Първо избираме, после протестираме и накрая може да потърсим где е истината

 Вчера бе знаменателна дата - 9-и май. Както се случва в последните години на нея едни празнуват Денят на Европа, а другите по стар съветски образец Денят на победата. Двете общности задължително са разделени и дори яростно настървени една спрямо друга. По примера на Москва напоследък взе да никне инициативата „Безсмъртния полк“. У нас тя по-скоро иска да покаже отношение в противоборството Изток – Запад днес, отколкото почитане на паметта на загиналите във Втората световна война.

„Аз не искам да изтриват от историята почитта ни към нашите съветски освободители, за които съм  учила и знам“ – говореше разпалено пред репортерка и телевизионна камера жена на средна възраст – „Обществото трябва да знае истината!“. А истината въпросната булка можеше да научи лесно, ако не се осланяше на учебниците от времето на социализма, писани от пропагандисти с научни титли, а не на основата на историческите факти. Те за нейно вероятно неудоволствие сочат друго. Червената армия не е освободила България, а я е окупирала. Пък причината е простичка. На 05.09.1944 г. СССР обявява война на България, а не обратното. Дори при подписаното от страната ни присъединяване към Тристранния пакт на 01.03.1941 г., когато Германия на Хитлер и СССР на Сталин са още съюзници, след наченалия между тях на 22.06.1941 г. военен конфликт страната ни не прекъсва дипломатическите си отношения и въпреки откровените провокации с терористични групи от парашутисти и подводничари не преустановява дейността на съветските дипломати у нас.

Да, но другарката по примера на новоизбрания президент на Република Северна Македония Гордана Силяновска настоява да бъде призната единствено нейната историческа истина, получена в школото, носещо името на съветския гражданин Георги Димитров, тропосан на покорния български народ за министър-председател. И понеже демокрацията изисквала и кавалерско отношение към тезите, отстоявани от нежния пол, твърдата позиция на фактите трябвало да бъде коригирана в името на бъдещето. Разбира се всичко зависи от това дали нароилите се политически „кавалери“ няма за пореден път да погледнат с либерален възглед към миналото и в комбинация с модерния въпрос: “Каква ще е цената на сделката?“ да го пренапишат по волята на силните.

По-интересен бе случаят с кмета на Дупница, който обладан от топли чувства към онези разгромили фашизма в Германия преди 79 г. бе закачил на пилона до общината, редом с националното и европейското знаме и руския трикольор. Пред камерите на „Нова телевизия“ той отчаяно кършеше ръце с флаговете на САЩ и Великобритания и оправданието, че и тях би издигнал, но не стигали пилоните. Ако господин кметът си бе направил труда да разгърне някоя и друга книжка сигурно щеше да разбере как под въпросния флаг по времето на Втората световна война се е сражавала не съветската армия, а РОА на генерал Власов и то на страната на Хитлерова Германия. Нямаше да му бъде трудно дори да отвори интернет и да чуе химна, който е вдъхновявал бойците под руския трибагреник с думите: „Мы идем на бой с большевиками. За свободу  Родины своей!“
Тогава градоначалникът на Дупница навярно щеше да се юрне към мазетата на общината да търси стария съветски флаг, но вместо това той тържествено хвърли обещание да издигне следващата година още пилони, за да може да се постигне консенсус с недоволните от начинанието му. Навярно един бегъл поглед в мрежата щеше да му покаже, че за да реализира градивната си идея можеше да превърне Дупница в град на пилоните. Все пак в законовата уредба на страната ни за длъжността кмет не е предвиден образователен ценз, за разлика от подобни изисквания към секретаря на една администрация и с това да се оправдае оригиналния  подход на градоначалника на Дупница. Отговорността кого и защо избират носят единствено и само гласоподавателите.

И докато въпросната трагикомична ситуация все пак възниква в Дупница, то нека хвърлим бегъл поглед на столичните булеварди. Само преди шест месеца едно мнозинство от софиянци заложи на гръмко пропагандираните идеи от новите лица на „прогресивни сили“ да устроят града като образцов и зелен. И след мъчителни дебати за формиране на общински съвет идеите започнаха да придобиват нагледен образ и да събират доверилите се на модерните подходи на спонтанни протести. Това, че вижданията на младите наследници на старите кадри далеч не отговаря на разума и реалността цъфна и е на път да даде горчиви плодове. Самочувствието, обаче на новаторите ни най-малко не е прекършено, защото те за разлика от своите дядовци не трябва да следват светлия пример на другаря Антон Югов от есента на 1944 г. и да издават постановление за премахване на образователните бариери пред кандидатите за управленци, понеже греят с по няколко дипломи, които могат да навират в носовете на недоволните. За разума тук не иде реч, защото той е заврян в ъгъла от приоритетите на далаверата, гарнирана с медийни кампании. Дали фантазията на някои центърът на София да се превърне в зона за служебни автомобили както някога, тротинетки и прайдове предстои да разберем от броя на доверяващите се и в бъдеще. А както е известно от четири петилетки у нас „вЕрващите“ превъзхождат чувствително мислещите.

Не, че по позната технология не се раждат гениални предложения и други сфери като това миньорите в Маришкия  басейн да позеленеят и за няколко месеца да се превърнат в компютърни специалисти. Но нека спрем до тук с примерите, за да не дадем повод на някои въоръжени със самочувствие среди да ни обявят за архаични останки, стремящи се да сменят историята и осуетят светлия ни полет към новото време. Методиката  периодично се повтаря.
И така пак идва време да преговорим позната технология: “Първо избираме, после протестираме и накрая като не се излюпи желаното можем да се запитаме, къде ли избяга истината?“ Решаването на проблемите се отлага за светлото бъдеще.

10.05.2024 г.
Йордан Нихризов