60 ГОДИНИ ОТ ПОГРОМА ИЗВЪРШЕН ОТ КОМУНИСТИТЕ СРЕЩУ СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ

Тази есен се навършват 60 години от погрома, който радетелите на тоталитарния комунистически строй у нас извършват срещу социалдемокрацията. Той се свързва с два момента, периода 1-3 септември 1948 г., когато VІ-то Велико народно събрание дава разрешение за съдене на последните опозиционни депутати и произнесената на 15-ти ноември същата година присъда срещу Коста Лулчев и неговите съратници от ЦК на БРСДП(о). Всъщност репресиите върху последните останали на свобода членове на ръководството на българската социалдемокрация Държавна сигурност започва още през месец юли, след като попадналия в отвлечения от полковник Михалакев самолет депутат д-р Георги Петков се оказва в Истанбул. Разпитите и мъченията в следствените арести са финала на разправата с тези, които отказаха да се подчинят на волята на московските сатрапи и техните български лакеи и да предадат идеалите си за свобода и справедливост. Техните имена и тяхното дело сторонниците на комунистическата диктатура планираха да покрият със забравата на времето, ликвидирайки достъпа до всичко, което говори за житейския им път.
Днес, шест десетилетия по-късно, въпреки краха на тоталитаризма в България не е лесно да се достигне до обективна информация за случилото се по онова време. Причината е видима. Наследниците на комунистическите диктатори от различен калибър, които отново са на власт, само че с друга окраска и прекроено верую не желаят истината да излезе на бял свят, защото ще разруши натрапената от тях формула, че предшествениците им са били необходим етап в социалното развитие на страната и “макар допуснали грешки” те са достойни за уважение. Вината както и през мрачните години на червения терор се прехвърля на жертвите, които не разбирали “великата мисия” на своите палачи.
Ако някой се съмнява, че написаното е истина нека пробва да открие литература по описаните по-горе събития в Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” в столицата. Там той ще се натъкне в предметния каталог на 4 чекмеджета пълни с данни за изследвания по историята на БКП и още две с такива на методически ръководства как да изучаваме тази история, но социалдемокрацията в България остава скрита за читателския поглед.
Ровейки се сред историческите писания успях все пак да изнамеря подходящо заглавие за политическите борби у нас в периода 1944-1948 г. Книгата “Политическия живот в България 1944-1948” на проф. Мито Исусов бе издадена от Университетско издателство “Св.Климент Охридски” през 2000 г. Знаех предварително за идейните позиции на покойния вече автор, бетонирани от комунистическата идеология, но се надявах, че годината на изданието, 10 лета след промените (на власт тогава бе ОДС), ще се отразила поне малко на обективността на съдържанието .За съжаление се сблъсках с това, което често наричат сталински дух и непоклатимост. Томът се оказа литература на политическата пропаганда, известна ми до болка, такава, сред която преди много години се опитвах да достигна до истината, четейки между редовете и не винаги успявах.
За да не изглеждам голословен ще цитирам два пасажа от написаното, имащи отношение по темата:“Й. Висарионович (б.а. Сталин) изключително остро критикуваше българските комунисти за леви увлечения, за политическа безтактност към колебанията на Н.Петков и другите аграрни лидери и социалдемократически дейци, към тяхната готовност до се обособят като политическа опозиция. Идеята за свободно консолидация и дейност на опозиционни партии в България принадлежеше до голяма степен на Сталин. Но въпреки това през 1946 г. съветското ръководство реши политическата съдба на военния министър Д. Велчев, който през ноември 1944 г. желаеше да стане член на БРП(к). През 1947 г. по същия начин бе решена жизнената съдба на Н. Петков. За подобно решение твърде неблагоприятно значение имаше вмешателството на английската и американската дипломация “ Страницата е 10- та, а единственото ново в текста е ченгесарския прийом на подхвърлянията, кой как плакал да стане комунист, но не го приели. Иначе по старому виновни са англо-американските империалисти, нищо че сега ни се явяват съюзници. Все пак съдбата на Дамян Велчев е по-щастлива – оставя го пълномощен посланик в Швейцария, преди да го направи невъзвращенец, докато Н. Петков увисва на бесилото.
Вторият пасаж от стр. 415 е просто клише на политическа идеологема:” Дребната буржоазия имаше противоречиви интереси Значителна част от нея бе политически инертна, нестабилна и непоследователна. Тя можеше да играе ролята на резерв както на революцията, така и на контрареволюцията. Нейното политическо самоопределение се диктуваше повече то непосредствените и интереси, отколкото от историческите интереси на революцията. В условията на следвоенната икономическа конюнктура, дребната буржоазия, пък и някой други социални групи бяха заинтересовани не толкова от структурни икономически преобразования, колкото от намаляване на икономическия натиск на държавата и от възстановяване на народното стопанство. Структурата на българското общество след Втората световна война беше толкова сложна, че едва ли можеше да формира напълно адекватна многопартийна система. Такива преимуществено дребнобуржоазни политически партии като БЗНС – НП и БРСДП(о) станаха притегателен център на значителна част от контрареволюционната буржоазия. Всъщност зад опозиционните формации вървяха до голяма степен социални слоеве, които в хода на революцията или трябваше да изчезнат, или да бъдат социално преобразувани” Комунистите на дело се постараха някои от споменатите хора да бъдат социално преобразувани, а които не се съгласиха изчезнаха по лагери и затвори. Както е било популярно да се подхвърля, заради провежданата тогава аграрна реформа, “бяха оземлени”. По тъжното в случая е, че по такива учебници, писани уж в новите години на демокрация, в условията на изграждането на гражданско общество ще учат децата за нашето минало. Естествено възниква въпроса:”Къде е промяната?”. Не направихме ли просто от вчерашните силови служби новите си ръководители на държавния вълчи капитализъм, който естествено смени държавния вълчи комунизъм, а неговите теоретици и поети продължиха да го възпяват по старому.
Все пак сред залите на националната библиотека, стъпил на ината си успях да намеря някаква бледа следа за Българската социалдемократическа партия. Тя бе скрита в сакралната абревиатура БСДП и поставена кой знае защо в чекмедже с ориентири: “от БРЪСНАРСТВО И ФРИЗЬОРСТВО до БУДИЗЪМ” Натъпкани между коафьорите и изследвания за древната източна религия се оказаха няколко заглавия от края на 90-те години на миналия век и началото на сегашния, в които се разказва за съдбата на истинската социалдемокрация у нас. Сред тях е книгата на Петър Кузманов за Коста Лулчев под надслов “Един живот в служба на социалдемокрацията”, издадена през 1998 г. с предговор от вече покойния д-р Атанас Москов. И тъй като в няколко поредни броя на “Позиция” ще ви представим обширни извадки от нейната глава “Начело на борбата за демокрация след преврата на 9-ти септември 1944 година”, отразяваща събитията предопределили съдбата на българските социалдемократи нека кажем няколко думи за автора, който също вече е покойник.

Петър Софрониев Кузманов

Роден е в с. Медковец, тогава Ломска околия, през 1926 г. Завършва Философско историческия факултет на Софийския университет. Има научна степен - Кандидат на историческите науки и е член на Съюза на учените в България. Автор е на над 40 научни публикации, между които “Селището Перник през вековете”, “Кнез Иван Кулин”, “Първият куриер” и “Войводата Цеко Петков”.
В социалдемократическото движение Петър Кузманов се включва през декември 1944 г. Става председател на Окръжния комитет във Враца и административен секретар на ЦК на ССМ. През 1946 г. е репресиран и хвърлен в концлагер “Куциан”, а по време на монтирания процес срещу Коста Лулчев и депутатите социалдемократи престоява над 4 месеца в Държавна сигурност и Софийския централен затвор.
След 1989 г. е един от възстановителите на БСДП в район “Надежда” в столицата и е избран за пръв председател на тамошната местна организация. Става член на Съюза на репресираните в България. Участва във формирането на СДС в район “Надежда”, а на 38 конгрес на Българската социалдемократическа партия през 1991 г. е избран за член на ЦКРК.
Книгата за живота и дейността на големия български социалдемократ Коста Лулчев е един от малкото опити да се осветли близкото минало от позиции, различни от официалната комунистическа пропаганда. Нейната последна глава е свързана с трагичната съдба на българската социалдемокрация в годините преди окончателното налагане на комунистическата диктатура в България, време на борба, надежди и предателство, време неразривно свързано с името на главния секретар на БРСДП (о) -Коста Лулчев

Йордан Нихризов

КОСТА ЛУЛЧЕВ -EДИН ЖИВОТ С СЛУЖБА НА СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА

НАЧЕЛО НА БОРБАТА ЗА ДЕМОКРАЦИЯ СЛЕД ПРЕВРАТА НА 9 СЕПТЕМВРИ 1944 ГОДИНА
Петър Кузманов
( със съкращения)
Част І

Междувременно на 2 септември 1944 г. Константин Муравиев образува ново правителство. То започва да провежда мероприятия в духа на Търновската конституция, на буржоазно-демократичните принципи и на изискванията на деня. Червената армия не трябваше да влиза в страната ни и да налага комунистическата система. На 5 септември обаче съветското правителство обявява война на България, а на 8 септември негова армия прекосява добруджанската граница и навлиза в посока Добрич, Варна и Шумен. Същият ден военният министър в кабинета на Муравиев ген. Иван Маринов телеграфически нарежда на гарнизоните да квартируват в казармите и да изчакат спокойно развоя на събитията. Възползвайки се от тази ситуация, звенарите Кимон Георгиев, Дамян Велчев и техните съратници от танковата бригада през нощта на 8 срещу 9 септември извършват преврат и откриват път за създаване на ново правителство.
Регентите са арестувани и докарани под стража в София, където подписват документа за съставяне на кабинет начело с Кимон Георгиев. Най-важните министерства – вътрешното и на правосъдието - са взети “ по право” от комунистите като “ авангард на работническата класа”. Създадената милиция отпраща регентите в затвора и те заедно с бившите военновременни министри, депутати и висши чиновници са изправени пред т.нар. народен съд, осъдил повечето от тях на смърт и различни срокове тъмничен затвор. Много повече интелигенти биват ликвидирани без съд и присъда веднага след 12 септември. Жертва на лично отмъщение стават и много социалдемократи.
В тази обстановка на съветска окупация и кървава комунистическа вакханалия Коста Лулчев се връща в София, за да бъде полезен на родината и на социалдемокрацията Още на 9 септември една прокомунистическа групичка в БРСДП започва да действа в полза на РП. Това признава и ренегатът Здравко Митовски:” След 9 септември – изтъква по-късно той – ние наехме едно помещение на Централния комитет, т.е. на онова ръководство, което фактически се бе наложило през нелегалния период и което продължаваше да движи работите, което без никаква оторизация влезе в нелегалния Отечествен фронт, което на 9 септември се отзова вътре..и което фактически продължаваше да ръководи партията. Намерихме клубно помещение на ул.”Белчев” (№16)... След няколко дни Коста Лулчев се върна от Оряхово и застана в бившето помещение на партията на бул. “Клементина” № 49 (б.р. днес бул.”Ал.Стамболийски” № 51). Така се създаде двойственост в ръководството. Очевидно там имаше повече хора, защото това беше фактическото ръководство и фактически движеше работата”.
Зад Коста Лулчев застава целия ЦК на БРСДП, избран още на ХХХVІ редовен конгрес преди преврата на 19 май 1934 г. При това положение Гр. Чешмеджиев, Д. Братанов, Здр. Митовски и Г.Манев отиват при Лулчев на “Климентина” и го помолват да премести седалището си като главен секретар на ЦК на БРСДП на ул.”Белчев” № 16. Така и става. Създава се впечатление, че оценката на събитията е поставена в руслото на единомислието и социалдемократическите принципи. В действителност всесилната тогава Цола Драгойчева прави опит постепенно да постави Социалдемократическата партия под своя опека, като отстрани от нейното ръководство такива ветерани и видни личности като Кръстю Пастухов, Коста Лулчев, д.р Атанас Москов, Иван Пастухов, а сетне и Григор Чешмеджиев.
При такава мъглява обстановка и вътрешнопартийна напрегнатост на 16 септември Коста Лулчев свиква заседание на ЦК, на което присъстват и неизбрани на конгрес лица. Кръстю Пастухов се учудва на присъствието в отечественофронтовското правителство на такива превратаджии като Кимон Георгиев, Димо Казасов и Дамян Велчев. В отговор Григор Чешмеджиев обяснява, че първите двама, според както се говори в някой осведомени среди, са наложени “отгоре”, от Москва. С това обяснение, партийната сбирка одобрява участието на Гр. Чешмеджиев и Д. Нейков като министри в кабинета на Отечествения фронт.
Поставя се на разглеждане въпросът за възстановяване на издаването на партийния вестник “Народ”. За главен редактор е предложен Димитър Братанов. Кръстю Пастухов възразява, но Гр. Чешмеджиев като директор на вестника гарантира, че той ще бъде под контрол и не ще му бъде позволено да се отклонява от партийната позиция. Като залог е избрана редакционна колегия в състав Коста Лулчев, д-р Атанас Москов и Здр. Митовски.. В своите писмени записки К. Лулчев изрично подчертава:”Този редакционен комитет никога не беше свикан”.. На същото заседание се взема решение за свикване на Висшия партиен съвет (ВПС), а Коста Лулчев е утвърден за гл.секретар на ЦК на БРСДП до свикване на поредния национален партиен конгрес.
Във връзка с издаване на партийния орган гл. секретар на БРСДП няколко пъти посещава министъра на пропагандата Димо Казасов, негов стар идеен и политически опонент, за да издаде разрешение за хартия и печатница. В резултат на 4 октомври 1944 г. “Народ” започва да излиза и се разпространява сред читателите. В уводната статия Коста Лулчев напомня на читателите, че след 30 юни 1934 г., когато вестникът казва “Сбогом, довиждане!” той пак е на пазара. Заслужава внимание следната основна мисъл в статията:” Днес ние идем със същите разбирания, със същите идеи, със същите тежнения......За свободата на всички, които я носят в съзиданието и във волята си...”


Атанас Москов

Междувременно при формирането на Националния комитет на Отечествения фронт всесилната Цола Драгойчева се самоназначава за негов главен секретар. От името на БРСДП към тази институция е делегиран Коста Лулчев. Поради претрупаност при изпълнение на партийните задачи той се оттегля и по решение на ЦК, делегира за социалдемократически пълномощник д-р Атанас Москов. Във връзка с това, както му е редът, до НК на ОФ е изпратено уведомително писмо. Въпреки това по свое усмотрение Цола Драгойчева кооптира Димитър Братанов и Здравко Митовски. Тя постъпва така, защото на нея и БРП са потребни не действителни пълномощници на БРСДП, а послушни оръдия. В спомените Здр. Митовски твърди, че когато истинския пълномощник се явил в НК на ОФ, Цола Драгойчева дала да се разбере, че там се слуша нейната дума:” Г-н Москов, ние познаваме Здравко Митовски, с когото сме работили при създаването на Отечествения фронт и него признаваме за представител на СДП. Вас не ви познаваме. А това писмо не ни е нужно...”
От своя страна д-р Атанас Москов изтъква, че когато се явил в НК на ОФ, заварил там Здравко Митовски. Пред двамата Цола Драгойчева с приповдигнат тон декларирала:”Господин Москов, не можете да бъдете член на НК на ОФ, защото сте съмишленик на Кръстю Пастухов – злостен враг на комунизма и на сътрудничеството с РП. На ваше място аз назначих Здравко Митовски”.
По указание на комунистите на 19 октомври 1944 г. се прави първият опит за завладяване на секретариата. В този ден “Народ” публикува съобщение, че поради нарасналите нужди на БРСДП към главния секретар Коста Лулчев се делегира Здравко Митовски – политически секретар и Георги Манев – административен секретар на вестник “Народ”. На другия ден 20 октомври съобщението се допълва с още един секретар по организационните въпроси – Иван Попов. С основание Коста Лулчев пита: “Кой е решил това, кой делегира тези хора, кой издава другите нареждания не се казва. Решение за това няма нито на ИК, нито на ЦК. Просто така съобщава, че се делегират.”
Няколко дни след това пред Коста Лулчев в Народния дом на ул.”Клементина” се явяват Здравко Митовски, Иван Попов и Димитър Братанов с една листа за нов състав на ЦК, който трябвало да се приеме. С право главния секретар на ЦК на БРСДП съобщава:”Опит вече да се завладее целия ЦК”.
На 1 ноември 1944 г. съгласно решение на ЦК на БРСДП, а не своеволно и безотговорно се свиква ВПС, който приема декларация по политическата дейност на БРСДП и избира допълнителни членове на ЦК, чиито състав се увеличава от 15 на 25 души. Като съобщава за избора на членове на ЦК и подгласници, Димитър Братанов чрез “Народ” прави машинации и вместо някой от избраните обявява други, а на някой от подгласниците пък разместват местата.
На 4 ноември 1944 г. веднага след последното заседание на ВПС се събира ЦК, който избира трима секретари: един главен - Коста Лулчев, един организационен – Цоньо Рачев, и един административен – Здравко Митовски, и трима организатори, един от които е главен – Христо К. Пунев.


Парламентярната група на БРСДП 1927 г.

Интересно е да се знае какви са били плановете на “троянските коне” в БРСДП и кой е пишел партитурите за разколническата им дейност. Димитър Братанов пише :”....ние разбрахме, че стихията на опортионизма се развихря, че Коста Лулчев е един от секретарите на БРСДП, че Кръстю Пастухов е непримирим противник на Отечествения фронт и че Григор Чешмеджиев.....е готов на отстъпки, които сериозно застрашават нашата работа на превъзпитание на основния състав на БРСДП в революционен дух.”
Цола Драгойчева продължава да дърпа конците и да руши Социалдемократическата партия. Междувременно на 26 ноември 1944 г.”някой” отзовава от Областния комитет на ОФ Цоньо Рачев и Стоян Китанов. Мотивите – били изказвали на заседанията собствени мисли и “не слушали другите”, т. е. отхвърляли комунистическия диктат и държали на политическата самостоятелност на Социалдемократическата партия.
Новата 1945 г. е посрещната с известна надежда, че комунистите и техните “клинове” ще се вразумят и нещата ще тръгнат като в едно истинско плуралистично и гражданско демократично общество. Ала болшевики от демокрация, толерантност и уважение на мнението на другите не разбират. Каквото са намислили те продължават да го провеждат. На 9 януари 1945 г. в ЦК на БРСДП се явяват Георги Попов, Димитър Братанов, Здравко Митовски и Иван Попов и поставят на Коста Лулчев ултиматум да се образува хомогенен ЦК на БРСДП, като съставът му се намали от 25 на 21 и те именно да посочат кои ще влязат и кои ще излязат. Ако това не се приеме, имали и други средства и щели да си послужат с преврат. Разбира се, подобен диктат не може да се приеме. Лулчев и Чешмеджиев го отхвърлят, ала Нейков декларира, че предложенията са полезни и ще трябва да се проучат и приемат.
На 19 януари 1945 г. в.”Народ” обявява един състав на нов ЦК, без да е приет от никого. След протест на 21 с.м. органът на БРСДП съобщава друг състав. По това време пишещия тези редове като член на ССМ във Враца следеше най-внимателно произтичащите в Социалдемократическата партия процеси. Старите социалдемократи, сред които и Кръстю Пастухов – тогава защитник на някои подсъдими пред “народния” съд във Враца. – с основание си задаваха въпроса: кой сменяше ЦК, кой обявяваше това? Кой си играеше така с партийните институти?
На 25 януари 1945 г. едва се постига споразумение за промяна на ЦК, но това изменение не се публикува, а се съобщава с окръжно. Хората остават с впечатлението, че е постигнато разбирателство в партията и в редакцията на вестника Не минава много и се разбира, че това е димна завеса. На 15 февруари партийния орган нарежда всички суми и отчитания да не се изпращат повече на Коста Лулчев, а до Георги Манев в редакцията. “Нито някой го е натоварвал – възкликва К. Лулчев – нито някой е решавал това.”
Предизвикателствата срещу Коста Лулчев не престават да са обект и на самата Държавна сигурност. Като се представят за млади социалдемократи, агенти се приближават до секретаря на БРСДП и успяват да научат нещо за него. В едно прихванато писмо пише:” Интересно е да се чуе какво е казал по този повод КОСТА ЛУЛЧЕВ пред един наш другар и пред един комунист, като смятал, че и двамата са наши другари: ВИЕ СЪГЛАСНИ ЛИ СТЕ С КОМУНИСТИТЕ, СЪГЛАСНИ ЛИ СТЕ С ТОВА, КОЕТО ВЪРШИ МИЛИЦИЯТА? ТЯ ИЗВЪРШВА МАСОВИ ПРИСТЪПЛЕНИЯ, ЗА КОИТО ЩЕ ОТГОВАРЯ.”
На 26 април 1945 г. петима членове от ИК решават да поканят партийните организации да се отчетат във връзка с предстоящия конгрес. Тези петима са Григор Чешмеджиев, Коста Лулчев, Добри Бодуров, Павел Цолов и Георги Попов. Решението се взема единодушно и наредбата се изпраща във в.”Народ” за отпечатване, но тя не вижда бял свят.
Буреносните облаци над ръководството на БРСДП все повече и повече се сгъстяват. Хвърлят око и на ветерана Христо К. Пунев, съгражданин на Гр. Чешмеджиев и главен организатор на ОФ в БРСДП в провинцията. Навсякъде той е следен от агенти, чиито информации отиват в ЦК на БРП (к). Част от тези донесения се предават в препис и на Коста Лулчев, за да го убедят да отстрани талантливия и предан на социалдемокрацията оратор. Ето някой изказвания, записани в донесенията:” Христо Пунев държал реч пред публично събрание и казал:”Днес има шмайзери и щикове, които ходят и будят във всяко време българския народ. Позорно е в днешно време да се посяга върху свободата на печата е казал:”Днес съществува с нищо неоправдана цензура!” по нататък казал:” Аз ви предупреждавам, че главите на всички ви има много да патят, но това се крие от вас, от българския народ”.
Ала Коста Лулчев познава много добре своя партиен другар, още по-добре го познава Григор Чешмеджиев. Затова не вдигат доверието от него като социалдемократ и организатор на БРСДП. На 2 май 1945 г. обаче вестник “Народ” от името на ИК съобщава за отстраняването на Христо К. Пунев от заеманата партийна длъжност. По този повод К. Лулчев изтъква:”Такова решение няма на ИК. Тия предизвикателства вече не можеха да бъдат търпени.
Налага се да кажа, че на 15 април 1945 г. се свиква ЦК на БРСДП, който взема решение да се свика партиен конгрес на 10 юни 1945 г. Като главен секретар К. Лулчев започва да придвижва този въпрос. На 16 май се провежда среща, на която Гр. Чешмеджиев, К. Лулчев, Д. Нейков и Д. Бодуров обсъждат някои подробности и принципни въпроси, които ще засегнат на предстоящия конгрес. Накрая четиримата се съгласяват конгреса да бъде една манифестация на единство и мощ на партията. По желание на Д. Нейков на 18 май се свиква ИК с цел да потвърди решенията на ЦК от 15 април. По този повод К. Лулчев пише::” На 18 май се свика ИК. В ИК Д. Нейков обаче се обяви против свикването на конгреса и ИК не взе решение да бъде свикан. В това заседание на ИК секретарят Коста Лулчев заяви, че ще изпълни решението на ЦК – тримата да решават свикването на конгреса, щом ИК не решава.”
Предупреждението на К.Лулчев, че решението ще се вземе от тримата (Гр. Чешмеджиев, К. Лулчев и Петко Търпанов) кара Д. Нейков да продължи нечестната игра още няколко дни. Затова на 24 май той идва на срещата на четиримата, които отново по мандат на ЦК се занимават с конгреса. Четиримата единодушно се споразумяват по отчета – организацията и резолюцията да пишат Д. Нейков и П. Търпанов, по политическата дейност декларацията да напишат пак те, по състава на ЦК се определя той да бъде от 15 члена – 9 от провинцията, от всяка област по един и 6 от София. Всички тези въпроси се обсъждат коректно и решенията са единодушни. Сетне, след като отново се спират на датата 10 юни се прочета окръжно № 12 за свикване на конгреса на тази дата. И то се приема. Накрая Д. Нейков повдига въпроса и за членовете на ЦК. Всички се изказват Д. Нейков и П. Търпанов, които ще пишат резолюцията да съставят и листата на ЦК. И това предложение се приема и гласува единодушно.. Сетне Д. Нейков заявява, че е изморен и заминава за Самоков да се разведри. Министър Нейков се качва в колата си и заминава.


Коста Лулчев с Пастухов, Сакъзов и Нейков - делегати на IV конгрес на Социалистическия интернационал във Виена, 25.06.1931

На 25 май К. Лулчев изпраща приетото окръжно №12 до всички организации в страната. Обаче комунистите и техните хора в БРСДП решават, че сега е моментът да извършат преврат и да овладеят ръководството. Използва се обстоятелството, че Лулчев е в Разград, Търпанов в Ямбол, Чешмеджиев извън София, а Нейков за алиби и заблуда в Самоков. Вероломният акт се извършва на 29 май 1945 г, когато в отсъствието на тримата ветерани ИК дава мнозинство на “левичарите”. На това заседание Д. Братанов заявява пред съмишлениците:”Дошло е време да приложим марксистко-ленинското учение за партията. Трябва незабавно да отрежем гнилия опортионизъм... Решихме единодушно да отстраним незабавно Лулчев от секретариата на Изпълнителния комитет и да изберем за главен секретар на БРСДП Димитър Нейков.”
Четирима души с помощта на милицията извършват преврата. В последствие в спомените си, като смята комунистическия режим за вечен, Димитър Братанов с апломб приветства тримата си помощници по болшевишки методи:” На 29.V.1945 г. Иван М. Попов, Кирил Братанов и Стефан Каракостов изпълниха блестящо операцията за отстраняване на Коста Лулчев от поста главен секретар на БРСДП.”
Същия ден, на 29май 1945 г. Стефан Каракостов на публично събрание в София се нахвърля с омраза срещу К. Лулчев, който според него, никога не е работил нелегално в полза на СССР и до 15 септември 1944 г. е бил против Отечествения фронт. Дори той забранил на Ангел Калинов да се явява на нелегалните срещи с комунистите, а на първомайската вечер 1945 г. в Народния театър не благоволил да отправи приветствие към ”великата съветска страна”, а само към великите демокрации САЩ, Англия и Франция.
На 4 юни 1945 г. Коста Лулчев заедно с Христо К. Пунев, Цвети Иванов, д-р П. Дертлиев, Сами Алшех и други социалдемократи се явяват в редакцията на в.”Народ” с решение от ИК и писмо от министър Гр. Чешмеджиев, за да отстранят натрапниците от печатницата на вестника. Те са придружени от един милиционерски офицер, изпратен да им съдейства.
Милиционерския офицер се обажда на Руси Христозов, последния –навярно на вътрешния министър Антон Югов , и скоро в редакцията на в. “Народ” се събират Трайчо Костов, Антон Югов, Цола Драгойчева, Димитър Нейков и Димитър Братанов, които на крак решават да освободят на 4 юни 1945 г. Гр. Чешмеджиев като директор на органа на БРСДП. По такъв колективен и полицейски начин се извършва превратът в БРСДП и редакцията на вестник “Народ”. Типично по болшевишки.
На 7 юни 1945 г. софийската организация определя ден за избор на делегати на свикания на 10 юни конгрес. Сутринта, когато на изборните бюра се явяват в Народния дом, за да започне изборът, те намират клуба затворен и блокиран от милиция.. По улиците патрулират конни милиционери и разгонват явилите се да гласуват членове на БРСДП. При това положение се решава изборът на делегати да се проведе от подвижни бюра на улицата, въпреки противодействието на милицията. Така и става.
Вечерта на 7 юни 1945 г. е определено да се проведе публично събрание в салона на Алианс Франсез. Хиляди граждани се тълпят на площад “П. Р. Славейков” и очакват да започне събитието, на което са определени да говорят Гр.Чешмеджиев и К. Лулчев. Милицията обаче заключва входа на салона и не позволява да се проведе начинанието.
На 8 юни Гр.Чешмеджиев се среща с министър-председателя Кимон Георгиев. Премиерът обещава, че ще съдейства за споразумяване на БРСДП с Нейковата група, но с цената на отлагане на конгреса. Чешмеджиев повярвал в лъжата на стария превратаджия, същата вечер по радиото прави изявление в този смисъл. Въпреки това съобщение обаче делегатите се явяват и по тяхно настояване конгресът се открива на 10 юни 1945 г. в салона на Министерството на социалната политика.
На проведения ХХХVІІ редовен конгрес на БРСДП е избран Централен комитет от 15 души. При конструирането си новоизбрания ЦК избира Изпълнителен комитет в състав: Коста Лулчев (главен секретар), Григор Чешмеджиев, Петко Търпанов, Георги Керемедчиев и Иван Копринков. В Централния комитет са възстановени прогонените от милицията Кръстю Пастухов, д-р Атанас Москов, Цоню Рачев и други видни дейци.
Комунистите обаче не могат да търпят самостоятелни политически формации, които се измъкват от опеката им. Затова по тяхна инициатива на 21 юни 1945 г. десетина министри от правителството на ОФ се обръщат с писмо към Кимон Георгиев. В него се предлага “да се направи всичко възможно да се слеят разпокъсаните групи, като се създаде общ федерален секретариат, който да урежда работите на партиите, които съставляват Отечествения фронт.” Която от партиите не се подчини на разработените от комунистите условия да бъде отстранена от ОФ, като бъде обявена за противоотечественофронтовска. Низвергнатата партия ”да няма право да издава каквито и да е печатни издания и ако има представител в Министерски съвет да бъде отстранен”.
Коста Лулчев, Григор Чешмеджиев и Никола Петков не могат да приемат тази вълча яма., тъй като Отечествения фронт вече е превърнат от доброволен съюз на политически партии в маскирана прокомунистическа формация. При това положение по указание на БРП (к) групичката на Д. Нейков изпраща писмо, че ”Григор Чешмеджиев престава да бъде наш представител в Министерския съвет и във всички останали обществени и стопански институти”
Всъщност Григор Чешмеджиев и земеделските министри Никола Петков, Ангел Держански, Борис Бумбаров и Асен Павлов сами напускат дирижираното от комунистите правителство на Кимон Георгиев. Така се появява през лятото на 1945 г. обединената опозиция на социалдемократи и сдружени земеделци. Под неин натиск насрочените за 26 август парламентарни избори са отложени за 18 ноември 1945 г. На 7 септември Министерския съвет разрешава издаването на вестник “Свободен народ”, а на 24 септември Софийския областен съд регистрира партията под името Българска работническа социалдемократическа партия (обединена)

(следва продължение)