Прозрението идва, понякога късно

Най-сетне прозрях защо българите се чувстваме толкова години като изгубени в прехода. У нас четем вехти книжки, гдето пише, че политиката била изкуството на компромиса и залагаме на него, а той бил порочно понятие, понеже всяка страна било нужно да отстъпи от нещо. Трябвало да сменим подхода и да наблегнем на сделката, която макар и натоварена с негативни възприятия била крачка напред и отваряла нови хоризонти. Така ще е, като не сме се приучили към световните новости и наричаме добрата политическа сделка просто далавера.

Е, най-накрая очите ми отвориха в последните седмици мастити социолози и социални антрополози, които от електронните медии упорито подготвяха, новото мислене на новото поколение, с новото обяснение. А причината бе, обявената за изключително успешна политическа сделка - поредната промяна в Конституцията, във връзка с неотричаната от никого необходимост за реформа в съдебната система. За да е всичко наглед наред, за предстоящите промени бе депозирано предварително питане и до Конституционния съд. Не, че по принцип той може да се произнесе върху нещо, което не се е появило на бял свят, тъй като и една запетайка често сменя смисъла, но нали тази институция го е правила подобно упражнение и друг път, просто може да повтори опита. Все пак компромисът със съвестта на висшите правници ще е далеч по безболезнен, отколкото на техните предшественици, например, участвали някога в политически зависимия „Народен съд”, защото поне няма да пострадат живи хора с преселение в отвъдното. Но вече отбелязахме, че компромисите са за ретроградното минало, а сделките отварят просторите на прогреса, така че напред.
Колкото до резултатите от така рекламираната политическа сделка, гарнирана с няколко „невидими” други, но имащи потенциала да се превърнат в обществен дразнител, те едва ли ще се усетят от обикновения гражданин, обект на неправдите. А причината е проста. Някои за пореден път ще си отговорят положително в личен план на въпроса :”Кой?”, другите ще останат да чакат справедливост, понеже за множеството дребни и едри язви в системата не се говори  освен под сурдинка. Реформата, както всичко у нас се твори по принцип и накрая се превръща в имагинерно понятие.

Без особена трудност може да се пресметне, че по брой на съдилищата у нас на глава от населението сме на челно място в света. Това очевидно не гарантира особен успех в правораздаването, макар на две общини да се пада по един районен съд. Натоварването на Софийския районен съд е несравнимо с тези над сто негови събратя, но и там навсякъде освен съдии има ръководство и обслужващ персонал, за които се полагат разходи. За реформа тук дума не се обелва. Системата е независима и се очаква да се саморегулира.

В началото на прехода много се говореше за т.н. триинстанционно производство в противовес на социалистическата система на правораздаване. С течение на годините със законови промени то взе да се реформира и да наподобява на познати прийоми от миналото и тежко и горко, ако някой заспори със силния в региона, а го отрежат от независимо решение на третата инстанция по допустимост. За това пък, как съдебната власт дописва законите с тълкувателни решения може да чуете само в тесен кръг на правните среди, защото органа който твори законите от десетилетия отказва да се произнася по тях, но да се твърди, че не оставя празноти, при това не винаги случайно, е меко казано наивно. Току припламне понякога, как имало различна практика по идентични казуси, но кой ти разбира от тази специализирана материя. Ами в общество, където търсенето на вратичките и връзките е дълбоко вкоренено в съзнанието, нещата изглеждат даже нормални.

На това, че  има откази за образуване на наказателно производство по хиляди, дори и комични причини, а за други случаи натиск, който угасва в съда, вече се нагледахме и наслушахме. Поради тези обстоятелства от време на време някой чуждестранен инвеститор изреве на умряло чрез посолството си, че му откраднали фирмата или продали собствеността и се вдигне пушилка. Разликата в случая е с българите, които нямат посолство в собствената си страна и няма кой да алармира обществото, че са им отмъкнали я сгради, я земи, я пари от банковите сметки. За разсеялите се длъжностни лица по различните етажи на съдебната власт обикновено това е част от пейзажа на прехода. Какво толкова, че съвестта на един магистрат сработва много често по особени критерии. Който го сърби, да ходи да се жалва по другите инстанции, а ако няма средства, да си трае и да не се занимава със съдебни спорове.
Това, че сме на челно място по жалби до европейските институции също не е на дневен ред. Онези, като натрупат много жалби, ще направят една експресна кампания и ще ги отхвърлят набързо по недопустимост, за да не им се запали главата. Вече знаят, че при нас има язви и правят предписания. Ама и ние се реформираме, поне на книга и пишем отчети. Нали са евробюрократи, да четат и да отбелязват, че имаме напредък, а после пак отначало. Колкото до осъдителните решения от европейските съдилища, тях също ще ги плаща данъкоплатецът, защото те не се трупат на бюджета на съдебната власт. Тя е независима и няма кой да контролира качеството, така че брака в сметката на обществото.

Дилетантски подход ще каже някой виден експерт, като прочете беглото изброяване на пороци, нали днес в България бъка от експерти. Вярно, кратки наброски, събрани от случаи в пресата, описващи житейската практика. Те обаче, изискват конкретни решения, а не сделка за реформа, която в края на краищата ще фиксира моите хора на местото на твоите. Понеже резултатът ще е само един - имитация. Нищо, че днес и утре и в други ден българина ще го облъхват как политическия компромис бил порочен, а политическата сделка ново начало. Той рано или късно ще се сблъска със същата реалност, ще му писне от „Кой?” и ще запита :”Какво направихте и защо резултатите от реформите имат само едно измерение - лично?” А това може да роди две неща или стихиен бунт или апатия и двете пагубни за едно европейско общество, каквото искаме да се изгради в България.

30.07.2015 г
Йордан Нихризов