КОСТА ЛУЛЧЕВ -EДИН ЖИВОТ С СЛУЖБА НА СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА

НАЧЕЛО НА БОРБАТА ЗА ДЕМОКРАЦИЯ СЛЕД ПРЕВРАТА НА 9 СЕПТЕМВРИ 1944 ГОДИНА

В предишния брой на бюлетина “Позиция” (Част І) започнахме публикация посветена на трагичната годишнина, свързана с 60 години от разгрома на социалдемокрацията в България, извършена от комунистите у нас по поръка от Москва. Каква е била “огромната” вина на  главния секретар на БРСДП (о) Коста Лулчев и неговите съратници, за да се образува срещу тях съдебен процес узнаваме от книгата на Петър Кузманов “ Коста Лулчев – един живот в служба на социалдемокрацията” Тя, “вината” може да се формулира с едно изречение: “Отказ да се преклонят пред волята на насилниците и да приемат техните тези за диктатурата като бъдеще за народа на България”, нещо което други са сторили с охота, за да се съхранят и облагодетелстват. В настоящия брой продължаваме публикацията (със съкращения) на нейната предпоследна глава “Начело на борбата за демокрация след преврата на 9 септември 1944 година”, проследяваща събитията от неравната битка в защита на свободата и демокрацията.

Част ІІ.

В очакване на появата на в “Свободен народ” на 1  и 2 септември 1945 г. се провежда заседание на БРСДП(о). На него се изработва и приема програмна декларация В нея се заявява, че политическите свободи са една необходимост за демократизма на българския народ, дал големи жертви за извоюването и запазването им.
Тази програмна декларация е поместена в бр. 204 – първият от 16 септември 1945 г. – на вестник “Свободен народ” Пак там е отпечатана и поучителната и окуражителна уводна статия на Григор Чешмеджиев “За свободата” В нея напусналия министерското кресло автор изтъква, че хилядолетия вече народите се борят против насилието и за свободата. С пролятата кръв падналите жертви са осветили правото на всяка личност да се чувства свободна, да мисли, да говори и да действа.
Тези свои правдиви слова Гр.Чешмеджиев не може да прочете и да види с очите си в първия брой на “Свободен народ”, защото в момента на набирането му в печатницата той почива внезапно. Неговия дом на ул.”Априловска” №3 става седалище на ЦК на БРСДП(о) и на ЦК на ССМ. Неоспорим лидер на Социалдемократическата партия става Коста Лулчев. По разбираеми причини Кръстю Пастухов застава зад главния секретар на партията и с талантливото си перо и мъдрост се превръща в непоклатим идеен стожер на социалдемокрацията. Още с първите си статии той поставя открито въпроса за цялостна промяна на комунистическия режим и недвусмислено иска нова, демократична власт, която да отговаря на тежненията на народа.
Два или три дни след излизането на “Свободен народ” Коста Лулчев и Цвети Иванов са извикани в Съюзната контролна комисия. Председателят на СКК, генерал Бюрозов им обръща внимание, че в партийния орган се прокрадват антисъветски материали. Обясняват му, че това са препечатани чужди мнения. На излизане генералът им дава да разберат, че подобно нещо не бива да се повтаря. Явно е кой дава сила на комунистите и кой слага намордник на опозицията.
Все по това време 21 септември 1945 г. се попълва ИКна БРСДП(о). На мястото на покойния Григор Чешмеджиев ЦК избира Крум Славов. На 23 септември конгресът на ССМ трябва да се проведе в Еврейския народен дом на площад “Възраждане”, но там не са допуснати делегатите на най-големите и най-борчески младежки дружества, защото салонът е предварително зает от комунисти и ремсисти, пазени от милиция.
На 25 септември 1945 г. Коста Лулчев, Никола Петков и независимия интелектуалец проф. Петко Стоянов излизат от името на опозицията с декларация. В нея се заявява, че е “ крайно време другарите от РП (к), които ръководят Националния комитет (на ОФ), които ръководят правителството, които фактически управляват страната да разберат, че трябва да се откажат от намерението си да създадат в България еднопартийна система на управление... и да тръгнат по пътя на равноправното сътрудничество”


Коста Лулчев с белгийският социалист Луи де Брукер и група български социалдемократи на сръбско-българската граница, 31 октомври 1926 г.

Вместо това комунистическото ръководство продължава да свири първа цигулка по чужда партитура. А според нея опозицията трябва да бъде сплашена, репресирана и разложена. С оглед на това на 19 октомври 1945 г. Прокурорският паркет при Софийския областен съд изпраща до Коста Лулчев писмо № 4972, в което четем:” В позива на партиите, които напуснаха правителството, надлежно отпечатан в бр. 220 от 16.Х.1945 г. на в.”Свободен народ” сте казали между другото:”Целият български народ стои пред събитията изтръпнал, защото е убеден, че свободите не могат да бъдат гарантирани, докато М-вото на вътреш. Работи и правителството са в ръцете на една партия, която създаде в страната еднопартийна власт, а чрез нея нечуван терор, едно натегнато психически състояние на страх и несигурност.” Прокурорския надзор при Соф. обл. съд Ви поканва в 10-дневен срок от получаването на настоящото да представите доказателства за истинността на изтъкнатото.”
Заедно с предупрежденията на съветските окупационни власти, цензурата и прокурорските заплахи, в пощенската кутия на Коста Лулчев започват да валят ежедневно писма със заканително съдържание.Ето едно от тях:”Строго предупреждение!!! Мръсна подла гадина, фашистки лакей, махараджа, отправям ти последно предупреждение, че аз, който се справих с мръсния фашист предател Сотир Янев (б.р. адвокат, бивш  депутат социалдемократ, застрелян от комунистическа бойна група през 1943 г. по обвинение в сътрудничество с фашисти) и участник при ликвидирането на свинята Луков и Пантев, слугите на Бкерле и др. подобни, няма да позволя да петнят името на бълг. народ и в най-скоро време ще се справим с вас последователите на Хитлер и Гемето, и ще бъдете ликвидирани при най-удобния момент...”
Заканите правят Лулчев по-напрегнат, но не и изплашен. Десет дни преди парламентарните избори той излиза със статията “Нашата борба”. В нея се призовават всички граждани да не стоят със скръстени ръце, а сами да коват съдбата си. Разбира се не борбата на ножа и шмайзера, а борбата в името на идеите и въжделенията на свободната човешка личност.
Междувременно в съгласие с ЦК на БРСДП(о) Кръстю Пастухов изпраща писмо до Регентството, в което заявява, че страната е залята от терор и насилия и поради това липсват нормални условия за провеждане на парламентарни избори.. Наложително е те да бъдат отложени за по-късна дата.
На 18 ноември 1945 г. се провеждат парламентарните избори, но в този маскарад обединената опозиция не взема участие. На 1 декември ЦК на БРСДП(о) обнародва декларация, в която заявява, че изборите не отразяват свободната воля на българския народ. В отговор на 10 декември Министерството на информацията спира вестниците “Социалистическа трибуна” (орган на ССМ), “Младежко земеделско знаме” (ЗМС), “Сеяч” (Академ. зем. съюз) и “Работническа мисъл” (анархокомунисти). На направените запитвания министърът Димо Казасов отговаря, че тези вестници са спрени, защото “ се появили много вестници, които поставят българските граждани в положение на дезорентираност и политическо раздробление...”
На съвещанието на министрите на външните работи на 26-28 декември в Москва се разглежда българския въпрос. В решението на СССР, Великобритания и САЩ за България се казва, че трите правителства са се споразумели, съветското правителство да поеме върху себе си задачата да даде приятелски съвет на българския кабинет в смисъл, че е желателно включването в неговия състав на двама допълнителни представители на опозиционните демократични партии, които са истински мандатьори на своите партии и ще работят лоялно с правителството. По нататък в документа се изтъква, че веднага щом като правителствата на Съединените щати и Великобритания се убедят, че този приятелски съвет е бил възприет от българския кабинет и че двамата представители са включени в него, правителствата на Великобритания и САЩ ще признаят българското правителство, с което правителството на Съветския съюз вече има дипломатически отношения.
На 4 януари 1946 г. министър-председателят Кимон Георгиев изпраща до Коста Лулчев уведомително писмо. В него премиерът съобщава, че в изпълнение на решението си да възприеме приятелския съвет на съветското правителство по третирания въпрос, Министерския съвет е натоварил министър-председателя Кимон Георгиев, министъра на вътрешните работи Антон Югов и министъра на войната  генерал-полковник Дамян Велчев да влязат във връзка с надлежно упълномощени представители на неучастващите в правителството на ОФ демократични групи. Във връзка с това се предлага секретариатът на БРСДП(о) да определи трима свои представители., които да се срещнат с горепосочените лица.” По въпроса на участието на представител на Вашата група в правителството”. Заедно с писмото Кимон Георгиев изпраща на Коста Лулчев и условията на кабинета за основа на преговорите.
За участие в преговорите БРСДП(о) определя следните представители : Коста Лулчев, Кръстю Пастухов и Петко Търпанов. Същият ден на 5 януари 1946 г. в 18,30 часа социалдемократическите мандатьори се срещат с Кимон Георгиев, Антон Югов и ген. Дамян Велчев. Пред тях Кимон Георгиев излага гледището на правителството.
Същата вечер представителите на БРСДП(о) и БЗНС Н. Петков изработват общите условия, които на 6 януари връчват поотделно в писмена форма на правителствената делегация. Този документ, наречен :”Условия за участие в правителството”, съдържа следните изисквания: преустройство на правителството, разтуряне на парламента и провеждане на нови законодателни избори за обикновено Народно събрание, непризнаване на вътрешната и външна политика на кабинета, изразени в тронното слово и отговора на тронното слово, отричане правото на сегашното народно събрание да реши свикването на Велико народно събрание, отричане на правото на правителството да се произнася дали кандидатите, които биха били посочени, са подходящи и готови лоялно да сътрудничат с правителството на Отечествения фронт.
Правителствената делегация преглежда опозиционните условия и се произнася, че те са пречка за осъществяване на Московското споразумение, съгласно приятелския съвет на Съветския съюз. Предвид на това Министерския съвет прекратява преговорите с опозицията и поставя в течение Москва. От там ги извикват за екстрено съвещание и даване на указания. На 7 януари 1946 г. късно вечерта Сталин приема в Кремъл премиера Кимон Георгиев, Антон Югов, Петко Стайнов – министър на външните работи и Димитър Михалчев – пълномощен министър на България в Съветския съюз. В продължение на два часа се обсъждат решенията на Московското съвещание на трите велики сили. Монологът е най-подходящата форма за кремълския диктатор, който упреква пратениците на българския комунистически режим, че са обещавали министерства на опозицията.. Според него по-добре било нейните представители да бъдат министри без портфейл. Те трябвало да бъдат допълнителни министри. Опозицията не трябва да се третира като страна и да и се позволява да предявява условия. С известна злост великия тиранин Сталин произнася:” Ако не искат да представят, изпратете ги по дяволите....Вашата цел трябва да бъде да съдействате за разложение на опозицията. От нея нищо не трябва да остане...”
Впрочем съдбата не само на опозицията, но и на България е решена в Ялта, когато британския премиер Чърчил под формата на шега поднася страната ни курбан на съветската сфера на влияние. Затова решението на Сталин да изпрати в София палача на съветската опозиция Андрей Вишински е само проформа и с цел “да даде морално удовлетворение на Англия и Америка”.


Цвети Иванов – гл. Редактор на „Свободен народ”, 1946 г.

На 9 януари 1946 г. самолетът с Андрей Вишински и тримата българи каца на летище “Граф Игнатиево” в Пловдив. На 9 срещу 10 януари през нощта в 2,30 Вишински повиква за разговор Коста Лулчев Телефонният звън го събужда и той тръгва на срещата с мисълта, че жив няма да се върне, защото обикновено през тези часове на денонощието са изчезвали много съветски и български граждани.  На срещата, която продължава 2 часа присъстват още политическия представител на СССР в София Кирсанов, председателят на СКК, генерал-полковник Сергей Бюрозов и преводачът Юлий Генов. Разговорът започва така:
“А. Вишински: Запознати ли сте господин Лулчев с Московското решение? Приема ли БРСДП(о) решението на тримата министри на външните работа в Москва?
К. Лулчев: Познавам го много добре. БРСДП(о) приема Московското решение и е готово да го изпълни.
А.Вишински: Съгласна ли е БРСДП(о) да участва в правителството на Отечествения фронт?
К. Лулчев: Тя ще изпълни условията, които това решение поставя за представителите на опозиционните партии. Представителят и ще бъде действителен представител на партията и ще сътрудничи лоялно на правителството. Разбира се, че лоялността ще бъде взаимна – и от двете страни. БРСДП(о) е решена искрено да сътрудничи и съжалява, че в преговорите с представителите на правителството не може да се постигне разбирателство.
Решението на Москва приемаме безусловно, но за участието ни в правителството трябва предварително да бъдат уговорени условията. По външната политика лесно ще се разберем с правителството, защото и ние считаме, че политиката на близки и братски връзки с нашата освободителка и приятелски отношения с другите демократични народи е единствената политика, която България трябва да води. Така че спор за външната политика няма. Ние спорим за вътрешната политика на правителството. Тя трябва да се промени. Там условия за нашето участие ние сме представили писмено на нашето правителство. Без едно предварително споразумение ние не можем да участваме в управлението.
А Вишински: Но Московското решение не предвижда такива условия и вашето участие трябва да стане без всякакви условия. След влизането в правителството, тогава ще се уговарят и решават въпросите. Така е решен въпросът за участието на двете опозиционни партии в Румъния- националцаринистката и либералната, които са дали своите представители без всякакви условия и там вече е създадено правителство съгласно решението в Москва.
К. Лулчев: Изключено е нашето участие без предварително споразумение Колкото за Румъния, и там споразумението е станало  на предварително уговорени условия – провеждане бързо на законодателни избори, гарантирана свобода на тия избори, отделни листи, участие на всички демократични партии, възстановяване свободите на печата, словото, събранията, сдружавания и пр. И там не е безусловно участието на опозиционните партии. Освен това там въпросът е само за провеждане на избори, защото те досега не са ги правили. У нас не е така. Има и други въпроси, по които спорим. А ние искаме отлагането на изборите, както на 26 август, така и на 18 ноември. И ако тогава бяха ни послушали, сега нашето положение би било по-леко. Ние разбираме, че решението в Москва поставя условия на опозиционните партии – нашите представители в правителството да бъдат истински представители на партията и да сътрудничат лоялно с правителството. Тия условия ние ще изпълним Но Московското решение не забранява да уговорим условия с правителството.
А. Вишински: Да се поставят условия на правителството и да се уговаря между двамата е невъзможно, защото политиката на правителството е одобрена от българския народ в станалите избори.
К. Лулчев: Станалите избори не са израз на волята на българския народ и са станали при особени условия и по начин, който не гарантира свободата на тайното гласуване при заплахи и насилия, които са създали особена психологическа атмосфера на страх. Затова трябва да се разтури това Народно събрание и да се произведат свободни избори, от които да излезе правителството. Затова ние не признаваме тия избори. Ние и сега нямаме свобода на печата, на събрания, на политическо проявление и пр. Наши хора се арестуват, преследват, изтезават. Как бихме могли да участваме в управлението и тази политика да бъде продължена?
А. Вишински: Ако вие не се съгласите да участвате в правителството, няма да се възстановят дипломатическите отношения с другите две велики сили – Англия и Америка и мирът ще се забави, когато другите ще сключат мир.
К. Лулчев: Колкото се отнася до мира, нашата партия е готова да сътрудничи и помага на правителството, независимо ще участва или не в управлението.
А. Вишински:  А как гледате на въпроса за Велико народно събрание?
К. Лулчев: Той може да бъде решаван от едно редовно избрано обикновено Народно събрание. А да станат такива избори, вътрешното министерство не може да се ръководи от господин Югов и неговите приятели.
А. Вишински: Вие като влезете в управлението ще прокарате вашите искания и в това Народно събрание.
К. Лулчев: Това не може да бъде, защото в това Народно събрание ние нямаме нито един представител и не го признаваме.
А. Вишински: Влезте в управлението и там в Министерския съвет и в Народното събрание, поставете за разрешаване на нерешените въпроси, включително и тия, по които сега не се постига разбирателство.
К. Лулчев: Никой представител на която да е партия не може да се яви пред едно Народно събрание, в което няма нито един свой представител. Такъв министър още в първия момент ще бъде бламиран и не ще може да прокара каквато и да е реформа.
А Вишински: Разбира се господин Лулчев Вашата партия може да приеме и да участва в правителството като изпълни само посочените в Московското решение условия.
К. Лулчев: Тия условия са за представителя на нашата партия, който ще участва в правителството, той ще изпълнява и ще отговаря за тях, но това не изключва партията, която ще участва в управлението да уговаря общите условия за нейното участие в правителството – гарантиране свободите и спокойствието на българските граждани, провеждане програмата на ОФ за общо демократизиране на управлението... Защото ако нямаше да се промени вътрешната политика на правителството, няма смисъл от участието на опозиционните групи в управлението. Щом ще бъде тази политика продължена и българския народ няма да почувства промяна, тогава правителството ще остане в сегашния си състав.
А. Вишински: (Става прав и е готов за раздяла) Е, господин Лулчев, след този разговор какво да донеса в Москва? Ще донеса, че представителят на БРСДП(о) не приема и не желае да изпълни Московското решение.
К. Лулчев: (Също става прав) Донесете, че БРСДП(о) приема Московското решение и е готова да го изпълни, обаче условията за участието на неин представител в правителството трябва да бъдат предварително уговорени. Да се уговорят сега и да се разправяме сега предварително, за да не се караме после”
В този дух минава и срещата с представителя на БЗНС – Никола Петков. Следват разговори с отечественофронтовските групи  - марионетки на БРП (к). На 10 януари военният министър Дамян Велчев дава обяд в чест на съветския заместник –министър на външните работи Андрей Вишински. По време на един от тостовете, като има предвид резултата от разговорите си с К. Лулчев и Н. Петков, кремълския пратеник с неоправдана ирония заявява, че “ историята ще мине покрай тези хора и ще върви по своя път”
Всъщност историята не мина мимоходом покрай Коста Лулчев и другите борци против комунистическия тоталитаризъм, а както се изразява Левски те бяха във времето и то беше в тях. Още тогава за главния секретар на БРСДП (о) Коста Лулчев се изтъква:” Коста Лулчев отричаше каквато и да е демокрация в Съветския съюз и в източните страни. Източната демокрация, според него беше пълна диктатура на една партия.”
В духа на разпорежданията на Сталин режимът у нас не закъснява да започне наказателни жертвоприношения на видни личности. Най-напред хвърля око на Кръстю Пастухов. В статията си “Нашата войска” той много вярно сочи, че за нашата войска тупти сърцето на всеки български гражданин, независимо от политическите му стремежи., тъй като тя е организираната материална сила на българската държава. Затова при всички обстоятелства народ и армия трябва да бъдат една плът и кръв, обладани от един дух – защитата на нацията и устоите на държавата. Войската според него не бива да бъде оръдие на властта, инструмент на партия.
Малко повече от  един месец след отпътуването на Андрей Вишински на празника на Военното училище “Васил Левски” се появява “вождът и учителят” Георги Димитров. Без да е министър-председател, военен министър или някакво друго длъжностно лице, той просто като пръв комунист нарушава традицията и държи там партийно-комунистическа реч, забулена в патриотарска фразеология. По този повод възмутеният Кр. Пастухов излезе върху страниците на “Свободен народ” с уводната статия “Защо ме изкушавате лицемери?” В нея той обръща внимание на това, че един заклет антимилитарист, чиято партия имаше за знаме лозунгите %долу войската” и “долу отечеството”, сега на празника на Военното училище се почувствал задължен да разсее съмненията сред офицерството, да запее друга песен, без обаче да обясни своето минало поведение, което е елементарен дълг на всеки общественик.
Комунистическата цензура обаче е на своя антидемократичен пост. Още през нощта на 21 срещу 22 февруари цивилни агенти нахлуват в печатницата и спират печатането на “Свободен народ”. Отпечатаните вече 12 хиляди екземпляра са конфискувани. Кръстю Пастухов е арестуван и хвърлен в затвора, а “Свободен народ” спрян до 7 март 1946 г.. В този ден Коста Лулчев обнародва уводната статия “За свободата”, в която разобличава цензурата и заявява: “Арестуването на Кр. Пастухов е доказателство, че в България няма свобода”.
В цялата страна се създава протестно движение срещу комунистическото беззаконие и за освобождаването на Кръстю Пастухов. Опитите на БРП(к) през март 1946 г. да привлекат представител на БРСДП(о) за министър в правителството на ОФ срещат категоричното заявление на Коста Лулчев:” Кръстю Пастухов трябва да бъде доведен да преговаря. Промяна във вътрешната политика. Гарантиране на свободите. Вътрешното министерство на друг.”
Призованите свидетели правят разнопосочни  характеристики. Агентите на болшевизма хвърлят чернилка върху личността и дейността на социалдемократическия лидер, докато честните участници във властта правят правдива оценка на Кръстю Пастухов. Регентът Цвятко Бобошевски заявява:” Аз не го зная за користен и за безчестен. Беше амбициозен като всички нас...Не споделяше болшевишките идеи...Той пишеше, че трябва да се помирим със Съветския съюз, но болшевик никога не е бил. Той е бил винаги на своята линия.”
Въпреки това обаче пристрастния съд се стреми да докаже, че написаното в двете статии се дължи на неговите социалдемократически разбирания и убеждения, които “трябва завинаги да бъдат разобличени и погребани”. На предизвикателството Пастухов отговаря:
“Моето убеждение и в миналото и сега е, че без свобода и политическа демокрация не може да има социална демокрация,  поради което тя в в следващата епоха трябва с общата борба на всички прогресивни сили да се завоюва, за да се продължи гладко и без сътресения пътят на социалното преобразяване
Имам всички основания да твърдя, че обвиненията против мен са голословни и напълно неоправдани по съвкупните данни на делото. От делата си не бягам. Образът ми е чист, умът – бистър, погледът – ясен. Не обичам позата на герой, но ако ми е съдено въпреки правата ми кауза да изтърпя страдания, мога със спокойна съвест да повторя думите на революционера:” Я один погибаю для всех”.
На 27 юни 1946 г. съдът обявява публично присъдата. За своите политически и човешки убеждения лидерът на Социалдемократическата партия Кръстю Пастухов е осъден на 5 години строг тъмничен затвор. Там Пастухов загива при трагични обстоятелства.
Междувременно няколко дена преди прочитане на присъдата срещу Пастухов, Коста Лулчев свиква заседание на ЦК, на което се решава главния редактор на “Свободен народ” Цвети Иванов да излезе със статия, в която да изрази становището на партията по този въпрос. Така на 27 юни се появява уводната статия “ Не разрушавайте всички мостове” В нея Цвети Иванов изтъква, че задачата на опозицията не е да провали с трясък и кърви съществуващото правителство, а да го преобразува и преустрои на истински демократични основи и да го принуди да си служи със законови и демократични средства.
За тази умерена и добронамерена статия и за редакционния протестен материал “Присъдата” Цвети Иванов е арестуван и обвинен в злоупотреба със свободата на печата, защото характеризирал властта като насилническа, недемократична, а нейните носители – политически късогледи хора, които си служат единствено с яростта на шмайзерите  като методи на убеждение. За един месец обвинителния акт е изготвен и на 7 август 1946 г. делото започва. Прокурор на обвинението е отново известния и сравняван с Вишински  - Петко Петрински.
В крайна сметка съдът принуждава Цвети Иванов да замлъкне като го осъжда на 1 година 7 месеца и 15 дена строг тъмничен затвор. В последствие под напора на народните протести Върховния касационен съд отменя присъдата, но Държавна сигурност го прибира отново. На 24 август 1950 г. по вина на началника и лекаря на лагер “Белене” той умира трагично от тетанус.


Парламентарната група на БРСДП (о), б VI Велико народно събрание, 1946 – 1947 г.

Междувременно на 27 октомври 1946 г. при терор, насилие  и убийства са проведени избори за Велико народно събрание. Опозицията получава 1 205 000 гласа или  99 народни представители, девет от които социалдемократи: Коста Лулчев, Петко Търпанов, Иван Копринков, Крум Славов, д-р Георги Петков, Петър Братков, Петър Анастасов, Христо Пунев и д-р Петър Дертлиев.  Основната част от борбата за свобода и демокрация се пренася от събранията и печата в пленарната зала на парламента.
С всеки изминат ден тоталния натиск върху обединената опозиция се засилва. На 7 април 1047 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов  обвинява във ВНС Коста Лулчев, че е дал меморандум на пребиваващата в София анкетна комисия. В тези дни главния секретар на БРСДП(о) записва в дневника си :”Опровергах тая лъжа!” В случая той е прав, защото според мен изказването на Антон Югов е една провокация, предизвикана по-скоро  от подозрение, отколкото от действителни факти. Това е една игра на Държавна сигурност с цел да сплашат Лулчев и да го подтикнат към откровеност в интимна среда в собствения му апартамент, където подслушвателната апаратура прави денонощни записи. Ето един такъв прихванат разговор:” На 10 април т.г. към 0,25 часа Лулчев и Търпанов, останали сами в къщата повеждат разговор... Лулчев:”В българското народно събрание м-ра на вътрешните работи Югов ме обвини, че съм връчил на анкетната комисия меморандум....(обяснява на Търпанов). Като го изобличим за това, ще го изобличим и за другите работи. Вчера Петков изобличи Г. Димитров за писмото на Гемето, че той е знаел телефонния разговор.. И Петков говори от трибуната, а Г. Димитров:”Известен ни е телефонния номер на лицето, което Ви е викало да Ви връчи писмото..” (вероятно за писмото на Гемето до Н.Петков)
На 15 април 1947 г. с телеграма от Женева полковник Рашер Луид съобщава на народния представител и гл.секретар на БРСДП(о) Коста Лулчев:” В отговор на Вашата телеграма аз желая да потвърдя, че никакъв меморандум не е връчван от Вас или Вашата партия в секретариата на Комитета през време на престоя в София”
Документът е публикуван на 17 април 1947 г.във вестник “Свободен народ” и с това се разобличават инсинуациите на Антон Югов относно “клеветничеството” и “предателството” на Коста Лулчев. Същия ден Министерството на външните работи уведомява Югов, че делегатът на България при анкетната комисия на ООН Георги Кулишев е изпратил телеграма, в която донася за молбата на Лулчев и отговора на полковник Рашер Луид. Тя е прибавена към досието на социалдемократическия лидер.
Галопиращата разправа с видни опозиционни личности и офицери от войската продължава. Сега тя е насочена най-вече към лидера на Земеделския съюз. Датата 5 юни фигурира в дневника на Коста Лулчев. Тя е отразена и в стенографските протоколи на Великото народно събрание. От прокурорския надзор при Софийския областен съд е изпратено искане за отнемане на депутатския имунитет на Никола Петков. Председателят на ВНС Васил Коларов поставя на гласуване този въпрос и комунистическото мнозинство го приема. Пръв се изказва Владимир Поптомов от Пиринска Македония, деен агитатор за съществуването на “македонска нация”, който обвинява опозицията и специално Никола Петков, че са за реставриране на стария режим. С реплика от място лидерът на БЗНС отхвърля тази клевета, а Коста Лулчев е още по-категоричен:”Това само Вие можете да твърдите, който сте неграмотен и не можете да четете.” Със следващата реплика Петър Братков го довършва и показва кой е всъщност  Владимир Поптомов и не само той:”Той не знае дали е българин”.
В разгара на дебатите Коста Лулчев взема думата и предупреждава:”Господа народни представители! Никола Петков не е един случаен човек....Никола Петков е изразител и представител на мнението на Българския земеделски народен съюз. И когато ще съдите Никола Петков, бъдете открити да кажете, ние съдим Българския земеделски народен съюз. Ние не чухме всъщност истинските обвинения против Никола Петков. Истинските обвинения са, че Никола Петков не одобрява външната политика на правителството, не одобрява и вътрешната политика...”
Ала заповедта на Сталин от януари 1946 г. да се ликвидира опозицията стриктно се провежда от министър-председателя Георги Димитров Със злост и омраза премиерът се обръща към Никола Петков и му заявява, че той вече е убит. “Това е Вашата последна дума.....Никой няма да Ви спаси!....Това е за назидание на всички Ваши колеги. Също и за Лулчев.”
Послушната машина на мнозинството с вдигане на ръка решава съдбата на Никола Петков, който с призива:”Да живее свободата!” напуска парламента, сподирен от въоръжени до зъби агенти на Държавна сигурност. От името на ИК на БРСДП(о) д-р Атанас Москов е определен за един от защитниците на обвиняемия, но една сутрин той е грабнат от дома си и изпратен в концлагера “Белене” Неговото място заема Петър Братков, въпреки отправените му предупреждения.
Монтирания процес е задействан. На 14 август 1947 г. е дадена формално последната дума на Никола Петков, който между другото заявява: “Никога не съм вършил и не съм помислювал да върша нелегална дейност..... От две години, от 25 юли 1945 г. срещу мен се води най-жестока и най-безмилостна кампания...Мен символично ме погребаха три пъти....Аз видях сам некролога си на входа на софийските гробища и присъствах на едно такова погребение...Скромен политически деятел, аз нямам правото да се оплаквам, щом двама, признати от всички за големи българи, за големи държавни мъже – Димитър Петков и Петко Димитров Петков – бяха убити като предатели на софийските улици.”
Същият ден 14 август заседава ЦК на БРП(к). В изказванията си Вълко Червенков, Антон Югов и други дават да се разбере, че мъртвец трябва да бъде не само Никола Петков, но БЗНС “ трябва да бъде поставен извън закона” На 16 август 1947 г. председателя на Софийския областен съд прочита присъдата – смърт чрез обесване. По това време Георги Димитров се намира в Москва, откъдето не само наблюдава, но и дирижира изпепеляването на живота на Никола Петков. Подобно на римския диктатор тиранин Нерон. Смъртната присъда на земеделския лидер е окончателно решена, но пред света не е лошо да се покажат “самопризнания” на “злодея”. С оглед на провеждането на този пъклен план обещават на Н. Петков да му подарят живота, ако пише до министър-председателя и председателя на Народното събрание. Предсмъртните писма на лидера на БЗНС до Георги Димитров и Васил Коларов вече са публикувани. Червеният премиер прочита написаното от Петков, но не е удовлетворен:”Трябва да се постараете да получите от Петков собственоръчно написано и подписано от него писмо до министър-председателя с пълни признания за своята вина и разкаяние с посочване при това на своята връзка с чуждестранните съветници. Трябва също да се подчертае неговата съвместна дейност с лулчевци, тоест, че са действали като обединена опозиция срещу народната власт. Писмото после ще публикуваме и у нас и зад граница като факсимиле..”
На 13 септември 1947 г. Трайчо Костов пише на Г. Димитров:” Моето – и не само моето, но и на Вълко (Червенков), и на огромното болщинство другари  без бай Васил (Коларов), който е на противно мнение, убеждение е, че присъдата при стеклите се условия трябва да бъде изпълнена, ако искаме да нанесем смъртоносен удар на опозицията.”
На 22 септември Никола Петков отправя последното си предсмъртно писмо с искрица надежда и жажда за живот. Още същата нощ обаче, на 23 септември 1947 г. в 1 часа сутринта присъдата се привежда в изпълнение. Това е  едно от поредните няколко хиляди престъпления срещу свободата и правата на българския народ, срещу демокрацията и човечеството.
......................................................................................................................
Десет дена след съобщаване на смъртната присъда срещу Никола Петков доминираното от комунистите Велико народно събрание гласува закон за поставяне на БЗНС извън закона. Идва редът на Социалдемократическата партия начело с нейния главен секретар Коста Лулчев Впрочем  нека кажа, че комунистите изобщо не искаха да делят властта с когото и да било. През август 1948 г. те се “обединиха” с ренегатската, но вярна тям групичка на Д.Нейков, Д.Братанов, Здр. Митовски. След като ги вкараха в мишия капан на БРП(к) болшевиките кастрираха и звенари, радикали, трайковци и други лакеи като ги натикаха в прокрустовото ложе на безличното прикритие “Отечествен фронт”. Не трябваше да им пречи никой да изградят една тоталитарна комунистическа система от съветско-сталински тип.
С финала на съдебния фарс срещу Коста Лулчев и членовете на ЦК на БРСДП(о) в България изгасва последната искра на свободата и демокрацията и страната потъва в тоталитарен мрак., а светлите социалдемократическите идеали остават в сърцата и душите на техните съратници и последователи, онези, които ги разгоряха отново на българска земя след повече от 40 години.