Амнезията изход или диагноза

Приключиха поредните парламентарни избори от новия век у нас, след които по неписано правило мнозина от гласоподавателите започнаха да се чудат на кого да се ядосат за вота подаден от самите тях. Разбира се, резултатите дадоха широко поле в указаното направление, защото заклеймяваното статукво се утвърди, а ярки и гласовити негови отрицатели останаха под бариерата, тоест извън състава на Народното събрание. Не случайно подчертавам качеството гласовити, понеже също по стандартна практика от последните години не всички участници имаха шанса да изложат своята теза публично. Освен икономическите бариери за медийни изяви, на помощ се притече и услужливата социология. Тя отрано класира играчите с шансове и ги отдели от останалите, заложили на идейно-олимпийския принцип. Последните потънаха в информационен мрак с периодични намеци: ”Не си губете времето и гласа с тях, съсредоточете се върху тези на голямата сцена”. Така без много напрежение омразното статукво спечели първата битка, тази за интереса на електората, разделен принудително на „леви” и десни”.

Още в началото на Прехода неговите архитекти успешно вкараха пребоядисаните социалисти в демократичната общност, посредством това класифициране. Тогава всички, които не искаха да ги идентифицират с бившите комунисти се натикаха доброволно в дясната ниша, а прераждащата се бивша номенклатура с удоволствие се разположи в ляво. Това не пречеше нейните представители да се превръщат в новобогаташи и на гърба на осмиваните „червени бабички” и да се явят през ХХІ век  като настоящата олигархия. Тук принципа на Маркс за битието, определящо съзнанието бе загърбен от тезата, че в условията на демокрация всеки индивид има право на развитие. Целта в крайна сметка бе постигната и старата диктатура се вписа успешно в младата демокрация, посредством своите представители.

От процеса на опростеното деление пострадаха най-вече традиционните български демократични партии. Те се опираха на идеи и традиции и често не се вписваха в елементарната схема. На електората обаче му беше писнало от идеологии и вдъхновен от максимата на шопа :”Най-мразим да мислим!”, набързо определи посоката: ” Я, кой у лево, кой у десно и да ви нема”.

Така в отворилата се огромна ниша се появиха „новите”, „модерните”, които бързо заеха пространството от край до край и с обръчи, пари и фирми, родиха задушаващото статукво, което стегна здрава верига около властта. Новите „десни” вече не се свеняха да се гордеят с родата си, утвърдила тоталитарната диктатура, но се срамуваха от израза „социална пазарна икономика”, който бил типичен случай на комунистическа утопия. Горкият християндемократ Лудвиг Ерхард едва ли е смятал, че ще го обвинят в левичарски уклони. За разлика от отрицателите си от Изток, нему просто не му  бяха преработили биографията, както сториха те със своите. При това в схемата болшевишкият подход за тотално отхвърляне остана водещ, единствено дето обекта на отрицанието вече бе различен. Идеи и аргументи не бяха нужни. Трябваха само финансиране, медии и тролове в социалните мрежи.

Как да обясниш на „новите десни”, че ако се премахне регулиращата роля на държавата и се възложат нейните функции на частни компании, ще пострадат комай голяма част от техните поддръжници, водещи и днес борба за собствеността си с частни съдебни изпълнители. Да, но „новите десни” не се занимават с „дреболии”. Те гледат уверено напред и мечтаят даже за частна прокуратура. Та нали по техните възгласи някой трябва да смачка проклетата корупция, а тя не желае да се предаде. Навярно, защото само нежно я именуват по този начин, пък по същество въпросната се подвизава като обикновен бандитизъм, с апетити да се оформи като открита диктатура.

Десните избиратели обаче си останаха оптимисти. Те продължаваха да мечтаят, че лидерите ще осъществят въжделението за несъстоялата се лустрация на кадрите от тайните служби и ще ги дарят с търсената справедливост. Редиците им се топяха, къде от поредното люспене и делене, къде от опадане на конформисти, решили, че от двете злини ще изберат по-малката. Така дойде и финала на преустройството. Последните остатъци от синята демократична вълна от началото на 90-те години се разля вън от парламента, а червените бонзи открито заговориха:” Какво ни отне „Демокрацията?”.

Настана време за въпроса:”Защо?”. Ала на новите, модерни и дясномислещи не това им е амплоато. Те дълго играха на схемата :”Кой?”, без да се опитат да отговорят на далеч по-смислените въпроси: ”Какво?” и „Как?” разумно да сътворим, за да се разделим с поетия път към олигархична система, която спокойно може да си прекръсти държавата на Корпоративна република. Така в новите условия тюхкането:”Кой е виновен?”, роди у  причинителите  му поредната гениална идея:” Да забравим миналото, да ликвидираме всичко и да тръгнем на чисто единни! ”. Изглежда някой при поредния хепънинг пред Народното събрание  е  успял да прочете какво пише на фасадата му и изведнъж го е адаптирал в собственото си „ново съзнание”. Там естествено се е състояла срещата с фундаменталното „Кой?” и помислите за лицето, гдето ще поведе бащина дружина. А кандидати у нас бол и всички те с едно неизвестно под мишница –въпросът „Накъде?”

В условия, при които ресурса е неясен, традициите загърбени, най-лесния начин е да тръгнеш начисто. Просто ти си „десен” и се сбираш с такива, които се чувстват като тебе, ама хич не знаят защо. И изведнъж отпред олигархията удобно ти туря и водач и цели, случайно съвпадащи с нейните, и колоната тръгва, захранена с радикализъм и загърбила разума. А статуквото в съзнанието на масите започва да изглежда все по-приемливо и комай нещо подобно, ако не на „светлото бъдеще”, то на по-малкото зло.

Ако за някои „ядосани” това радикално решение е върха, то за разумните остава питането за идеите, които ще се реализират. Вече три петилетки нашето управление е без посока и в нечия угода. Разделението достигна до точка на кипене в търсене на противника, но не и пътя към достойния живот. Загърбвайки близкото минало, току виж сме забравили какво все пак достигнахме с много лишения. Вярно е, че за мнозина историята започва от деня на тяхното раждане, но повтарянето на вчерашните грешки, когато си игнорирал поуките от тях, водят само до същия печален резултат. Затова едва ли може да се приеме, че амнезията е изходът от патовата ситуация, в която попаднаха демократично мислещите хора в България. Пътя е коренно различен и разума и идеите трябва отново да застанат начело. В противен случай ще продължим да наричаме бандитизма мило корупция и ще се кланяме ничком на парите, които някои изваждат от чужди джобове, за да определят своето статукво, атакувайки демократичната система.

04.04.2017 г. 
Йордан Нихризов