Дали зад новото политическо шоу не наднича меракът на добре забравеното старо?

На 9.11.1989 г. падна Берлинската стена – символът на разделението. След нея една подир друга взеха да се сриват тоталитарните диктатури в Източна Европа. У нас пред хората донякъде неочаквано също грейна очакваната свобода и те трябваше да изберат пътя, по който да поеме обществото в новите условия. Тогава социалдемократите смятаха, че трябва да се започне с реформи и демократизиране на законодателството, а в икономиката да се изграждат солидарни структури. Така разумно и справедливо България щеше да се върне към нормалността, с която се бе разделила преди четири десетилетия.

Потайните архитекти на промяната, дето нарекохме „Преход“, обаче бяха на друго мнение. Те не само бързаха да се впишат в оформилото се демократично пространство, но и преобразени да обсебят всички икономически лостове и пишейки нотите на партитурата, отново да грабнат диригентската палка. Въпросните разполагаха не само със стария си властови ресурс, но и с обстоятелството, че моделирайки десетилетия масовото съзнание, можеха лесно да преместят тоталитарните окови точно в него и то залагайки на радикалните лозунги и свободата да ги лансират. Затова начинанието им успя.

Докато социалдемократите се надяваха текстът в Основния закон, че България е социална държава, действително да я направи такава. Докато д-р Петър Дертлиев повтаряше: „В управлението трябва да се включи талантът на цялата нация!“. Част от избраните да сътворят и приемат новата конституция отправяха по навик взор към Москва с тихата надежда палачинката там скоро да се обърне, а други се натръшкаха по площадите, начевайки гладни стачки против „комунистическите ѝ текстове“. Това мероприятие в ония дни бе модно и впечатляващо. Едва след години се разбра как съвсем случайно най-гласовитите радикали се оказаха свързани с бившата Държавна  сигурност, ала времето за осмисляне бе отминало. Затова анализът остана за историята.

В онези времена сред прохождащия частен бизнес и задъхващия се държавен взеха да се разпореждат разни яки момчета от някогашния криминален контингент. Пременени в анцузи и размахващи бейзболни бухалки, те налагаха практически правила, без да се съобразяват ни със закони, ни с Конституцията. После същите вплътниха редиците, взеха да се прегрупират и да се гърмят. Някои си „рязаха опашките“... Сетне дойде ред да облекат лъскави маркови костюми, а накрая лъсна и най-главният факт: бившата номенклатура и нейните отрочета се бяха превърнали в новата олигархия и тържествено съобщиха пред обществото, че са надянали обръчи на цялата политическа система.
Народът, който бе заложил на картата на лесния и бърз път към мечтаното безоблачно щастие, се обърка и тръгна да търси поредния „Спасител“. Предлагаха му го и той го залюбваше силно, а подир туй също толкова силно го намразваше, за да се хвърли в обятията на друг. И то за повече от 800 дни.

Така редувайки възторг и огорчения, след няколко повехнали масови брожения през лятото на 2020 г. България се оказа в интересна обстановка. По света се вихреше коварен вирус, а на централните софийски улици се изля народно недоволство. Съставът му бе шарен, но лозунгът, който го обедини беше интересен: „Мутри вън!“. В началото пред камерите се изявяваха предимно сънародници, върнали се от чужбина вследствие локдауна, наложен там. Те бяха представени от медиите като цвета и надеждата на нацията ни. Обладани изведнъж от огромен патриотизъм, същите взеха да изтъкват като решение на кризата странната формула „рестарт на държавата“. Навярно мнозина от тях си представяха нещата като компютърна анимация, при която с един клик стартираш играта отначало.

Не след дълго гастролиращите се изнесоха обратно в чуждоземните си кътчета. Недоволните постепенно взеха да се разцепват, ала бързо се намериха кандидати да станат техни изразители. Тези самопровъзгласили се водачи откриха, че политическата ни система куца, защото партиите са организирани престъпни групи и трябва да бъдат заменени със спонтанни образувания, изникнали от обществото. Как и на каква база – бяха „дребни подробности“, които никой не коментираше. Главното било, че законите щели да се пишат от истинския суверен – гражданите – и ще се приемат на референдуми, където и както те пожелаят (я на някой митинг, я в кварталната градинка). Същността била в управлението да навлязат нови, модерни, неопетнени лица, които непринудено народът ще издигне, за да го поведат.

Ако се върнем назад в историята, ще забележим, че също така „спонтанно и ентусиазирано“ през 1948 г. ръководството на социалдемократите от опозиционната БРСДП/о/ е било осъдено за отрицателно отношение към мероприятията на „народната власт“ в качеството на организирана престъпна група. И кой е наредил да го съдят?, ще запитате. Ами една по-организирана престъпна група, заграбила цялата власт с помощта и в интерес на „братска“ чужда сила. Е, всички привърженици на новите радикални идеи за реформи задължително загърбват поуките от миналото, за да могат спокойно да цитират като изключително модерни примери методите на пряка демокрация в Древна Елада. Важното е екзотичните предложения да звучат бойко, революционно и да докоснат емоциите на масите.

Описаният подход успя да прокопае дълбок ров през „Ларгото“ между двете знакови сгради на властта на бул. „Дондуков“ в очакване на двата решителни избора през 2021 г. В него според движещите фактори трябваше да потъне „третият път“ – този на разума, тъй като основната цел е поставена много по-високо и още липсва куражът да бъде формулирана ясно.

Затова преди да ѝ отделим нужното внимание, нека надникнем в политическото шоу, което тече вече осми месец, но не е ясно какво от него ще се роди в деветия. Всяко конкретно предложение днес се дамгосва като популизъм, а на преден план са скандали, сплетни, обвинения и свързаните с тях скечове, колажи и коментари в социалните мрежи. Никой от ярките „нови“ борци с корупцията и дума не обелва обаче откъде пристига финансирането за организираните пърформънси, флашмоби и обикновени провокации и тяхното медийно популяризиране, предвид обвиненията към политическите субекти, че са продажни. Е, последните все пак подлежат на някакъв контрол по закон, а в тази какафония от „граждански тип“ всичко остава покрито в пълна мъгла.

В мрака попада и фактът, че популизъм по дефиниция е да даваш красиви обещания, които впоследствие нямаш намерение да изпълниш, но можеш да подновиш, щом споменът избледнее в общественото съзнание.
Ето един ярък пример. През 2004 г. в нашето данъчно законодателство са вкарани елементи на семейно подоходно облагане. Заслуга за това имат и социалдемократите. Не мина обаче много време и през 2008 г. „лявата“ БСП като част от Тройната коалиция реши, че тази мярка е трудна за администриране и я замени с крайно дясната – плоския данък в неговия османски вариант – без необлагаем минимум.
Е, за невежите: още в далечната 1924 г. Константин Бозвелиев пише в органа на БРСДП/о/ в. „Народ“ статия, в която настоява „да се облага само надбавката, а не нужното за съществуването на човека“ и дава за пример Швейцария, дето са въвели семейно подоходно облагане. Ама кой чете стари вестници?! Та три години по-късно на власт вече е ГЕРБ и тогава изведнъж БСП откри как плоският данък е порочен и го заклейми, предлагайки онова семейно подоходно облагане, което сякаш марсианци бяха отменили. Да, но през 2013 г. социалистите поеха управлението отново и чинно решиха, че заради коалицията ще оставят изпълнението на обещанието за края на мандата или за следващия. Сега старата карта е отново на масата. Какво по-добро за префинения популизъм от късата памет?!

Дали обаче днешната политическа екзотика не се цели по-високо? Четири десетилетия в общественото мнение се налагаше ленинско-сталинската максима, че парламентаризмът е порочно изчадие на империализма. Затова в чл. 1 на Конституцията от 1971 г., приета на референдум с огромно „народно одобрение“ от 99,96% при гласували 99,97% се предвиждаше една партия да управлява, води и мисли за всички и вместо всички.
Сетне, когато поехме към нормалността, олигархията надяна обръчите и заговори за парламентаризма като „долнопробно шоу“, докато накрая не реши да го превърне в точно такъв продукт. Технологията на омаскаряването бе елементарна, но ефективна. Там, върху парламента, се стоварваха с помощта на разнообразни и щедро платени информационни средства причините за всички пороци, а с изпразването на политическите субекти от идейно съдържание и превръщането им в зависими от икономическите интереси ефектът се мултиплицираше.

Сега мнозина просто се опитват да покажат, че изборът не е между идеи и платформи, а между шоумени, които ще радват окото (и не само) на един или друг олигархичен кръг. А от двете страни по разлома на бул. „Дондуков“ се разполагат силите, които се опитват да заменят идеята за чиста и свята република с онова „нещо“, дето ще сложи ред със здрава ръка – президентската форма на управление.
Има вече гласове, упорито твърдящи как подобен път е нов, необходим и спасителен, тъй като парламентаризмът е отживелица и даже порок. С желанието си за неговото постепенно премахване те, разбира се, нагледно показват, че новото много често е добре забравеното старо. Преди век през зимата на 1918 г. болшевиките, взели властта в свои ръце три месеца по-рано, разгонват Учредителното събрание в Русия, уж в името на хората и тяхното светло бъдеще, което впоследствие се оказва една химера.

Дали днес някой иска да пробва отново от онези изживени „блага“ и онова „щастие“, или все пак разумът ни ще се завърне, кой знае?! Всичко е въпрос на познания и реална оценка в обществото.

13.03.2021 г.
Йордан Нихризов