, фашисти, слуги на империализма и прочие.  Световната пролетарска революция така и се размина  на хоризонта, а на победилия у нас пролетариат се наложи да търси пътища, как да се отърве от предводителите си в победата. Поставените краткосрочни цели след 1989 г. да станем членове на демократичния свят и Обединена Европа се реализираха, но обществото у нас не получи очакваното удовлетворение. Напротив, то все по-силно се дели на про и анти, следвайки поставената изкуствено дилема, кой да бъде нашия „Голям брат”. През това време пред обикновения човек определени среди чертаят нови завои по пътя на прехода към гражданско общество с натрапени казуси. Ежедневно се раждат колоритни идеи за въвеждане на пряка демокрация или откровена диктатура. Едни плачат за Живков, други за Сталин, а трети  за законите на Крум Страшний.  Въпросът обаче, по който те твърдо могат да постигнат консенсус на нивото на гръцкото „Охи”, за жалост е :” Смятате ли, че живеете добре?”. За жалост, защото една национална кауза обединена около усилията да бъдем достойни граждани на Обединена Европа звучи ефимерно и всеки смята, че може да я бламира, стига да му обещаят лично уреждане или кариерно развитие нейде.

И ако се върнем на днешните гръцки ядове, то за тях има няколко пътя. Единият е съседите от юг да изтанцуват сиртаки в чест на победата си, че са им „подстригали” дълга и да зачакат следващия път, когато Европа ще си оправи правилата и мерника. Другият е, да се разделят с част от предоставените им европривилегии и както казват наши икономисти „да си издухат дълга през инфлацията на новата драхма”. Между двата крайни варианта има сигурно дузина междинни, но така или иначе тяхната криза отвори един голям прозорец, за да видим колко стъпала сме под страдалците на европейската стълба. С пълна сила остава въпроса :”Как можем да обединим усилията, за да се издигнем?” и тук предшестващото питане е :”Кой може да заложи на разума и кога ще дойде този ден да поемем по пътя на решаване на проблемите, които не само имаме в наследство, но и сами си създаваме?”