Защо желанието за управление с твърда ръка изплува периодично у нас?

Гласовете за промяна на Конституцията и въвеждане на президентска република започнаха все по-често да се чуват по медиите. Отначало те звучаха иносказателно, ала напоследък се изпълниха с конкретика и зад предложението застанаха не само лица, прононсирани като експерти, но и определени политически субекти. Ако погледнем назад в историята, разбира се ще открием, че опитите да се обезличи и игнорира парламента не са новост в България. Дали това се дължи на определени амбиции или на чуждо подражание е спорно, но въпросът: “Защо идеята намира достатъчно привърженици сред обществото?“, определено се нуждае от анализ. Най-вероятно основните фактори са два – липса на парламентарни традиции вследствие на вековно отсъствие на държавност и изграденото в масовото съзнание желание за намиране на „Спасител“, който ще поведе народа по верния и отъпкан друм към сияйното бъдеще.

Две години след приемането на Търновската конституция княз Александър Батемберг прави преврат и си урежда режим на извънредни пълномощия за седем години, които уви съдбата не му предоставя. Следващия опит за промени е по-елегантен и го инициира цар Фердинанд през 1911 г. Петото Велико народно събрание му сервира властта чрез изменения на чл. 17 в Конституцията, превръщайки парламента в безличен регистратор на волята на монарха: “Царят е представител на държавата във всичките й сношения с другите държави. От негово име правителството преговаря и сключва с другите държави всички договори, които се утвърждават от царя. Тия договори се съобщават от министрите на Народното събрание, щом като интересите и сигурността на страната допущат това”. Резултатите от този акт скоро дават своите гнили плодове.

Далеч по радикални са превратаджиите от 19 май 1934 г. Те суспендират Търновската конституция, разпускат Народното събрание и започват да управляват с наредби – закони. „Звенарите“ Кимон Георгиев и Дамян Велчев, които са начело на преврата, поглеждат към методиката на режимите в Германия и Италия, но не забравят да сверят часовника и със Съветска Русия. И тогава, както днес се е говорило за разочарование от политиката, за това че политическите партии са обшити с далавери и парламента е прогнил. И тогава определени среди са настоявали за освобождение от „чуждия колониален режим“, а обществото е търсело спасителната силна личност. Първите пострадали естествено са били опълчилите се срещу суспендирането на конституцията, социалдемократи като Кръстьо Пастухов и д-р Петър Джидров. Те са интернирани, за да си преосмислят възгледите. Преди 1989 г историческото определение за този преврат бе обикновено с прикрепената дефиниция „монархофашистки“, но в наши дни вече звучат гласове за положителните му страни, които цар Борис III с възстановяване на парламента през 1938 г. ликвидирал. Най-точната оценка навярно е тази на свидетеля на събитията д-р Петър Дертлиев. Той често повтаряше, че преврата от 19.05.1934 г. практически формирал пасивно отношение у народа към следващия преврат от 09.09.1944 г. в който част от въпросните звенари, заедно с комунистите и с подкрепата на съветската армия вземат дейно участие.

През 1947 г. се приема новата Димитровска конституция, а след 1948 г. легалната опозиция в България е напълно ликвидирана. България копира съветския модел, при който ръководството на комунистическата партия решава, назначеният парламент възторжено одобрява с аплодисменти, а народът е задължен да ликува, претворявайки повелите в дела. Процесът обаче продължава да се развива с годините. Показен референдум през 1971 г. утвърждава с 99,96% одобрение нова конституция, в която още в чл.1 се посочва партията, която е предвидено да управлява страната – БКП. Горното затвърждава фактическото положение на парламента като фасада на псевдодемокрация, носеща гръмкото име „реален социализъм“. А две поколения се възпитават упорито в огромно преклонение към него.

Есента на 1989 г. идва с невиждан трус. Пада символът на разделението – Берлинската стена. На 10.11.1989 г. партиен преврат смъква символът на тоталитаризма генералния секретар на БКП – Тодор Живков. Новите лидери бързат да поемат по договорения с омразния някога империализъм от Запада път на конвергенцията. Други се ослушват и чакат палачинката при Големия съветски брат да се обърне. С отприщения в обществото ентусиазъм започват да се възстановяват стари партии. Д-р Дертлиев разказваше, че когато на 07.12.1989 г. отишли да информират министър-председателя Луканов, че е създаден Съюз на демократичните сили като политическа коалиция той тежко въздъхнал с думите: “Изпуснахме духа от бутилката. Сега ще са нужни огромни усилия да го вкараме отново вътре.“ И усилията скоростно бяха предприети в разни посоки. Армия от бивши агенти на тайните служби мигом радикално се „демократизираха“ и почнаха яростна „борба“ с онова, което бяха вчера. Комунистическата партия се преименува и си надяна европейска премяна. Икономическите лостове бяха задействани и определени фактори изгряха като нови бизнес фигури, сподирени от стройни момчета с анцузи, изпълняващи силови задачи. Онези, дето очакваха „демократичната лудост“ да отмине, за да се върнат с развети знамена, прилагайки старите утвърдени правила се оказаха подведени. Превратът на Янаев и Крючков в Москва закъсня пък и се оказа неуспешен. България имаше вече нова конституция, в чл.1-ви, на която бе ясно записано, че „България е република с парламентарно управление.“

Ала сагата не свърши. Борбата срещу новата конституция започна още преди нейното приемане от VII-то Велико народно събрание и продължава до ден днешен. Да, като всяко нещо сътворено от човек тя не е съвършена, но с годините показа, че в нея има вплетено едно важно достойнство – да прегражда пътя към уклоните за авторитарно управление на кандидати за спасители на нацията и да отвори широко поле за връщане на страната в лоното на демократичния свят. Духът на парламентаризма, заложен в нея, не дава мира и до днес на изгрелите на обществената сцена нови герои. А те се явиха твърде бързо и заявиха своите политически претенции.

Старата номенклатура, използвайки изградените в годините връзки и възможности изгря като новата олигархия. Тя разгони силоваците с анцузите и надяна маркови одежди. Започна да строи собствени политически проекти и да се опитва да превръща законодателството в гаранция за своите интереси и доходи. Изгрялото ново поколение от нейните редици изведнъж залюби крайния либерализъм и свързаното с него западно финансиране. Не беше трудно, тъй като съвременните уклони на Запад, копираха троцкизма в модернизираните му форми. Идеи и политики всъщност нямаше. Те се заместиха с интереси, обвити в популизъм за по-лесно преглъщане. Не бяха подминавани и старите връзки на Изток с подчертаване на дълбоките корени, етикетирани като патриотизъм. Борбата уж се водеше с корупцията, пък тя струеше от всяко действие на въпросните борци. Медиите бяха окупирани, за да разнасят платената правда, а стремежът се насочи към държавните органи и съдебната власт, които трябваше да утвърдят силата като истина, понеже държавната собственост бе вече приватизира и големите играчи започнаха да се ритат един друг. Издигнатите  като кумири „Спасители“ загубиха своя ореол. Рекламните лаборатории, излъчващи „експерти“ за обработка на масовото съзнание трябваше да намерят нова ниша. И те я откриха както някога, когато се бореха срещу приемането на конституцията, разбивайки разума и традициите с девиза „Бърза смяна на системата!“. Сега на фокус отново застана член първи, определящ България като република с парламентарното управление.

Какво предлагат онези, които искат президентска република? На първо място оперативност и бързина в решенията. Това, което забравят да споменат е, че тежестта се прехвърля към изпълнителната власт, която на практика не може да се контролира от парламента, защото е назначение на президента. От своя страна президентът би могъл да има пълномощия да разпуска парламента с мотиви на неефективна дейност и да насрочва нови избори. С добра медийна кампания въпросния парламент става просто безгласен орган, тежест на управлението. До идеята за наредби-закони, издавани от правителството, прокарана през 1934 г. от Кимон Георгиев ни дели само крачка и тя естествено твърде лесно се обосновава с познат аргумент: “За какво са ни тези хрантутници?! Те не стават и за чеп за зеле!“. Следващата стъпка може да бъде решаващата за едно авторитарно управление, за което у нас има вече половин вековна традиция. Остава само едно, да се намери нужния „Спасител“ за отговорния президентски пост. В това отношения резонно е да се ползва челния руски опит, гарниран например с рекламен цитат от стихотворение на Иван Вазов от 1877 г.: „Кат Русия няма втора, тъй могъща на света, тя е нашата подпора, тя е нашта висота!“ С него сме закърмени от детството и нищо не ни пречи да се върнем там, от където сме тръгнали преди век и половина.

Кому би било сгодно да се осъществи тази „бърза смяна на системата“? На първо място на онези, за които бе отворен прекия друм и станаха новите олигарси след промяната. Колкото по-малко контрол, толкова по-малко разходи и по-лесен път към успеха. А за останалите? За тях е надеждата, която ще им обещават по медиите поредните експерти, следван от анализа на други специалисти как желаното не се е случило поради преосмисляне на концепцията или във връзка с климатичните промени. И така до следващата „нежна революция“, която ще обещае бърза смяна на системата.

17.11.2022 г
Йордан Нихризов