Когато ценностите започнат да се пренареждат съобразно личните интереси

В средата на миналия век едни другари, обявили се за „прогресивни сили“ и заредени с революционен плам, решили да пренаредят приоритетите в системата за раздаване на правосъдие и справедливост. Ползвайки болшевишката методиката на своя вожд и учител те първо изпълнявали смъртната присъда, а в последствие я постановявали. И причината за това била твърде проста. Като следовници на ленинската максима за експроприация на експроприаторите трябвало да се сдобият и с имуществото на лицето, а за това било нужно да изброят греховете му под някаква форма, срещу които то нямало как да възрази от отвъдното. Практиката от различните състави на тъй наречения „Народен съд“ в това отношение е достатъчно красноречива.

Но времето течеше, годините се нижеха, пък „светлото бъдеще“ така и не идваше, а мирисът на загниващият капитализъм взе да ухае все по-приятно. Така следвайки отново челния съветски опит въпросните „прогресивни сили“ започнаха да се преустройват пренареждайки предпочитанията. Защото основната опасност вече се коренеше в страха да не се окажат в утрешния ден обекта на експроприация, предвид на факта, че изградената стройна корупционна система се основаваше на връзки и дефицити и се опираше на силата на партийните властови позиции. Разбира се, променената ситуация роди бързо и методики за приватизирането на средства и активи. Всичко трябваше да се случи така, че осъдени виновни за нанесените щети на обществото да няма, а корупционната система да се преформатира бързо на пазарни принципи, където ролята на натуралната част, формирана от дефицитите на пазара ще отпадне, но тази на властовите позиции ще се запази, пък на паричните фактори ще се усили.

В онези години един известен адвокат сподели:“ Не се радвайте на дела, в които са натрупани безброй различни обвинения. Те се структурират така преднамерено, за да се влачат с години и да не завършат с присъда. А няма ли осъдително решение няма и доказано престъпление. Бития си остава бит“. Делата за лагерите и тези срещу първия партиен и държавен ръководител са потвърждения на казаното. Днес коментариите, които се срещат по въпросните казуси стигат до там, че превръщат обвиняемите в жертви на насилие.

В този период на прехода корупцията, като продукт характерен и за пазарните стопанства, се модернизираше и пренастройваше, разширявайки своите области и методи. С появата на новите нашенски крупни бизнесмени бяхме в състояние да удивим света как от нищото българския талант с магическа пръчка може да сътвори чудеса. Някои наричаха тези лица „мутри“, ама то сигурно бе от завист, защото едно е да събираш месеци пари за костюм и вратовръзка и друго е да цъфнеш на прием с анцуг и с по няколко пачки долари във всеки джоб. Е, от време на време научавахме от пресата я за „Мечката“, я за „Лисицата“ или „Маймуняка“, които били гръмнати или взривени нейде, но това очевидно бяха атавизми от революционните времена, понеже дадени среди просто смятаха, че „приватизацията“ на правосъдната система у нас върви с твърде бавни темпове. Тези трагични събития все пак даваха тласък за модерни насоки в културното развитие. Така във фолклора се наложиха хитове като „Бели птици“ на Радо Шишарката, с които времето изпращаше своите нови „светци“ и „мъченици“.
А борбата с корупцията се водеше с променлив неуспех не само у нас, но и по света, към който бяхме устремили жаден поглед. В далечната 2003 г. бях случаен свидетел как в Брюксел свирят полицейски коли и се извършват показни арести пред журналистически камери. Разбрах, че течала акция срещу заподозрени в машинации на комисия за контрол на картелни споразумения и монополно положение на пазара. Местен колега тогава се изказа скептично за случващото се: “Всичко скоро ще се окаже една пушилка – рече ми той - Тези хора са си оплели кошницата и получават парите от разни частни университети, институти и НПО-та по проекти за развитие на инициативи за борбата с картелни споразумения и монополи, финансирани точно от въпросните монополисти. След година или две ще си получат от съда не само оправданието, но и тлъст „хонорар“ като обезщетение за участие в сегашната комедия“. Сигурно и той се е оказал прав, ала за съжаление нямам достоверни данни.

Но да се върнем по нашите ширини, където борбата с корупцията се разрасна дотолкова, че постепенно овладя всички системи, оторизирани да противодействат на въпросното порочно явление. В създадената ситуация с подчинение на медии и информационни мрежи вече е трудно да се отдели кое мероприятие е спонсорирана бухалка и кое опит да се заметат нечии следи. Някога през 2004 -2005 г. се гордеех, че след участието в две извънредни парламентарни комисии сме предизвикали решения на 39-то ОНС въпросите за съдбата на средствата, потънали в Задграничните дружества и в помощи към братски комунистически партии, да излязат на бял свят пред обществото. Оказах се наистина наивник. Никое от последващите правителства не си мръдна пръста да изпълни нещо по тях, а гласовете, които можеха да попитат :“Защо?“, просто бяха приглушени. Напротив, средствата се върнаха препрани и захраниха новата вълна от „прогресивни сили“ трето поколение, развели знамето на борбата не за реформи, а само за промени, които щели да сервират в напрегнатата международна ситуация поредното „светло бъдеще“. Срещу тях като алтернатива застанаха поклонници на режимите от Изтока и накрая отричащите се субекти се сглобиха в името на това да удържим на поривите от ветрове, надувани от различни икономически интереси. Максимата :“Друго решение няма!“ стана медиен хит.

И точно в този момент на „титанична борба“ какво или по-точно отношението към кого да променим, когато с огромно самочувствие първо се действа, а после се обяснява ефекта от последиците, започнаха да се появяват както някога случайни трупове, защото гущерът пак взе да си реже опашката. Следствията обаче са насочени не в търсене на извършителя, а започват да повдигат завесата за това, че комай не съществува орган у нас, който обективно може да разследва без членовете му да са замесени я в някой частен клуб, я в някоя кантора, консултантско бюро или роднински кръг. Алтернатива няма перспектива как да изникне, понеже всичко изглежда хем оплетено, хем парцелирано между кръговете: „Нотариуса“, „Еврото“, „Трактора“ или още някои, гдето за сега са зад завесата. А анализите и „откровенията“  определено са в посока: “Трайте, че утре може и вие да се окажете част от опашката!“. Не, че други далеч по-значими фигури като Андрей Луканов и Илия Павлов не са сполетявани от подобна житейска съдба, пък после разследването и интереса към него просто е утихвал. Но те може би бяха част от един по различен вид крупни „гущери“, способни да симулират дори своята смърт, за да се завърнат след това с нова плячка и в името на тази глобална цел да са изпаднали в даден момент сред ненужните им атрибути. По темата навярно думата ще имат историците.

За финал остана естествено най-главния въпрос на днешното време: “До кога ще я караме така и как може да се роди алтернатива?“. Отговорът на първата част сигурно се корени в простичкото: “Докато не се разделим с наложилия се подход да коригираме утвърдените ценности съобразно моментния  си личен интерес, вплетен в максимата :“Корупция е само онази далавера, в която аз не участвам!“. А оттам насетне да се начертае и пътя към търсената нормалност в нашето общество.

19.02.2024 г.
Йордан Нихризов