Популизмът - туморът на демокрацията

Едно явление със стари исторически корени се възражда в наши дни и броди из Европа. То не само овладява обществените нагласи в различни държави, но е на път да разруши крехките стремежи на стария континент към единението, наречено Европейски съюз. Популистки движения с ярки и гласовити, представители, понякога на ръба на гротеската, овладяват големи групи хора и започват да влияят на държавните дела, навлизайки посредством народния вот в управлението на различни по степен на икономическо развитие страни. Политически лидери в Холандия, Великобритания, Австрия и Германия гледат с антипатия и дори омраза към събратята от Изтока, които наскоро разчупиха оковите на Социалистическия лагер и станаха част от общия европейски дом. Опънали струната на стария национализъм, те сочат на своите сънародници работниците дошли от там като заплаха за тяхното социално положение и дават лесното и радикално решение :”Вън!”. Бизнесът в тези развити страни няма нищо против евтина работна ръка, но естествено ще се чувства далеч по-добре, ако условията за нейното наемане не съвпадат с общоевропейските норми, а тези гастарбайтери просто са граждани втора категория. От принципите за свободно движение на хора, стоки и капитали в Обединена Европа започват да остават само добрите намерения. Така изведнъж се раждат доктрините за различията в Стара и Нова Европа, което няма комай нищо общо със зараждането на цивилизацията и културата на континента.

Използвайки даже подгряването на вечни страхове, популистите постигнаха и успех в разрушителните действия. Отколешното правило :”Глас народен глас Божи” бе използвано във Великобритания, посредством референдум, за отделяне на страната от Европейския съюз. Дали лоша шега изиграха ниската информираност на участващите или максимата на старите нации да се чувстват нещо повече от другите, но британците предпочетоха Брекзита. Е, задачата и целта на популистите бе да организират така нещата, че когато английските граждани се събудят в деня след референдума, да разберат какво са направили. Те винаги дават прости решения и сърфират на гребена на вълната, но се изнизват щом е нужно да ги изпълняват или хвърлят другиму вината, ако няма как да удържат гнева на събудените осъзнали се граждани.

Популизмът не е световна новост. Имало го е в различни периоди от човешката история. Обикновено го определят като примитивна  политическа тактика, която има за цел да заблуждава и манипулира народните маси чрез щедро раздаване на неизпълними обещания. Понякога се допълва още, че това е демагогско флиртуване с тълпата, с намерението, използвайки нейното неразбиране да се прокарват радикални идеи, които уж трябва да наложат „волята на народа”. В по-ранните етапи на цивилизационното развитие подобни водачи са се явявали в ролята на „праведници”, единствени последователи на истинското Божие слово.

Популизмът се разгаря обикновено след икономическа катастрофа или военен конфликт, довеждащ до криза в ценностите на обществото. За съжаление трябва да констатираме от анализа на историческите факти, че той обикновено бива предтеча на диктатура. Примерите са на лице. През ХХ-ти век с развитието на техниката става възможно от един център да се управлява държавата, като заповедите бързо се свеждат по места. Тогава се явяват и тъй наречените тоталитарни режими, при които овладелите властта популисти, естествено не могат да изпълнят обещанията си по „красивия начин”, както са ги обявили и са в състояние да се удържат на върха на властта само с насилие.

В края на Първата световна война с простите лозунги на Ленин –„Мир, хляб, свобода” начева Октомврийската революция в Русия. Решението наглед е елементарно – цялата власт да се поеме от Съветите, тоест от болшевиките. В светлите слова няма ни дума за последвалия червен терор, в който погиват милиони. Фашизмът в Италия започва с похода към Рим през 1922 г. с искане за разпускане на парламента и нови избори. Демократичните институции капитулират пред  „думата на народа” – Бенито Мусолини става министър - председател. Четири години по късно, след убийството на известния социалдемократ Матеоти,  Дуче  окончателно налага диктатурата на черноризците. Хитлер идва на власт в Германия през 1933 г. с избори и обещава на германците да върне достойнството на страната, борейки се с Версайския диктат, довел държавата до чудовищна криза след поражението в световната война. Немците полудяват от възторг щом започват да им втълпяват, че са висша раса, предопределена да бъде световен господар. Никой не обяснява нито на германците, нито на италианците каква разруха и колко жертви ще ги чакат в разпалената поредна Втора световна война. За съжаление там, където популистите успеят да се удържат, подир първите трусове те изграждат утопични идеологии, които деградират мисленето на цели поколения. И сега в Русия хиляди въздишат по някогашния СССР и догмите на комунизма, загърбвайки милионите погинали по лагери и затвори.

Настъпващият популизъм в днешна Европа е следствие на липсата на ясна демократична стратегия след падането на Берлинската стена. Пришиването на бившите комунисти към демократичната общност без ясни критерии и правила доведе до инфлация на ценности и принципи. Фасадните демокрации в някогашния социалистически лагер се превърнаха в по-голямата си част в парадни демокрации, където с понятието народовластие единствено се парадира. Зад завесата продължава да наднича бившата червена номенклатура и тайни служби,  прераснали в новата олигархия. Объркването на обикновените хора в глобалния свят, растящата власт на монополите и организираните етнокултурни сблъсъци поради икономически интереси довеждат до стрес в гражданските общества. Проблемите не се решават  където са възникнали, напротив, разгарят се. Там се лее кръв и мирише на барут. Милиони са подтикнати да търсят „обетованата земя”, в която част от тях си въобразяват, че трябва да ги срещнат като господари. Европа дълги години не се погрижи за интеграцията на емигрантите от Третия свят, използвайки ги като работна ръка. Значителни групи създадоха свои гета и се въоръжиха с омразата на различните към законите и ценностите в модерните светски държави. Така в ответ взеха да се раждат "лесните" решения и техните изразители. Настъпилото силно разделение в някои общества по образователен и културен признак стана хранителна среда на популистки движения. Опасността разбира се е, че зад тях може да следва диктатура, прикрита зад необходимост от радикални мерки. Вероятно на следващ етап тя просто ще се трансформира в открита, използваща нови рафинирани методи на въздействие, съобразно възможностите на 21 век със строене на безброй фалшиви правила и информационен натиск, създаващ митове за виртуални заплахи и противоречия, изкривяващи реалността до неузнаваемост. Състояние, в което ще се натрапва една теза, а всяка алтернатива ще бъде заглушавана или осмивана от платени поръчкови „авторитети”.

България не е встрани от растящия популизъм, макар в общоевропейски план ние да се явяваме от двете страни на проблема: и обект на недолюбване отвън и в ролята на недолюбващи. Тук се набляга отново на смяна на системата, на правилата, защото мнозинството от хората са убедени в отсъствието на справедливост. В тази ситуация мнозинството не си задава въпросите: ”Дали поетият път просто няма да стане поредната крачка към утвърждаване на диктатурата на олигархията? Дали желанието на гласовитите „народни будители” да покажат прекия друм за справяне с неволите не е само една заплатена щедро акция от кукловодите, които лесно манипулират с наивността, понеже средствата за информация са в техните ръце?” В този случай разумът остава глас в пустиня, а емоциите и фалшивото самочувствие – „как мога да направя нещо на инат”, решават съдбата за десетилетия напред. Чалга образованието и чалга културата са особена хранителна среда, която кара мнозина да загърбват своето незнание с  презрителното: ”А бе, я не ми разправяй истории от миналото, когато не съм бил роден. Модерните хора гледат напред!”

И понеже днес е актуално да се гледа в бъдещето, след време, когато то се превърне в настояще, потърпевшите виждат, че са се спънали в наредените от тях камъни, но не желаят да признаят вината си за това. ”Глас народен глас Божи!”, повтарят онези, които са забравили термина „пиянството на един народ” и щедро приветстват популистите, обещаващи да построят новия свят. А после, когато това не стане, ще ругаят и ще търсят поредния Спасител. Малцина ще се поровят и ще прочетат, че традиционните ценности са съхранили българите като народ и че светлите идеали на нашето Възраждане са отстоявани от образовани люде. Понеже у нас, за жалост, се утвърждава практиката - разсъдъка да бъде презиран, а неговите носители периодично да бъдат прочиствани. Търсим водещите световни модели, за да копираме, но често попадаме на онова, което едва ли трябва да бъде пример за подражание. Популизмът е сред тези съвременни тумори и не се ли опитаме да вземем информирани решения, разумът в политиката, за който днес се чуват плахи гласове, окончателно ще остане заключен, заедно със справедливостта и свободата. Ще останат само амбициите на измислените герои, готови да се реализират и израснат за сметка на хилядите , които не са в състояние или не желаят да разберат, че пътя към ада може да бъде постлан и с уж добри намерения.

10.11.2016 г.
Йордан Нихризов