Не е вандализъм, а личен пример - няколко думи за стореното от г-н Светлозар Раянов

Автор: Теодор Дечев
Дата: 26.02.2023

Реших да напиша няколко реда за извършеното от Светлозар Раянов след известно колебание. От една страна, очаквах, че след като стана известно кой е строшил плочата на злополучния паметник на Съветската армия, към г-н Раянов ще има прекомерен интерес от страна на политици, кандидати за депутати и други добри и достойни хора. Аз не съм кандидат за депутат, нито за някаква държавна служба, така че не исках да се „омесвам“ с тях.
Оказа се, че интересът е голям, но от страна на медиите, а не чак толкова от съмишлениците на г-н Раянов. Така че с чиста съвест мога да кажа нещичко по въпроса, без да възникват съмнения за „двойно предназначение“ на коментара.

Пиша тези редове, за да удостоверя и свидетелствам за своето убеждение, че действията на Светлозар Раянов са изцяло рационални и почиващи на негови принципни позиции, които съвсем не са от вчера. Познавам го от края на миналия век, когато по негова инициатива, предприехме някои действия насочени към противодействие на проникването на БСП в Социалистическия интернационал. След 1989 година, в БСП смятаха, че понеже са голяма партия и са си сменили буквата „К“ с буквата „С“, то автоматически им се полага правото да бъдат приети в най-голямата социалдемократическа организация в света, където по това време членуваха социалдемократически, социалистически и лейбъристки партии, повечето от които стоящи далече от всякаква симпатия към тоталитарния комунизъм.

Лидерите на БСП по това време имаха солиден багаж от публикации срещу социалдемокрацията и срещу нейния „опортюнизъм“, като колоната на отличниците се водеше от самата проф. Нора Ананиева, която се беше изхитрила на напише обширни трудове с „критика“ на Германската социалдемократическа партия. Пиша „изхитрила“, защото най-вероятно беше сътворила тези неща като стипендиантка точно на социалдемократическата фондация „Фридрих Еберт“, но нека си запазя едни десет процента съмнение, че може и да греша.

Така или иначе, преди Десети ноември, от западните политици социалдемократите бяха по-мразени от нашите комунисти в сравнение с по-десните и консервативни политици. Това си беше съвсем логично – много по-лесно се преглъща да ти опонира човек, който се самоопределя като консерватор, либерал, някакъв десен демократ в сравнение с това социалист да ти каже, че тоталитарният режим потъпква свободата и на практика няма нищо общо със социалистическите гледища.

Всякакви агитпропчици, политически агитатори и соцполитици – като се започне от хора с ранга на проф. Ананиева и на доц. Драгомир Драганов и се свърши с нашия учител по научен комунизъм в училище (според мен доста по-интелигентен поне от Драгомир Драганов) заявяваха в прав текст примерно, че отношенията между Франция и СССР винаги са били по-добри при дясно управление в Париж, отколкото при социалистическо такова.

Въпреки описаното по-горе „наследство“ и натрупаните негативи, бившите комунисти, пребоядисали се в „социалисти“ напираха да се влеят в редовете на „ревизионистите“ и „опортюнистите“. За това си имаше и геополитически, а и съвсем прагматични предпоставки – някои наши комунисти и някои западни социалисти си бяха „дружили“ и „помагали“ един на друг по време на Студената война, някъде встрани от разиграващата се пред светлините на прожекторите идеологическа конфронтация.

Главната пречка пред интеграцията на БСП в Социнтерна беше Българската социалдемократическа партия (БСДП), водена от д-р Атанас Москов и д-р Петър Дертлиев. Тя беше изключително неудобна за комунистите-социалисти (скорошни бамбашка капиталисти), защото през целия период от 1948 година, когато са арестувани социалдемократическите депутати във Великото народно събрание, което гласува „Димитровската“ конституция, до 1989 когато пада Берлинската стена, съществува БСДП в изгнание – политическа формация създадена от единствения социалдемократически депутат, избегнал по случайност ареста – проф. Георги Петков. (Историята на проф. Георги Петков е цял приключенски роман, „резюме“ на който бихте могли да прочетете тук: https://svobodennarod.eu/item/petdeset-godini-ot-konchinata-na-prof-georgi-petkov ).
Участието на БСДП в Социалистическия интернационал от страна на поробените народи (това е точното название на емигрантските партии от Централна и Югоизточна Европа в Социнтерна) беше огромен проблем за БСП, тъй като по онова време международното социалдемократическо движение все още преценяваше потенциалните си партньори в огромна степен и по идеологическите им позиции и в контекста на историческите обстоятелства и с оглед на моралната страна на въпроса, колкото и невероятно да звучи това днес.

След подновяването на дейността на БСДП в България, тя пое наследството на изгнаническата БСДП и това се превърна в кошмар за тази част от комунистите-социалисти, които неистово желаеха да се представят за социалдемократи – от истински, по-истински. Като отбележим, че Велислава Дърева и Чавдар Кюранов бяха „звездите“ на това течение, от гледна точка на днешния ден можем да си направим доста интересни заключения, но не това е темата на този разказ.

По време на президентските избори през четвъртото тримесечие на 1996 година, БСДП беше нанесла изключително болезнен удар на кандидат президентската двойка на БСП – проф. Иван Маразов и Ирина Бокова, като беше успяла да издейства официална подкрепа от Комитета на Социалистическия интернационал за Централна и Източна Европа за демократичния кандидат за президент – Петър Стоянов. Последното беше като грам от ясно небе за социалистите, но не подлежеше на оспорване, защото за целта си имаше писмен документ. На всичкото отгоре, всичките социалдемократически и социалистически партии от Централна и Източна Европа, потвърдиха позицията си с отделни нарочни писма.

На „Позитано“ № 20 не можеха да си намерят място от ярост и защото беше лъснала пълната им международна изолация и защото тази позиция на Социнтерна рязко понижи активността на техните доброжелатели, намиращи се най-вече в Германската и Австрийската СДП. Те решиха, че няма смисъл да се оспорва очевидното и оставиха „за по-нататък“ подкрепата си за „осиновяването“ на българските социалисти в Социнтерна.
На конгреса на Социалистическия интернационал в Ню Йорк през 1996 година, пратеникът на БСП Филип Боков така и не беше допуснат да влезе в залата (Пленарната зала на ООН), дори и като гост или наблюдател. Той просто беше оставен извън залата до края на конгреса. Никой не искаше да има нищо общо с БСП на Жан Виденов, както впрочем дълго време след това никой не искаше да има нищо общо и с БСП на Георги Първанов.
След изборите от 1997 година и идването на власт на правителството на Иван Костов, БСП отново се активизира и започна да лобира по всички канали. Европейските политици – социалдемократи, стоящи на реални властови позиции бяха повече от резервирани (с няколко многозначителни изключения), но сред партийните чиновници, нашите социал-комунисти имаха по-голям успех. Най-добре те се котираха в Германия и в Австрия и по тази причина в БСДП се търсеха канали, по които да се противодейства на „позитанската“ пропаганда.

Точно тогава, някъде през 1999 – 2000 година, с нас се свърза тогавашният член на БСДП – д-р Светлозар Раянов, който по това време живееше и работеше в Дрезден, където мисля че преподаваше в Дрезденския технически университет – много реномирано учебно заведение от всякаква гледна точка. Светлозар Раянов нямаше никакви лични амбиции, неговите основни интереси си бяха в науката, където той се справяше отлично и ангажирането му с международната дейност на БСДП имаше изцяло „идеален“ и несвързан с никакви политически амбиции характер.

Тогава бях заместник-председател на БСДП и заместник-министър на труда, като един от ресорите ми бяха международните дела. Светлозар Раянов се свърза с мен и с председателя на БСДП – Йордан Нихризов и предложи да осъществи контакт с регионалната структура на Германската СДП в Саксония. Саксония е един от „лендерите“ на Обединена Германия – свободна република според конституционната си дефиниция. Като част от бившата ГДР, в Саксония бившите комунисти от някогашната ГЕСП, по онова време – партия на демократичния социализъм (ПДС), имаха влияние и създаваха грижи на германските социалдемократи, на които им се налагаше да воюват на два фронта – и срещу Християн-демократическия съюз и срещу ПДС, които точно по това време се бяха съюзили с група отцепници от ГСДП, начело с Оскар Лафонтен и създаваха новата партийна формация „Дер Линке“ – „Левицата“.

В битността си на български социалдемократ, Светлозар Раянов беше си създал контакти и с местните саксонски социалдемократи и определено беше приет сред тях. Това му даде възможността да поеме инициатива да се създаде пряка връзка между ръководството на БСДП в София и регионалното ръководство на Германската СДП в Дрезден.

Ръководството на БСДП естествено се отнесе към това предложение с цялата дължима сериозност и моя милост замина за Дрезден. Интересна подробност от това пътешествие беше, че по разумното предложение на г-н Раянов, аз отлетях за Прага, където той ме чакаше и ме откара в Дрезден. Той и съпругата му бяха така любезни и да ме приютят по време на няколко дневния ми престой.
С помощта на Светлозар Раянов аз се срещнах на най-високо равнище с ръководството на регионалната партийна организация на Германската СДП в Саксония. Имахме какво да си кажем – те поне бяха напълно наясно с нрава на бившите комунисти, както и с проблемите, породени от техните амбиции да украсят Социнтерна с присъствието си.

Подписахме и общи документи, които са обнародвани, така че дейността на г-н Раянов по противопоставянето на реабилитацията на носителите на тоталитарния комунизъм, социализъм или както го наречете е запазена за историята.

В този смисъл, искам да подчертая, че възгледите на Светлозар Раянов не са от вчера. Той си ги е носил десетилетия на ред и очевидно не ги е променял. Г-н Раянов не е привърженик на някакво крайно и екстремистко политическо течение – той е „социалдемократ от кариерата“, но очевидно е човек със склонност да даде личен пример. Защото примерът му по всичко личи, че трябва да бъде последван от държавните институции.
За голямо съжаление, ние се разгубихме с г-н Светлозар Раянов след 2001 година, но впечатленията ми от него си остават чудесни. Той е човек образован, ерудиран и съвсем не агресивен, но иначе категоричен, когато става дума за политически позиции. Затова и сега смятам, че би било форма на висша глупост дас е търси някаква корист от какъвто и да е характер в стореното от г-н Раянов. Той изобщо не е кандидат за слава. Той просто дава пример…

Не знам, съществува ли днес фигурата на „обществен защитник“ в българския съд. Не съм и никак сигурен, че г-н Раянов ще бъде подведен под съдебна отговорност за счупването на плочата на нещо, за което отдавна има решение за демонтаж, но ми се струва, че ако прокуратурата реши да се стигне до съдебен процес, ще има достатъчно хора, които биха се нагърбили със споменатата по-горе роля на обществен защитник. За тази роля мисля, че не се искат адвокатски права.

На тези, които истерично ще се разкрещят, че защитавам някакъв вандализъм, се налага да обясня, че вандализмът е деяние при което се руши заради самото рушене. Проява на вандализъм е примерно рисуването на грозни и неразбираеми графити по стените (различни от произведенията на художници като Банкси), но Общината не противодейства на такива деяния.
Впрочем, в държавите където хората се отнасят по-сериозно към проблемите на обществения ред, графитите – драсканици постоянно се заличават, защото много често представляват „подписи“, с които отделни организирани престъпни групи заявяват претенциите си върху определена улица, квартал или друга част от града. Последното е много по-смислено занимание от денонощното охраняване на някакъв анахронизъм, който в най-добрия случай трябва да бъде прибран в музея за спомен и назидание на поколенията.

Деянието на г-н Раянов наистина е изразяване на мнение и политическа позиция. Той по никакъв начин не е заплашил живота или здравето на когото и да е, нито пък по някакъв начин е препятствал работата на органите на реда, за които пък разбираме от неговия разказ, че са се държали коректно. Вероятно ако проведем анонимна анкета, целокупният полицейски състав ще сподели, че им е омръзнало да се занимават с глупости и да охраняват някакви странни хора – българи със съветско съзнание, докато те се правят, че „пазят“ злополучния паметник.

Сега от тук и от там се чуват предложения за „цивилизовано решаване на проблема“. Хубаво, а къде бяха всички тези хора, поне от 2009 година до сега. Мога без всякакви усилия да докажа, че още през 2009 година, по време на частичните избори за кмет на град София съм направил предложение за решаване на проблема със стърчащото пред Университета чудо „по цивилизован начин“. Предложението беше да се превърне плашилото в експонат от Музея на тоталитарното изкуство, което разбира се да бъде обвързано с международен архитектурен конкурс и прочее и прочее. (Предложението беше публикувано в специален брой на излизащият тогава в много приличен тираж вестник „Про и Анти“, списван от Васил Станилов и много представителна редколегия. Ако не Ви се ходи по библиотеки, можете да прочетете за предложението тук: https://teodordetchev.blog.bg/drugi/2009/10/09/za-sydbata-na-pametnika-na-nesvobodata.412462 Само моля да се има пред вид, че текстът е писан през 2009-та, а не през 2014-та или 2023-та година…).

Време за „цивилизовано решение“ имаше достатъчно. През това време, точно тези които би трябвало да са най-заинтересувани – почитателите на соца и на съветската власт, направиха всичко възможно, изобщо да не се отваря дума за такива варианти. Те си държаха на запазването на статута на сатанистко капище на въпросния „паметник“. Ами когато не се чуват по-умерените предложения, най-добре е да дойдат чуковете…
Впрочем, въпросният „паметник“ е построен във връзка със събитие, което има само косвена връзка със Съветската армия. Това става след унищожаването от „народната власт“ на най-голямата въоръжена съпротивителна формация на горяните в Сливенско. За да се знае, че „народната власт“ е несменяема, пред очите на населението е издигнато това впечатляващо напомняне „кой кара влака“. Е, оказа се, че влакът е стигнал последната си спирка и това е последното му път.

Възгледите на г-н Светлозар Раянов не са от вчера. Той си ги е носил десетилетия на ред и очевидно не ги е променял. Г-н Раянов не е привърженик на някакво крайно и екстремистко политическо течение – той е „социалдемократ от кариерата“, но очевидно е човек със склонност да даде личен пример. Защото примерът му по всичко личи, че трябва да бъде последван от държавните институции.