Когато възторгът отмине и остане само суровата реалност

Преди три месеца, докато доморасли музи пренастройваха лирите си от тоналността на познатите химни за юначния Бойко на нови акорди, понеже на хоризонта бе изгряла ярка звезда, наречена просто Киро, написах прозаичен материал. Той бе озаглавен „Изборите отминаха, дойде време за проблемите“. В него се опитах да пророкувам, че няма да е далеч бъдещето, когато влюбените каки ще срещнат други вдъхновения, пък въздишащите лелки ще припознаят нов Спасител. И това ще се редува докато онези, които подхождат към политиката като футболни фенове не разберат, че парламента не е нито цирково шоу, нито пазар, още по-малко място за обучение на хора със самочувствие без покритие. А пък в управлението голият популизъм, привнесен от площада, може да редува единствено само криза след криза. Та ето, без да ни бе нужна машина на времето това бъдеще започна да се превръща в настояще. Тревожното днес е, че тъмната мъгла, покрила политическия хоризонт не само у нас, не се разкъсва ни за миг от някой слънчев лъч, а напротив комай се вплътнява.

Когато през 1989 г. рухна Берлинската стена и с нея уж бе погребан мрачният култ към комунизма, мнозина хора искрено вярваха, че се отваря нова ера в световната история. Времето, в което хората ще разберат, че обединявайки своите усилия могат да постигнат много повече, отколкото увлечени в бясна конкурентна борба с наслада да търсят взаимно унищожение. Социалдемократът Атанас Москов даже я нарече епохата на социалния хуманизъм, защото в центъра й трябваше да бъде човещината, взаимопомощта и стремежа за прогрес, стъпил върху фундамента на добрите традиции и поуките от миналите грешки.

За съжаление световните процеси се развиха в друга посока и към върха пое приватизиралия факела на свободата краен либерализъм. Пазарът бе този, на  който се залагаше да реши проблемите. А на него винаги побеждаваше интересът на силния. За успеха, както при кеча, всички хватки бяха разрешени, което пък издигна манипулацията на пиедестал. И първото политическо отроче, родено от тази симбиоза бе популизма. Той напълно отричаше като архаизъм фундаменталните идеи и концепции и залагаше на това, дето най-много се харесва на лековерните - предлагане на бързи и радикални решения, постигани без много труд. Те задължително се сочеха като уникална новост, а отпред грейваха често нестандартни лидери, напомпани от рекламата с фалшива харизматичност. Останалото, потънало в мрак бе, че с тази методика се прикриваха разнообразни утопии, зад които винаги надничаха икономически интереси.
И тъй като Карл Маркс бе вече свален от своя божествен пиедестал, различни играчи започнаха опити да редуцират неговата формула „Пари - Стока – Пари прим“. Едни пробваха с „Пари – Власт - Пари прим“, а по-хитрите директно решиха да я скъсят до „Пари - Пари прим“. На някои далаверата минаваше, но други пропадаха и тогава изгряха идеите за изграждане на глобални митове, опрени на религиозните вярвания за свършека на света. Те винаги биваха изграждани въз основа на нови научни теории. Зад тях заставаха уж световни светила, срещу съответното заплащане, разбира се, подкрепяни от резултатите на изследвания на институти и лаборатории и рекламирани за масите с художествени произведения и филми с популярни актьори. Отпред бе етикирана хуманната цел, а в сянката се криеше печалбата на дадени корпорации. Когато теорията се износеше или в разгарящата се търговска война катастрофираше, следваха познати от времето на „реалния социализъм“ многословни обяснения за преосмисляне или смяна на обстоятелствата. Определени привърженици на този подход се вживяваха до там, че започнаха опити да налагат сънуваното вчера да се превърне в реалност утре, без даже да помислят колко път трябва да измине една идея от раждането до своята реализация. А това, че често тя може да влезе в конфликт с природни дадености или да нанесе поражения по-големи от ползите, за ентусиастите бе дребна подробност. Ако някому описаното напомня за шумно предлаганите у нас в последно време нови инвестиционни проекти или настъпилите трансформации по т.н. „Зелена сделка“ в Европа, то приликата е „случайна“.

Стръвният стремеж за усвояване на ресурси и развитието на индустрията без обръщане на внимание за унищожението на природата и замърсяването й с вредни продукти роди в света естествен отпор в лицето на екологични движения. Те справедливо искаха да се съхрани природното богатство и биоразнообразие. Пушещите комини, възпявани от пролетарските поети, постепенно престанаха да бъдат витрината на прогреса. Но много бързо екодвиженията се политизираха и прекрасните намерения се превърнаха в бизнес, а там търговските интереси взеха превес редом със съпътстващите ги процеси на манипулация. Яростните застъпници на новото екополитическо направление се правеха на разсеяни за това, че различни катаклизми и явления, нанасящи огромни щети, като избухване на вулкани, земетресения, ветрове, са неподвластни все още на човека.  Появиха се даже парадокси, когато млади борци с „Глобалното затопляне“, обявиха открит бойкот на образованието, тъй като без решаването на основната им болка, те нямали бъдеще.

Ние естествено не останахме встрани от пороците, обраснали около добрата идея да опазим природата си чиста. Най-интересното е, че всички борци с климатичните промени се ориентират към рестрикции и глоби или към мероприятия, от които се изкарват пари, но на практика не се реализира нищо /хепънинги, спектакли, пърформънси и прочие/. Единици са онези „зелени“ активисти, посадили дърво със свой труд, ала след екопротести и митинги често са оставали стотици килограми боклуци. Интересно е, например как лансиращите предложения за очистване на въздуха посредством събиране на пари за екостикери и очертаване на ограничителни зони ще спрат вятъра да носи пепел от Сахара и да я изсипва върху „вредните“ автомобили в Европа. Може би ще се наложи да глобят бога на вятъра Еол или ще го заплашат с изключване от Старогръцката митология. Очевидно от опазване на природата има нужда, но да превръщаш човека в демон, пренебрегвайки демонстративно законите на физиката в името на съмнителни печалби или заблуди, граничещи с фанатизъм, твърде напомня на времето на Ленин и Троцки и свързаната с тях утопия, победила на крилете на Октомврийската революция.

И понеже стана дума за революция нека обърнем поглед към една друга, идваща не от Изток, а от Запад. Тази на „различните“. Да, това също е революция като онази през 1917 г. за умовете и разбиранията на хората, чиято цел е да разруши традиционните ценности и етични норми. Те надигат глас, че се чувстват дискриминирани и угнетени, ала на практика претенциите им се насочват в две направления. Първото е тяхното различие да бъде оценявано като предимство пред другите при реализацията им в разни области и второто - възпитанието на подрастващите поколения да се строи по правила, писани от тях. Несъгласието на другите, верни на традиционните ценности, „различните“ моментално определят като фашизоидна проява, защото в идеите за своята трансформация те виждат заложени основите на едно модерно бъдеще.

Така на преден план се появи поредния парадокс, твърде характерен в последно време и у нас. Не е важно дали това, което си сътворил е полезно за обществото, важното е да е скандално, да се тиражира, за да станеш известен. Нещо като отколешната максима: “Съдран, олян, но на екран“. Не случайно разни хлапета си устройват побоища и след това качват записа от видеото в социалните мрежи. Сбраните лайкове са ценността, понеже идеалите отдавна са отречени. Съвременния принцип е ясен. Нормалността е скучна и безцветна. Продава се и се търси скандала. Той ражда героите на новия ден. Родолюбието е архаизъм, тъй като парите чертаят пътя в глобалния свят.

Увлечени в своя нов дневен ред, изграден от стремежа за свърхпечалба и измислени тежнения, либералстващите пропуснаха да забележат надигането на имперските амбиции на авторитарния Изток. Докато те се надхитряха и уж терзаеха, там бяха изградени общества от покорни, където свободата и човешкия живот не присъстваха сред основните ценности. Въпросният Изток създаде на основата на търговското сътрудничество даже икономически зависимости на отделни страни и региони. В един момент той безскрупулно реши да удари с военна инвазия и смени дневния ред на демократичния свят, който стреснат се сети да се единява. Изтокът обаче не бе забравил да изгради и своя пета колона. У нас тя бе маскирана като разнообразни „патриотични“ формации на русофили, скандиращи против НАТО, а от време на време и срещу ЕС, предлагайки насреща „пълен неутралитет“ и евразийска перспектива.

Да, родолюбието и патриотизмът, изградили нашата нация преди век и половина и накарали мнозина да жертват живота си в името на нейното обединение, днес също са приели един крив до неузнаваемост образ. На борбата за националните идеали бе турен кръст преди близо 80 години. Нейните носители бяха заклеймени като шовинисти, а на тяхно място гордо чела възправиха слугите на „Големият брат“ от Москва. Вечната ни дружба, записана в националния  ни химн, приключи печално след 1989 г., но синдромът на покорството, изграждан с десетилетия, остана. След промените в началото на новия 21-и век полето на патриотизма бе окупирано от синове и внуци на носталгици по фалиралата червена утопия, тъй като други техни родственици се бяха ориентирали по-бързо към новите „Големи братя“. Тези „патриоти“ веят чужди байраци, а лидерите им често са кичени с прякорите „Копейкин“ или „Рубльов“, ала упорито се претрансформират както Татко Барба и не спират да повтарят, че техните услужливи призиви да напуснем европейския път на демократично развитие били именно българския национален интерес. Доводите и лозунгите им често се сменят, но никога не губят посоката, на която се кланят, без да им трепне окото, че превръщат патриотизма, с който се кичат, във фарс.

Къде остава нормалността? Тя е навряна в ъгъла, заедно с традиционните ценности и разбирания за национални интереси, свобода, справедливост и морал. За нея няма място в медиите, според които изповядващите я са маргинали, незаслужаващи внимание. Защото днес на дневен ред са главните задачи: да се „изчегърта“ миналото и да се „надгражда“ популизма. Това е суровата реалност. Качени на пързалката на инфлацията, разделени и насъскани един срещу друг, устремно летим между страхове и скандали в търсене на поредния Спасител, готов да ни обещае „Светлото бъдеще“. А агенции и експерти вече чертаят контурите на образа му.

„Докога?“ - би запитал някой. „ Този филм не го ли гледахме няколко пъти?“. „Да гледахме го, ама може да са му сменили финала!“ – отговарят вярващите и продължават напред. А нормалността, опряна в здравите традиции и разума, остава все тъй загърбена и неразбрана, защото Айнщайн бе казал, че според него има две безкрайни неща: вселената и глупостта. Когато дойде денят думата да вземат онези, които искат да разкрият вселената, навярно ще се върне и нормалността, а дотогава просто ще летим на крилете на втория фактор, за който великият физик бил наистина уверен, че е безкраен.

20.03.2020 г. 
Йордан Нихризов