За добрия човек и историческата правда

Борислав Гърдев

Прочетох с внимание изследването на Веселин Методиев „Един много добър човек“.
Книга за Константин Стоилов и политическата добродетел.
Знаех предварително, че с много от изводите и обобщенията на Методиев няма да се съглася, но след като затворих последната страница си казах : „Така не бива да се пише за Стоилов.
И защото е едностранчиво и предпоставено, но и тъй като се изкривява историческата правда.“
Аз например имам пристрастие към Стефан Стамболов, писал съм доста текстове за него и досега твърдя, че това е най – талантливият лидер и държавник на България.
Но никога не съм си затварял очите пред слабостите и прегрешенията му и не съм го смятал за ангел или образец на обществена нравственост.
За мен последното определение е нонсенс и не мога да разбера защо Методиев толкова се прехласва по нравствените добродетели на един спорен и противоречив наш управник, заел се с политическа дейност, където моралните категории все пак отиват на заден план.

Управлението на държава не е като да ръководиш благотворително дружество и винаги да си пример на добродетелен и честен човек.
Налага се да се правят компромиси, да се прекрачва или да си на ръба на закона, да отстраняваш съратници или да се бориш срещу тях, ако те са преминали на други позиции, дори да предизвикваш религиозните си чувства , когато се налага и чрез процедурни хватки и промени в конституцията – в името на националната независимост и създаване на родна династия.
Стамболов го е казал много ясно в прочутата си реч пред парламента от 17 ноември 1893, че не е от „фарисействующите политикани – аз не прецеждам комарите, пък да лапам камилите , но право вървя към целта си. Когато видя нещо по моето вътрешно убеждение, че то трябва да се направи за спасяването на Отечеството, ще го направя , макар даже да е запретено от законите.“
Мисълта ми е ,че Веселин Методиев не е трябвало да пише панегирик за Стоилов, опирайки се основно на неговите речи и дневникови записки.
Защото така подменя , преиначава или затаява историческата истина, а това говори лошо за един изследовател с модерно мислене от 21 век.
От „Един много добър човек“ разбрах, че Константин Стоилов е бил безукорен човек и държавник, който почти не е допускал грешки в дългогодишната си практика, европейски политик, ратуващ за просперираща и силна България, с визионерско и провиденциалистко мислене.

Умилително, до просълзяване!
Кому са нужни подобни усилия през 2019 година?
Не знам защо, но докато четях труда на Методиев се сетих за блестящата сатира на Захарий Стоянов „Българският Кавур“ от 1882 г., която естествено липсва в списъка на използваните източници.
Дадох си сметка колко е точен и почтен с фактите Джендо.
Защото описва важен и проверен исторически факт – преминаването на Стоилов във войската през 1881 г., когато получава и прословутите си ефрейторски пагони, а и тъй като прави незабравим и ярък портрет на пъчещия се консерватор, препасал сабя и надянал шинел, с които явно е щял да брани извършения по негово внушение държавен преврат от 27 април 1881 т.
Портретът на Стоилов е интересен и ценен за нас, историците, защото го разкрива като непълноценен, но амбициозен политикан, който иска да играе решаваща роля в българските работи, имайки съзнанието, че притежава качествата за това.

Дали е така, е друг важен въпрос.
Понякога се оказва недостатъчно да си учил в „Робърт колеж“, Хайделберг и Париж, да се смяташ за баща на новата българска държава и да нямаш качествата за неин управник, което неминуемо води и до собственото ти политическо падение.

Може да си отличен патриот, но враг на политическия либерализъм – а уж си демократ! – и в името на това да провокираш монарха, на който си пръв съветник да спретне ПЪРВИЯ в страната държавен преврат, да сваляш законно правителство на Петко Каравелов, да правиш ПЪРВИТЕ кървави избори за Второ ВНС на 14 и 21 юни 1881 г., на които да дадеш извънредни седемгодишни пълномощия на княза, но да не допуснеш в парламента избраните  - единствени четирима –опозиционни депутати, начело със Славейков и Каравелов, след което да реабилитираш консервативната утопия за двукамарен парламент с изграждането на Държавен съвет от 31 декември 1881 г., който обаче веднага след създаването си дали поради качествата на председателя си Тодор Икономов, или поради пословичния дефект на останалите институции и в частност МС – веднага се оказва опасен и спешно нуждаещ се от закриване.
Може да си любимец на княз Александър Батенберг, но да нямаш адекватна позиция за това трябва ли да остане в страната след контрапреврата на Стамболов от 11 август 1886 г.
Поради което е и естествено – дали? – да липсваш от делегацията , която  се разделя с него на 26 август 1886 година…

След това ще работиш със Стамболов – по принуда и защото нямаш друг избор, но при първа възможност, а и защото си бламиран с предлагания в парламента Наказателен закон – ще избягаш, подавайки оставка на 10 декември 1888 г.
Защото знаеш, че ще дойде твоето време, когато ще бъдеш извикан от княза да оглавиш правителството – на 19 май 1894 г., след което търпеливо ще изчакаш мига за кървавата разправа с твоя ментор на 3 юли 1895 г.
Четох констатациите на проф. Методиев, че Стамболов е убит от македонски комити и искрено се смях.

Бога ми, това са приказки за малки деца!
Стоилов е призван да възстанови дипломатическите отношения със северната империя, прекъснати на 6 ноември 1886 година.
Но това няма да стане на равноправна основа, не и с Русия, а с цената на сериозни отстъпки и компромиси, унизяващи националното ни достойнство.
Спиране на почналото на 1 юли 1895 г. Мелнишко въстание, преминаването на престолонаследника Борис Търновски в лоното на православната вяра – на 23 януари 1896 г., завръщането на офицерите – клетвопрестъпници, участвали в преврата на 9 август 1886 г. в българската армия  ( В речта си пред парламента по отговора на Тронното слово  на 2 ноември 1898 г. Стоилов с апломб ще заяви –„Емигрантският въпрос не само е разрешен, но е и свършен, защото тези от емигрантите, които желаеха да се върнат, се върнаха“),  чийто пряк резултат е катастрофата в Междусъюзническата война на 28 юли 1913 г., в която начело на войската е Радко Димитриев и, разбира се ,най – важният въпрос – ликвидирането на Стамболов.

Едва след като в Царско село на 5 юли 1895 г. разбират, че Стефан Стамболов е на смъртно легло, Николай II Романов се решава да приеме на частен разговор митрополит Климент Браницки и да му постави ребром руските условия за помирението.
Другите български делегати чакат чинно краят на аудиенцията пред царския кабинет, знаейки много добре,  кой от тях „с блясъка на името си, с авторитета на словото си, в което русите безусловно вярваха“ трябва да бъде приет от императора. (Иван Вазов, „Митрополит Климент при Царя“, вестник „Мир“, год.7, бр.993, 14 юли 1901), без ни най - малко да се смятат за подиграни или унизени.
Стоилов има още една много скъпа жертва в своята биография на премиер, за която проф. Методиев услужливо мълчи и която по никакъв начин не го разкрива като образец на политическа добродетел.
Разбира се, че става дума за убийството на Алеко Константинов на 11 май 1897 г.
Доктор Кръстев е написал най – проникновените думи за Щастливеца.

На самата му смърт посвещава  „Алеко Константинов“ – прекрасен етюд, в който  отбелязва – „Душа – кристал, рядък ум и нежно, чувствующо сърце, той имаше всичките качества, за да стане велик поет, за да бъде уважаван от всички писател и човек, за да бъде любимец – вдъхновител на българската младеж“ и покъртителната  статия „Пред кървавия труп на Алека“, публикувани в майско – юнската книжка на списание „Мисъл“, год.7 от 1897 г.
Чел съм я многократно и съм запомнил един бисер от нея – „Властта, подлата власт, блести със своето отсъствие и чрез това придава още по – сърдечен, по – народен изглед на тая ранна траурна процесия,  - ранна, като гробът на покойника“.

Стоилов е имал стари сметки за разчистване с Щастливеца. Той никога няма  да забрави неговия фейлетон „По „изборите“ в Свищов“ , „Знаме“, 26 септември 1894 г., показал нагледно как се  печели народен вот на 11 септември с. г. – тогава народните либерали не участват в изборите и това е ПЪРВИЯТ пример на парламентарен бойкот у нас и особено безсмъртния „Бай Ганьо прави избори“ сп.“Мисъл“, год.5, кн.1, март 1895 г., с който завинаги остава в народното съзнание като вдъхновителят на  манипулациите, с които другарите му от неговата Народна – Народняшка партия могат да печелят – по ганьовски  - изборите у нас.
Димитър Петков също не остава длъжник на доктора по право от Хайделберг.

На 7 юли 1895 г., бр.1705, на цялата първа страница в „Свобода“ той публикува „Няма вече Стамболова“, писана с много болка и капеща от сърцето му кръв.
Твърдя го отдавна, повтарям  го и сега – тези два опуса  - на доктор Кръстев и на Петков -  са класически образци на публицистичната мисъл у нас и същевременно дават  такава точна и безкомпромисна оценка за управлението на Стоилов, каквато никой друг не може да постигне.
„Свобода“ пише ясно и директно – „Кой уби Стамболова? Който и да е нанесъл удара, моралните убийци са Князът и неговото правителство, защото не му разрешиха да напусне София (за да се лекува – б.м.)и дадоха възможност на убийците“.

Ще отбележа и как органът на народняците оценява опуса на Димитър Петков – „Какви са тия закони, които не могат да обуздаят мръсните и вонящите уста на една банда от катили и чудовища? Тези ли са прелестите от свободата на печата – да може един скот да квалифицира Княза, народа и правителството на убийци и злодейци и пак да остане безнаказан, а всичкото наказание да се ступа върху главата на някакъв си отговорник?“ -  вестник „Мир“ , 11 юли 1895,  год.1 , бр.121.

И каквито и опити за префасониране на облика на „даровития ни държавен мъж“  да се правят – вкл. и от проф. Методиев – не са продуктивни и допустими.
Добавям без коментар само един съществен детайл – Политическия дневник на доктор Кръстев от 17 декември 1896 г., в който той обяснява причината за „бляскавата победа“ на народняците на парламентарните избори от 17 ноември 1896 г. – „Правителството не дължи всичките, нито болшинството от своите депутатски места на грубата сила, на полицията и войската. Към тях е било прибягвано само в някои градища, дето другите средства са се оказали недостатъчни. Тия други средства са ,освен изброените вече, скритата агитация на административните чиновници и явната, подкрепвана от тия чиновници, агитация на бюрата, агитация с името или най – малко с авторитета на властта. Но тия средства, сами по себе си, при апатията на масата и неблагоприятното време, не са щели да гарантират нито „величествените“ количества гласове, нито самата победа, та навред са си послужили с най – действителното и най – развращающо средство : докарването на избирателите с тренове и талиги и тяхното гощаване. Притурим ли към тия четири фактора гласуването ( под закрила на самите бюра)под чужди имена(което тоже изглежда да е било всеобщо), сетне връщането или сплашването на опозиционните избиратели в някои градове, ний ще имаме едно сравнително вярно понятие за механизма на изборите.“
Препрочитайки последните редове от изследването „Един много добър човек“, отново бях обхванат от мрачни мисли.

Защо този изтъкнат университетски преподавател и бивш министър, вицепремиер и депутат избирателно борави с факти, като част от тях дори ги прикрива и отказва да ги интерпретира.
Защо не посочва ясно и открито, че на изборите на 28 януари 1901 г. Стоилов е бламиран в Ловеч. Нещо повече той е освиркан, апострофиран и  замерян с камъни .
След това при дебатите за съставяне на коалиционен кабинет княз Фердинанд и дума не дава да го посочи за премиер, спирайки се на компромисната фигура на Петко Каравелов, поел управлението на страната на 19 февруари 1901 г.
Защо Методиев мълчи и пропуска съзнателно тези общоизвестни факти?

Ами то е ясно и разбираемо  - в края на живота си Стоилов търпи закономерен политически крах и буквално е изхвърлен от политическия ни елит.
По този начин е отречено и неговото насилствено, лавиращо и подло управление, което с прибързано сключения и одобрен с насилия и фалшификации конверсионен заем с КИЖ на 8 декември 1898 г. довежда страната и до финансов крах…

Как да завърши подобен опозорен вече  земен и политически път освен с преждевременна смърт на 19 март 1901 година?
В заключение ще посоча – прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.
Ако искаме да сме почтени българи и европейци.

------------

Настоящата статия поместваме във връзка с дискусията в обществото у нас за начина и подхода при отразяване на новата ни история.
„Позиция“