Афиширането на идеи за пряка демокрация като средство за лична употреба

В  последно време шумното и натрапчиво афиширане на идеи за засилване на пряката демокрация стана модна тенденция у нас. В общество, страдащо от идейна безпътица и с вопиюща липса на чувство за справедливост, те бързо привличат  интереса на хората. В тази категория можем да причислим и огласените искания за референдуми за промени в изборното законодателство. Последните  пряко кореспондират с популярното днес и близко до народностната ни психика питане :”Кой?”, защото е ясно от кого и кога бяха инициирани, но не отговарят на други два много важни въпроса:” Какво искат да постигнат и как ще се реализират, за да спомогнат за ликвидиране недостатъците на статуквото?”
Но да тръгнем по ред с огласените въпроси за изборното законодателство, които от години насам, ту припламват по нечия инициатива, ту загасват, когато интереса на инициаторите се прехвърли в друга орбита. Първият е за въвеждане на мажоритарен избор, най-вече на народни представители. Той е съпътстван от кампания около идеята да се откроят личности, а не партийни послушници. Колкото и да звучи болезнено за нечии уши, тази парадигма е много стара и е също част от нашата народностна психика. Да открием Спасителя, да свалим лошия цар и да поставим добрия, който да реши всичките ни беди с един замах. Беше време, когато се хвалихме, че сме вдигнали първото антифеодално въстание с аналогични наивни помисли и вяра. Както някога, така и сега няма нито дума каква програма ще предложат тези чудотворци и как ще я приложат на практика.  В днешно време, когато вече имаме натрупан исторически опит никой не споменава и слово за слабостите на това упражнение. А едни от съществените са, че с намаляването на  контингента избиратели по-лесно побеждава платения и корпоративния вот и втората, известна на любителите на футбола, как  често отбор от звезди не може да сглоби печеливш екип. Ама това, ще рекат мнозина, са известни неща, които единствено раждат празни спорове. По тази причина нека покажем алтернатива, която би  изпълнила търсения ефект, без да привнася азбучните слабости.

Колкото и  парадоксално да звучи за някои, същия ефект за пряк избор може да се получи като се приложи централна пропорционална система, в която цяла България е един избирателен район, а вота е с право на преференции, в условията на машинно гласуване. Тогава всеки гласоподавател ще има възможност да посочи коя програма смята за реалистична и кому делегира своя вот.  Така първият кандидат от една партийна листа може да се окаже на опашката, а последния да се яви в челните редици. Ще отпадне обаче ефективността на порочните прийоми да купиш зависимите в един регион, защото ще се наложи да се проявиш като действително национална фигура, чиито качества ще оценяват и хора, независещи пряко за хляба си или позицията си от тебе. За ненавиждащите партийната обвързаност кандидати проблема е още по-прост. Те ще имат не тесните граници на един район, а широкото поле да докажат, че са желани от народа в цялата държава. Е, ще се минимизира с машинното гласуване и субективизма на  изборните комисии, които сега  могат да преценяват дали бюлетината е валидна и дори с повече сръчност да я направят такава. За противниците на това техническо нововъведение в избирателния процес, съчувстващи на неграмотните, може да се добави, че просто ще станат излишни технологии като оразмерени клечки и организирани индиански нишки, срещу заплащане. Иначе, кой знае защо същия този недоучил контингент гласоподаватели съвсем лесно и бързо се оправя със съвременните телекомуникационни средства, т.н. джиесеми, даже да са придобити от него по не особено законен начин. Да, ама тогава ще падне зависимостта и възможността за контрол и затова заинтересованите политически среди реват за правата на неуките и технологията за машинно гласуване и предстои още години да е все в експериментален вариант.

А сега няколко думи за тези, които ще съзрат удар върху защитата на регионалните интереси. На тях може да се предложи да се запознаят с Конституцията, гдето мнозина имат мерак да променят, без дори да са я прочели. Там черно на бяло е записано, че депутата в българския парламент е представител на всички български граждани. Колкото до местните проблеми, те трябва да се решават по общини от кметове и общински съветници и дори, ако някога някой се сети ще забележи, че в нашия основен закон е разписано и второ ниво на самоуправление, ама за формирането му законопроект никой не ще да внесе. Така и до ден днешен областните управители се назначават от централната власт, а за областни съветници и дума не се обелва. Както се казва у нас: ”Няма нищо по-постоянно от временните неща , защото те продължават вечно.” Няколко слова тук може да се прибавят и относно това, че особено порочна е практиката да се създават лобистки закони в нечий интерес, дали корпоративен или регионален е без значение, защото те неминуемо удрят върху правата на други граждани, а хората избрани в Народното събрание трябва да се грижат за всички и да търсят в законодателството нужния и верния баланс в угода на цялото общество. Толкова за темата на първия въпрос, по който се дири неинформирано народната воля.

Колкото до другите два, там отговор на питането, как ще се осъществят идеите на предложенията за задължителния вот и как ще се ликвидират недостатъците на електронното гласуване по Интернет няма. Всичко за афиширащите е по принцип и когато навлязат в материята за реализирането следва стандартното: ”Е, не може да няма начин. Все ще се измисли нещо, щом хората по света го правят.” Да, някъде го правят, но възможностите, условията, дори демократичните традиции, народностната психика и отношението към закона при тях, комай са по-други. Когато превръщаш едно конституционно право, каквото е гласуването, в задължение, трябва да си осигурил условия за прилагане. Та нали този идея ще засегне българи, които са се пръснали по цял свят и нали уж била в тяхна изгода. Неизвестно само защо се приема, че тези сънародници, които живеят у нас не могат да се справят с машинното гласуване, а тези забягнали на гурбет в чужбина са гении, на ”ти” със съвременните технологии. Нима сред тях няма полуграмотни берачи на плодове, хора, упражняващи непрестижни професии и определено слабо информирани и тотално дезинтересирани. Та колко малко е нужно да се окаже, че един необразован човек от „маалата”, дето не е стъпвал по-далеч от съседното село, изведнъж е гласувал електронно от Хонконг, Сингапур или Аляска. Пък и защо да „ ходи” чак до там, когато технически ще му уредят да си даде вота тихо и мирно и на наша земя. Пък току виж сме станали виртуално народ от 15 милиона и дори повече от китайците.

Навярно мастите експерти ще ме обвинят в черногледство и липса на познания след подобни твърдения, но понеже ми се налагаше години наред да следя процесите в тази сфера ще им припомня, че от първите избори след 1989г., тези за Велико народно събрание, публично се издирват 700000 избиратели  фантоми и въпреки усилията не само не се откриват, но и с годините се множат. Сигурно причините се коренят в това, че живеят в отвъдното, в имагинерното. Този факт прави прилаганите „ярки мероприятия” за прочистването им неефективни и те се появяват винаги, когато някой има нужда от тях.

И накрая няколко думи около генезиса на широко афишираните радикални идеи в споменатата изборна област. Кой знае защо се случва така, че хората, които ги генерират и стават техни носители, по-късно събират житейския си път с тези, за които преди са заявявали пред обществото, че задкулисните им действия ще бъдат поразени от реализацията на техните предложения.. След тях, бившите от първата линия открит  остава единствено сакралното в последно време питане: ”Кой?”, за знаме на следващите бойци. А те пък също упорито не желаят да го свържат и продължат с другите въпроси „Какво? и „Как?”, понеже току виж ударили смъртоносно омразното статукво и после няма да има с какво да воюват. Това ще кажа и ще свърша, тъй като идва темата на дълъг размисъл, как тъй у нас все искаме да се случи нещо по-добро, а се разминаваме с помислите.

Йордан Нихризов
24.07.2016 г.