Когато високото самочувствие срещне свещената простота

Казват, че да живееш в интересно време било истинско проклятие. Навярно тези, които са сътворили сентенцията имат известно право. Отвсякъде те залива информация за невероятни събития, нови концепции и изкусителни предложения. Това ти пречи да се държиш в утвърдения коловоз между масата с чинията и ракията и леглото, където отморяваш. Други те изпреварват и ти се усмихват саркастично, защото говорят били в далаверата, а ти не ги разбираш тези неща, не ги усещаш както се полага. Писва ти, даже те хваща яд. Яд на виновните. А те както всички  твърдят са политиците. И ти си безкрайно доволен на онова телевизионно шоу, дето прави и тях и продажните им партии на пух и прах, като нагледно показва как идеите, които проповядват, стават единствено за смях на кокошките. Трябва ти нещо ново, което да те тласне напред, да реши с един замах проблемите, заливащи те ежедневно. Трябва ти Спасител.
А, ето го и него – Спасителят! Обещава всичко да се случи бързо. От теб не иска усилия, само едно – да верваш. Възторгва те. Той е твоя кумир, но разбираш, че времето тече, а другите пак ти се усмихват саркастично. Разочарован си, сетне изнервен, накрая ядосан. Чувстваш се измамен. Ругаеш. И той е като политиците и даже си спретна партия.

Ала идва следващият. Твърди, че е патриот. Не като онези със сложните теории. Пътят е ясен. Всички милеем за отечеството. Е, не всички се оказва, но остава вярата, че и те ще прогледнат. Минава обаче време и накрая познатата история. Лъсва намесата на потайно задкулисие. Виновни са партиите и политиците. Искат власт и се крият зад разни идейни принципи. Както някога. Само че тогава партията беше само една, а сега!? Хрантутници, седят си на топло в парламента и само се дракат. То за какво ли ни е този парламент?! И най-тъпото шоу е по-интересно от него. Трябва ни нещо ново. Водач, който да е като нас – човек от народа.

Вече сме в Европа. Едни крачат с големи крачки, а ние сме на опашката. Надеждите остават, ала определено нещо куца. Някои просперират. Ти си отново сред плебеите. Всеки ден ти повтарят от медиите, че пътя е правилен, но вече си изгубил надеждата. Твоят глас е глас в пустиня. От теб нищо не зависи. Това е статуквото. Политическата система е погълната от партиите. Трябва здрава ръка, която да разчисти корупцията. Корупцията, за която говорят всеки ден години на ред. Конкретен образ обаче няма. Нейния лик май е събирателен. Правосъдие липсва. Бунтът е затаен в душата ти, колко му е да се излее. Значи нужна е промяна. Нови хора.

И тя, промяната, изведнъж се самопровъзгласява. Мъчи се да изглежда многолика и конструктивна, но все повтаря какво трябва да се разруши, да се изчегърта, но забравя да каже какво ще се съгради. Намери първо, че виновна е конституцията и тръгна да я атакува. После комай се отказа. Сетне всяко звено в нея си хареса своя област. Драмата започна да се превръща в шоу, а в него се премесиха стари образи с нови лица. Народът уж заложи на новото. Ситуацията се оказва патова. Всеки срещу всички. От медиите те залива информация, че истинската промяна е близо. Обработват те в социалните мрежи стотици тролове, а ти чувстваш как нищо не е на ред. Понеже уж нещо се променя, но случващото напомня за уреждане на стари сметки.

В един момент се появяват и още нови лица. Образовани, усмихнати. Обещават ти светло бъдеще, ала открито заявяват пренебрежение към правилата, към законите. Щом се сблъскат с тях започват пламенно да твърдят как много от текстовете били анахронизъм и подлежали на смяна. Не се страхуват да заливат ефира с примери от практики в разни страни. Единственото условие е да им пасват на интереса. Не се боят. Различията с тях били подъл удар срещу прогреса.
Мигом изникват симпатизанти въоръжени с вяра и отрицателно отношение към всички, дето остават несъгласни да се потъпкват правилата. В техните очи ти се явяваш динозавър, елемент от статуквото. Не си очевидно наясно с принципите на глобализацията, на либерализма и свободата. Съзнанието ти не може да приеме прекрасните неща, които обещават да сторят с магическа пръчка група почтени модерни хора, понеже ти напомнят факти, с които вече си се сблъсквал. Ала ежедневно съобщават как привържениците на новия подход се множат. И за теб остава съмнението, дали действително не си някакво творение с архаично мислене и това да е причината за твоите житейски несгоди.
Бързо идват и въпросите: Защо да робуваш на принципи, които разни специалисти казват, че са отживелица? Защо да пречиш на прогреса? Защо да не подкрепиш новия проект, който ще разруши статуквото, ще изтрие корупцията като визуализира нейните носители? Никой не можеше досега, а тези нови лица имат самочувствието да заявят, че ще го сторят бързо и ефективно. Защо е нужно да се ровиш в миналото, да търсиш гаранции? Нали имаме проект, спасителен проект, нов политически проект. Това, че днес ползва като патерица елементи от миналото не пречи, той да обещава финализиране на чаканата промяна и с усмивка да иска своя шанс. Какво по-добро може да се желае?!

Но точно в този момент в някои по-твърди глави се явяват питанията, родени от опита. Каква е причината днес всички да бягат от утвърденото понятие политическа партия? Защо то упорито се заменя с друго – политически проект. Може би тя се корени в това, че един проект има своя проектант, инвеститор и изпълнител. Всеки от тях, естествено, ще очаква своя хонорар и част от планираната печалба след реализацията му. Този елемент остава, както винаги, под лъскавата глазура и навежда единствено към размисъл. А може би „почтеността“ се крие именно там, във факта, че в утрешния ден няма как да има разочаровани, тъй като един проект ще се замени от друг и след това от трети. Накрая традиционно забравата ще закрие всички грешки и недостатъци. Ще дойде времето на нови хора, нов морал и ново време. Звучи познато, нали? В употреба е повече от век. Само си сменя униформата. А какъв ще да е резултата от поредната среща на онези, считащите се за съвършени със свещената простота? Предстои избор и скоро част от картите ще са на масата. Разборът, както обичат да казват коментаторите, е след мача.

Накрая идва ред на сакралния въпрос: Кога свещената простота, изградила кладата за разума, ще опита да прогледне? Най-вероятно, както винаги досега, когато хладилника се изпразни, а на гърбът му стане твърде студено. Тогава може и да си пробие път прозрението как прокламираното ново, всъщност е добре забравеното старо, обвито в лъскава опаковка и етикирано подходящо по препоръка на проектанта. Дали ще има обаче кой да събере реалността с желанието или огорчението ще стане хранителна среда за следващия проект, опрян вече на „здравата ръка“, бъдещето навярно ще даде отговор.
Иначе, когато високото самочувствие срещне свещената простота обикновено избуяват фалшивите ценности.

16.10.2021 г.
Йордан Нихризов