Социалдемократи или комунисти

В Интернет срещнах случайно странно определение : :„ Единствената социалдемократическа – антикомунистическа партия в България”. Стана ми интересно, как някои възприемат идеите на социалдемокрацията и защо се опитват да  идентифицират  по този, меко казано странен начин, своята организация. Десетилетия наред  у нас е съществувала социалдемократическа партия, свързана с имената на такива личности като Янко Сакъзов, Кръстю Пастухов, Коста Лулчев. Въпреки вътрешни борби и политически перипетии, тя идейно е оцеляла и бе възстановена за нов живот през 1989 г.  от хора като  д-р Атанас Москов, д-р Петър Дертлиев и Груди Панчев. На 05.01.1990 г. организацията върна традиционното си име Българска социалдемократическа партия /БСДП/ и застана в челните редици в борбата за демокрация и изграждане на гражданско общество. Но какво се случи сетне, за да стигнем до ден днешен, когато мнозина задават въпроса :” Коя точно социалдемокрация имате предвид?” Факт, означаващ, че в главите на питащите не изгряват принципите за свобода, справедливост и солидарност,  а информация за персони и лидери, които те одобряват или тотално отричат.

Някога, в зората на  промените, именувани като преход към гражданско общество с пазарна икономика, пред нашата страна имаше няколко пътя. Единият, който бе най-близко до бита и душевността на българина бе този на социалдемокрацията. Имаше и градивен пример – Скандинавския модел  - витрина на съвременна Европа. За съжаление тогавашната номенклатура бе начертала друг, наш балкански друм, по който тръгнахме да криволичим. Тя естествено знаеше своята цел и успя да се превърне в новата олигархия, а от практиките на  комунизма, който изповядваше остана само бруталността  и безскрупулността, с които си прокарваше път. Флагманът на  тоталитарната държава - Българската комунистическа партия сколаса ловко да се преименува и  вкарвайки в обществения дебат понятията „ляво” и „дясно” се вписа в новата демократична система. Нито за миг обаче тя не отвори дума за две неща: за своята вина към жертвите на диктатурата, озаглавена  „пролетарска” и  за приемане на социалдемократическите принципи като свои. Редуваха се през годините различни определения  модерна, лява, социалистическа,  но щом допреше дума до отрицание на комунизма, всички в купом в „новата” БСП настръхваха. Това, разбира се не пречеше от редиците и да никнат новобогаташи, които щом глътнеха поредния залък от бившата общонародна баница се припознаваха като поклонници на либерализма.

В онези времена д-р Дертлиев  често  цитираше писмото на баща и син Топенчарови до новото социалистическо ръководство.” Да не се търси изкуствено запазване на единството, може би е добре да се стимулира отделянето на леви (комунисти) и десни (АСО и АСП) самостоятелни организации като основа на бъдещ ляв блок с широк спектър.”  Така се и случи. Поникнаха отрочета с претенции за европейски и социалистически възгледи, които отначало шумно предлагаха сътрудничество на традиционната БСДП, а после упорито натякваха, че тя била или твърде „ дясна” във вижданията или твърде архаична в разбиранията. Накрая всички те закиснаха отново в родното гнездо, обявявайки, че са единствените и неповторими следовници на модерната социалдемокрация, защото са отмъкнали една или друга част от Българската социалдемократическа партия, гдето била най-качествената. От люпилнята на червената лаборатория  излизаха според случая леви, либерални, националистически и даже десни проекти, продавани с много шум на политическия пазар, където медиите се оказаха в ръцете на старите архитекти на прехода. В годините хората, подхвърляни по несгодите намразиха думата политика, усещайки как все по трудно у нас се различават понятия като свобода и справедливост. Към идеята на БСДП –„Свободен труд за свободни хора в свободна страна” вече не се виждаше път. Нахални демагози заспориха, както някога, кой от Големите братя е по-харен, за да му се прилепим угоднически. Думата комунизъм стана по-скоро термин за генезиса на определени кръгове от модното задкулисие, дърпащо конците, отколкото понятие, определящо политическа доктрина.

А иначе комунизмът и социалдемокрацията са двете крила на родения през 19 век марксизъм с различни виждания за пътя към едно социално общество. Руският болшевизъм, който става авангард на така наречения революционен марксизъм, овладява властта и постепенно, налагайки тоталитарна диктатура се превръща просто в една монотеична религия.”Как така, нали комунистите са войнстващи атеисти?!”, биха възразили някои . Да, вярно е, че болшевишкия атеизъм е широко известен с делата си по унищоженията на храмове и икони, както и с наложените забрани за извършване на религиозни обреди, но това е само парадната страна. Просто едни ритуали трябваше да заменят други и новата комунистическа доктрина пусна корени в целия житейски път на човека от раждането и именуването, през семейството, до смъртта. На мястото на Светата троица се настаниха Маркс, Енгелс и Ленин, понякога рисувани на един портрет. Раят /Едема/ бе заместен от „светлото бъдеще”, а Библията /Корана/, от „Научния комунизъм”, преподаван, задължително на всички, както „организирано вярващи” /членове на Партията с голямо „П”/, така и на останалите маси, които трябваше да твърдят, че също са убедени как няма друга истина.. За тези, които дръзнеха да се усъмнят в правотата имаше предвидени мерки за превъзпитание. Всичко задължително се  обясняваше през призмата на марксизма-ленинизма и ако достопочитаемите  немски и руски гении бяха пропуснали да напишат дума по дадена тема, разни научни работници ги „дописваха” тайно, за да си реализират усилията в определена област. Като прибавим, че генералния секретар на компартията заместваше папата /патриарха/ в своята непогрешимост, а Политбюро – Съвета на кардиналите /Светия синод/, и сетне следваха другарите партийни секретари по места от всякакви рангове, структурата на една теократична държава бе оформена напълно. Да, така изглеждаше комунистическото общество, досущ като това преди Френската революция, макар да приемаше  уж нейните идеали са свобода, братство и равенство. На практика те бяха изпразнени от съдържание, защото даже общността ни се зовеше социалистически лагер .А в последния термин шегобийците от онези години влагаха двойственото му значение.

Социалдемокрацията в големи периоди от 20 век бе заклеймена и отречена. Сравняваха я даже с мракобесието на падналите ангели. Термини от опортюнизъм до социалфашизъм я съпътстваха според случая, защото искала да развие и реформира условията на строй, обявен за прогнил и по този начин да го съхрани. Така прогресивните пролетарски маси се отвличали от революцията и се тласкали към съглашателство, уж водени от еволюционни принципи и разум.  Той, разумът почти винаги се е явявал най-дефицитната стока и когато количеството му у дадени индивиди напълно привърши, те естествено го заменят с огромни дози революционен плам.

Времето, разбира се показа, как опита с насилие да спреш развитието на процесите е обречен на неуспех. В началото на 20 век Янко Сакъзов формулира, че производящите сили, опрени на партньорството между труд и капитал движат прогреса .След десетилетия, дори  отрицателите му признаха неговата правота. Във втората половина на века неговия следовник д-р Атанас Москов  изгради теорията за социалния хуманизъм.. Някои взеха етикета и забравиха за съдържанието. Социалдемокрацията обаче е идея за реформи и развитие и нейния движещ фактор по пътя към свободата, към едно справедливо и солидарно общество е разума. Това е голямата разлика с утопията на комунизма, че тя не желае да сменя боговете и вярата на хората, а да ги накара да разберат, как само свободни могат да намерят своя път към щастието. Затова, когато  се говори за социална демокрация, априори се отрича комунизма, понеже той започва и завършва с диктатура. За всеки обаче остава правото да си поставя днес определение по желание, за да се чувства единствен  и неповторим, или както учат специалистите по реклама - табелките ”ново” и „уникално” продават. Изглежда обществото ни, увлечено в пазарна икономика, започна също да превръща мисленето си в компонента на пазара. Докога? Навярно до времето, когато се разбере, че традиционните ценности не бива да стават  поредната жертва и здравия разум надделее над „прогресивните сили”, които всеки ден менят врага и посоката, но винаги гледат да запазят едно - властта.

27.01.2016 г.
Йордан Нихризов