СОЦИАЛДЕМОКРАТЪТ КОНСТАНТИН БОЗВЕЛИЕВ КМЕТ НА КАЗАНЛЪК

Навършиха се 110 години от времето, когато управлението на Казанлък се поема от един социалдемократ. През есента на 1908 г . в България се провеждат избори за местни органи на властта. В Казанлъшка община те са спечелени от коалиция от четири партии Народна, Прогресивно-либерална, Социалдемократическа и Радикална. Навярно в наши дни подобно съглашение щеше да бъде залято от лютото отрицание на купчина самовлюбени експерти, окупирали големите медии, като безпринципно, конюнктурно и порочно. За щастие тогава хората са мислели как да реализират идеите си за благото на своите съграждани, а дедите на подобни прославени специалисти от сой са били просто неграмотни селяни. Така на кметския стол в гр. Казанлък сяда социалдемократа Константин Бозвелиев. 

Кой е всъщност той?
Константин Тенев Бозвелиев  е роден в Цариград на 10.09.1862 г. в семейството на Теньо Бозвели. Родът се занимава с тютюнджийство и в средата на 19 век е начело на тютюнджийския еснаф в Османската столица. Във фамилната история, към която принадлежи и възрожденеца Неофит Бозвели са записани борбите за църковна независимост и просвещение, от самото тяхно начало.

В Казанлък Константин Бозвелиев се премества още в най-ранна детска възраст и свързва завинаги живота и съдбата си с този град. Когато през 1871 г. Теньо Бозвели умира, тютюнджийския занаят е в упадък и семейството обеднява. Синът Константин започва своето образование в училището на кв. Кулата, където живее, а в последствие в Главното мъжко училище. Поради липса на средства 14 годишен напуска школото, но до края на своя земен път не се разделя с идеята да се самообразова.

Започва да работи като чирак в сапунджийството и свещарството, а след Освобождението сменя множество професии – хлебар, общ работника, прошнописец, стражар, съдебен писар и служител в общината. Привързан към книгите, той усилено се самообразова. Научава руски и френски език. Чете в оригинал Пушкин, Лермонтов, Гогол, Белински. Запознава се с трудовете на  Чарлз Дарвин, Хърбърт Спенсър, Карл Маркс и Фридрих Енгелс.
В социалдемокрацията навлиза в края на 80-те години на 19 век, когато както сам посочва: „…в българската литература не беше се срещала думата „социализъм“, а понятията за социализъм, анархизъм и нихилизъм се бъркаха у мене и сливаха в едно“. Тласък към изучаване на социалните науки му дава Спиро Гулабчев, с когото го запознава през 1887 г. неговия приятел Тодор Нонов. Сиромахомилството на Гулабчев става „предверието“ на Бозвелиев към изучаване на социализма. Само след две години в периода 1889-1890 г. той основава първия социалдемократически кръжок в Казанлък, който заедно с други социалдемократически дружинки от Севлиево, Габрово, Велико Търново, Дряново и Сливен, прераства след Бузлуджанския конгрес през 1891 г. в Българската социалдемократическа партия.

Бозвелиев е сред „чучулигите“, както са зовели социалдемократите в първите години на проникване на социалистическите идеи в България. Самият споделя, че е прегърнал социализма, както и много други „не толкова от убеждение, колкото от чувство за социална справедливост“. В идейните борби от този начален период, както и в последствие Бозвелиев запазва твърдото си убеждение, че промените в обществото към по-добро могат да станат само по пътя на мирния труд и всеобщото просвещение. И той хвърля всичките си съзнателни усилия в това направление.

Още през 1885 г. е сред основателите на кварталното читалище „Развитие“ в квартал Кулата. От 1888 г. работи като библиотекар в читалище „Искра“, на което дарява книги. Открива вечерен народен университет за просвещаване на граждани и сам изнася лекции в него. Секретар и председател е на Ученолюбивата дружина „Искра“, в която личния му девиз е копиран от последните, според някои, думи на Гьоте:“ Повече светлина!“ През 1894 г. е редактор на първия социалдемократически вестник за селото „Селски глас“. Преди общинските избори през 1896 г. издава в. „Избирател“. Активен сътрудник е на „Работнически вестник“, изданието на БРСДП, партията в която членува.
Бозвелиев е пламенен привърженик на кооперативното движение. През 1900 г . е основател на потребителната кооперация „Братство“, а през периода 1922 – 1944 г. е неин касиер, счетоводител и председател. Основава и две дружества „Пчела“ и „Постоянство“, които чрез спестяване да създадат условия за евтин и достъпен кредит.
Бозвелиев има принцип, който отстоява в партийната си дейност: “Трябва по-напред да се работи за социалистическото дело, преди да се живее от него.“ Това го поставя при разцеплението в БРСДП през 1903 г.  в редиците на широките социалисти. Неговия обществен идеал е бил неизменно свързан с идеята за  „призводящата демокрация“, основана на частната собственост и социални реформи, които постепенно ще доведат до процес на преобръщане на едрата собственост в колективно притежание на солидарните кооперативни структури. Основните направления на борба според него трябвало да бъдат насочени срещу „личния режим на монарха“, „реакцията“ и бюрокрацията, за да се намалят разходите и премахнат тежките данъци на „работното население“. В статията „Данък върху общия доход“, публикувана във в. “Народ“ бр.104 от 12 май 1924 г. той посочва, че е наложително да не се облага „онази част от дохода, необходима на човек като екзистенц минимум за съществуването. С прогресивен данък да се обложи само излишъка“. В същата статия се разглежда и идеята за семейно подоходно облагане като се дават примери от Англия, Франция и Швейцария. Бозвелиев е дълбоко убеден, че с навлизане на мнозинството от народа като собственици във всички клонове на производството и в управлението ще се постигне установяване на желаната социална справедливост.

В периода 16.10.1908 – 24.09.1911 г. Константин Бозвелиев е кмет на Казанлък. По това време започва усилена дейност за паркоустройството на общината. Залесява се хълма „Тюлбето“, местността пред минералните бани в с. Овощник, обсъжда се идеята за нов градски парк. Започва строителството на нови училищни сгради. Учредява се Казанлъшката популярна банка. Поема се инициативата за проучване и построяване на модерен водопровод. След мандата той е избран за окръжен съветник, а от 1913 г. в продължения на 14 г. е народен представител в 5 народни събрания.

Ако Бозвелиев не бе човек влюбен в перото, днес за изследователите доста от фактите и процесите, развивали се някога в социалното и кооперативно движение в България щяха да бъдат енигма. Той сътрудничи на множество кооперативни и социалдемократически периодични издания в.“Народний глас“ гр. Пловдив /1881 -1885 г./, в. „Напред“ София /1885-1887 г./, сп. „Труд“ гр. В. Търново, в „Прогрес гр. Пазарджик / 1889-1894 г./, в „Другар“ / 1892-1894 г./, в. Работник“ /1894 г./, в. “Социалист“ гр. София /1895-1897г./, в. “Единство“ и в. “Работническа борба“ гр. София /1903-1908 г./, в „Народ“ гр. София /1911- 1934 г./, сп. “Общо дело“ /1900-1905 г./, сборник „Социалдемократ“ /1892 – 1893 г./, сп. “Кооперативно дело“ /1924-1943 г./, сп. “Червена трибуна“ /1928-1934 г./, сп. “Кооперативно движение“ /1936-1944 г./ и други. Автор е на книгите „Какво искаме ние социалистите“, „Обяснение на програмата на Българската работническа социалдемократическа партия /обединена/“ /1919 г./, „Програма на работническата социалдемократическа партия за общински и окръжни съвети. Обяснена и мотивирана“ /1919 г./, „Спомени“, том I „До Освободителната война включително.1868-1878 г.“ /1942 г./.

Чак през 1993 г. излиза втората част на „Моите спомени“, книга подготвена от самия Бозвелиев, но не видяла бял свят години наред поради липса на хартия в годините на Втората световна война и идеологическа несъвместимост по време на комунистическия режим. В предговора към изданието д-р Атанас Москов казва:“ Бозвелиевите спомени са много ценен принос към фактическото уточняване на множество спорни места на българските обществени и партийни явления, както и относно управленчески и лични прояви в годините в края на 19-и век и от самото начало на 20-и век“. А по надолу посочва: “Наистина той не е писател в общоприетата дефиниция, на този вид таланти“, но подчертава в заключение:“ поколения българи хуманисти ще са му със сърце и разум благодарни, че е написал три тома спомени за годините, в които не е имало съвременните средства за отбелязване и съхраняване паметта за станалото.“

През 1936 г. Константин Бозвелиев и съпругата му Йордана  уреждат първия дневен детски дом за деца на работници в гр. Казанлък. Тъй като социалдемократът надживява жена си и двамата си сина Любомир и Стефан, той завещава къщата си на ул. “Мирска“ за детски дом. Библиотеката и архива си оставя на читалище „Искра“.

Времето се оказва безжалостно. До скоро се смяташе, че гробът му е завинаги изгубен, но съвсем наскоро адвокат Стефан Сърънеделчев, чиито баща се е грижил в последните години за „Дядо Коста“, разкри, че гробът е преместен и оригиналния паметник запазен. Все пак всеки факт за делото на този голям български социалдемократ излиза с много трудности от праха на забвението, с което някои са искали да го посипят. Дали приживе Бозвелиев е усетил това, пишейки своята кратка изповед в негов стил, като отчетен доклад по точки:

„1. С библейските легенди и басни за сътворението на света и устройството на небесното царство, с неговите награди и наказания, с неговия рай и ад отдавна се простих.
2. На религиозния морал, който действа било от желание за райски наслади в задгробния живот, било от страх по мъките на ада – в същия живот- тая нископробна морал значение не съм давал, защото в задгробния живот не вярвам.
3. За правило в живота си съм поставил да бъда полезен за моята родина. Това съм смятал за мой човешки и обществен дълг, в това съм виждал смисъла на живота. Не претендирам да съм изпълнил напълно този мой дълг, колкото и горещо да съм желал това. За себе си тука мога да кажа думите на древния писател Теренций: “Човек съм и никоя човешка слабост не ми е чужда…“

Константин Бозвелиев е сред първите, които прокарват социалните идеи у нас. Той живее дълго и става свидетел как идеалите могат да разцъфват и да помръкват. Така след изповедта идват последните две кратки посмъртни желания:
….“3. Желая тялото ми да бъде в ковчега покрито с червено знаме, което ще бъде моя погребален саван.

4. При погребението ми никакви речи от никого не желая.“

Датата на кончината е 11.01.1951 г. Минали са три години, откакто опозицията в страната е смазана, социалдемократите са изпратени по лагери и затвори, а сталинизма в България е в своя апогей.

13.03.2019 г. 
Йордан Нихризов