Ще изгрее ли слънце и над нашата територия?

В България отново се разгаря политическа криза. „Нищо ново, не е първата!“, би казал всеки неангажиран наблюдател. За пореден път за станалото са обвинени политическите партии, макар че въпросните у нас в последно време бяха почти напълно изметени от обществената сцена. Замениха ги шумно прононсирани модерни „политически проекти“, използващи обикновено в изборите съдебни регистрации назаем. Те всъщност представляват филиали на икономически субекти, които се пропагандират от РR – секции на определени социологически агенции. Агресивната реклама за тях обикновено се върти не на основата на идеи и политики, а върху отрицанието на други участващи във властта себеподобни и техните корупционни практики, с които са присвоени огромни парични средства. Засегнатите естествено отвръщат със същото и основния проблем за избор е кой кого ще изчегърта. Публиката си пада по скандалите, сервирани от медиите, и последните са винаги с широко отворени врати щом участието на новите борци за правда е свързано с гарантирано финансиране. Виртуалната война се разгаря, всеки говори от името на целия народ, а електоратът като в реалити шоу се привиква от време на време пред урните, за да оцени участниците. Ако политическият проект не издържи, той се сваля от сцената или се модифицира около друг кандидат за кумир. Практично и удобно в духа на модния вариант на популизма, разпространен  из цяла Европа.

Иначе по традиция политически партии се формират от хора със сходни идеи, които имат за цел да отстояват интересите на определени групи, а политиката е свързана с възможността да се намери и очертае баланса между различни виждания в интерес на цялото общество. Защото например, ако се абстрахираме от лозунгите, щенията на хората на труда са да работят по-малко, а да получават повече, пък на тези на капитала да им работят повече, а да заплащат по-малко. Именно политическата класа е тази, която създава правилата, по които се движи една държава, за да може нейното население да просперира, а икономиката да се развива.

Още по време на Учредителното събрание през 1879 г в България се оформят две идейни течения как да се развива бъдещата държава – това на „умерените“ и на „крайните“, които прерастват в партии на консерватори и либерали. С развитието на индустрията, транспорта и появата на наемни работници у нас долитат идеите на социалната демокрация. Българските социалисти дори бързо се разцепват. Едните около Димитър Благоев се ориентират към отстояване интересите на пролетариата, а другите около Янко Сакъзов - към тези на производящите слоеве, работещи в солидарни икономически структури - кооперации, акционерни дружества и квалифицирани специалисти, с което се сдобиват с определението общоделци. Спецификата на преобладаващо у нас население, заето със земеделие, ражда земеделското движение с неговите идеи за съсловни организации. И така с разцепления, сривове и обединения се структурира и развива политическата партийна система у нас до 09.09.1944 г., когато постепенно приемаме съветския модел на диктатура утвърждаваща, че има една партия, която ще отстоява интересите на целокупния народ - БКП. След 1971 г. същата партия с голямо „П“ даже вписва това обстоятелство в конституцията.

Колко и как отстояваше народните интереси комунистическата партия помнят всички преживели времената на „диктатурата на пролетариата“ и последвалия „развит социализъм“. Днес мнозина теоретици на носталгията по онези години ще поставят на масата аргументи, за съществувалото национално съгласие, защото изборите са завършвали обикновено с одобрение от 99,99% на издигнатите кандидати. Вярно съответните комисии можело да впишат, ако им било наредено и 101% подкрепа, но нали все пак на фасадата пишеше, че сме демократична държава, в която трябваше да се спазват поне математическите закони.

След 1989 г. падна Берлинската стена и с нея се срутиха утопиите за „светлото бъдеще“, а „демократичния централизъм“ бе заменен от идеите за плурализъм и пазарна икономика. Тогава хората у нас решиха да се върнат към нормалността. Започнаха да се възстановяват традиционни партии и се явиха алтернативни идеи за развитие на обществото, икономиката и налагане на демократичните принципи. Имаше обаче и други среди, които бяха определили периода като време за първоначално натрупване на капитала и бързаха с реализацията на своя план. Комунистическата партия спешно се преформатира. Смени заглавието си и с помощта на контролираните средства за информация натрапи на обществото делението „леви“ – „десни“, за да се впише в новите процеси, монополизирайки лявата половина. Всички, които я разглеждаха като токсична лапнаха въдицата и се навряха в „дясно“, без дори да са наясно със смисъла и произхода на термина. Това разделение повече от три десетилетия упорито се набива в лексиката на населението у нас, като всеки индивид влага в него свое специфично разбиране. И за да не рече някой: “Хей, ти пък се извъди много умен да отричаш очевидното!“, ще посоча, че просто изразявам съгласие с мнението на Тони Блеър от преди 30 години, който в подписания манифест „Третият път“ посочва, че понятията „ляво“ и „дясно“ отразяват обществените отношения от края на 19-ти и началото на 20-ти век и са загубили своята актуалност в наши дни. Сега естествено идва ред да обърнем поглед към следствията от процеса на въпросното деление.

Коалицията от разнородни партии и движения, обединени от общата цел възстановяване на демокрацията и навряна в „дясно“ загуби първите избори от своя „ляв“ опонент, обещаващ „сполука“ за всички. Въпросната „сполука“ завърши с празните рафтове на т. н. „Луканова есен“ от 1990 г. Хората работеха и получаваха заплати, но нямаше какво да купят с тях по регулираните цени в магазините месеци наред. Тогава се тръгна към формиране на първото правителство на съгласието за излизане от кризата. И когато на 01.02.1991 г. цените бяха освободени, по рафтовете изведнъж нахлу изобилието. Размерът им обаче бе такъв, че самия министър- председател Димитър Попов възкликна публично: “За Бога братя не купувайте!“ и с тази фраза остана в историята. Да, но както гласи въпросната максима: “Гладът е по-силен от тока!“, народът се юрна към щандовете и набързо остави това, което бе скътал. Никой и до днес не се позаинтересува кой, как и къде укриваше хранителните продукти, за да осъществи планираното мероприятие по прехвърляне на парични средства в дадени сметки. Времето заличава спомените. Който успял, успял! Обществените нагласи бързо се сменят. Делението обаче засегна точно демократичните сили и последва едно голямо „люспене“.

След кратък ентусиазъм настъпи втората криза. Тогава се формира правителство, което уж на експертна основа трябваше да преведе страната на пазарни релси. Накъде дърпаше локомотивът му не беше ясно, но в парламента въпросното управление преживя шест вота на недоверие, като всички политически сили твърдяха, че нямат нищо общо с него. Така носталгията набра мощ и „модерната лява“ БСП се върна на власт в края на 1994 г. Само дето там вече се бяха оформили две крила. Едното се опитваше да сътвори китайски модел, на партийна олигархия, а другото бързаше директно да трансформира старата номенклатура в новокапиталисти. Борбата доведе бързо до икономическа криза и масови фалити на скалъпени банки. Достигнахме дъното и упорито започнахме да копаем надолу.

Обстоятелствата налагаха обединение на здравомислещите и може би това бе един от малкото периоди, в който здравия разум надделя над стихията. Роди се трудно коалицията ОДС. Гласувана бе декларация за национално съгласие по основните приоритети и България пое в посока към Европа, преборвайки хаоса и финансовата нестабилност.
Но както казва народът :“Всяко чудо за три дни!“, в случая години. Българинът бе отвикнал от трудната борба, която трябва да води със свои сили. Трябваше му скок в бъдещето. Нужен му бе Спасител. И другарите, дето чакаха този миг му го намериха. Е, след 800 дни той разбра, как са го преметнали, но през това време открито му обявиха, че на политическите субекти вече са турени икономически обръчи. Старата номенклатура се изпъчи като новата олигархия и постепенно взе държавното кормило в свои ръце.

След като се уредиха и подредиха новите икономически субекти започнаха да се настъпват и подритват. И тогава лъсна една болест, обхванала държавата и обществото – корупцията.  Въпросната не се яви от нищото. Корупцията е явление с библейски корени и светът води борба с нея от векове с променлив неуспех. Говори се, че още Захари Стоянов формулирал оценката, за България като кумово-сватовска държава. Така в периода на социализма процъфтяваше системата на връзките. Същата може да се определи като специфичната корупция от годините на дефицита. С въвеждане на пазарната икономика в нея просто се внедриха финикийските знаци. В днешно време обаче тя не само задуши политическата система, но вече създава опасност да загърбим и разрушим онова, което с труд беше постигнато. Защото на практика борбата не се води с идеи за реформи по същество, а за ликвидиране на конкурента, за да бъде заграбен неговия дял и разпределен сред нашия кръг. Зад паравана тихо надничат среди, които определено искат да сменят посоката и формата на управление, надявайки се, че в една президентска република с новия ред ще им бъде сервирано подходящото положение, както някога на техните бащи и дядовци. Други със страхопочитание и нескрит интерес са забили взор на Изток. А апатията сред електората, на когото се предлага за пореден път по много от същото и контролът върху медии и служби определено тласка общественото мнение в подобно посока.

Какъв е изходът от патовата ситуация?! При всички случаи не лесен, тъй като за да се върнеш към нормалността трябва да излекуваш болестта. А тя е свързана с нещо много трудно, да приучиш, да накараш хората да помислят преди да повярват. Тоест на преден план трябва да стои познанието. Навярно за лек е необходимо да се обърнем към позабравените традиции, оценявайки, че за разлика от някои модни ефекти те са градени с години и трупане на опит. Затова обаче разумът от предизборен етикет е нужно да придобие реално съдържание, загърбвайки егоизма и фалшивото деление. Дали за това ще достигне воля в обществото е трудно да се каже във времена, когато мнозина разглеждат своята Родина просто като една територия.

06.10.2022
Йордан Нихризов